ДЯДО МИ, КВАНТОВИЯТ МЪДРЕЦ

Дядо има празник. Телефонът на мама звъни и тя се шегува, че го търси някаква мацка. Баба веднага разконспирира „мацката”: „Стелито е.”

Той хваща слушалката и както обикновено я наглася върху слепоочието си, поради което се налага да викам толкова силно, че можем да се чуем през разстоянията без помощни средства.

За него срещите винаги са били на живо. Очи в очи. Когато телевизора, баба, реалността престават да съществуват, защото внуците му са наоколо.

- Честит рожден ден, дядо, бъди здрав и дълголетен! Да си на 90 е почти да си като на 9. Как е да си във втори клас?

- Аз сега мисля като стана на 190 какво ще е. Но има време.

- В младостта на детето си. Трябва да се планира бъдещето.

Той всеки път се вълнува, когато чува километрично далечния ми глас по тези нови телефони без кабел. Винаги се е задоволявал с малко… Внимание.

- Сега тук сме излезли на една сладкарница, беше някога, сега е ресторант. (отстрани му подсказват къде е) Да, до „Манията”. Суфлират ми, защото мен граматиката ми не е добра и смисълът обърквам. Но затова слушам. Понякога правя грешки, но майка ти и баба ти ме знаят какъв съм. Все пак съм на 80.

- Ех, дядо (смея се), трябвало е да станеш комик с това чувство за хумор.

- Как да не съм комик с толкова радост около мене? Весело ми е настроението, хубаво ми е. А ти как си, Стели?

Мисля да му кажа колко много искам да се пренеса точно в този миг при него. Да го прегърна. Знам, че и той го иска. Но и двамата сме наясно, че е невъзможно.

- Подготвям втората си книга, дядо. Излиза след 10 дни.

- Книгите са богатство. Аз така живея между тях и реалността.

- Младите сега не четат.

- Ще четат като дойдат на моите години.

- Едва ли. Ако не четеш отрано, по-късно забравяш какво е.

- Така е. Мозъкът трябва да се тренира, да се пълни със знания постоянно. Иначе става като ливада. Гордея се, че ти си сред книгите, защото те с нищо не могат да се заменят. Нека имаш много още напред!

- То и многото четене, дядо, не е полезно, че отиваш в другата крайност.

Дядо чете всякакви книги. Затова може да се шегува на всякакви теми. Библиотеката смени работата му, когато се пенсионира.

- Трябва баланс. А аз понеже не мога да го премеря, затова слушам, че иначе правя бели. Ако ги нямаше леля ти и баба ти около мен, кой знае къде щях да съм. Сигурно на Баниска да паса овце. То там въздухът е много чист, ама на – слушам и стоя в града.

Леля ми в случая е мама. От години женските образи се настъпват в паметта му като имена и роли. Баба понякога е мама, а аз съм наричана с маминото име. Но сме ние, неговите жени в колективно роднинско тяло, което го обича с общото си сърце по три.

- Има и ползи в това слушане, дядо. Няма как да си виновен за нищо. Просто си спазвал инструкциите, ама от теб нищо не е зависело.

- Аз ги изслушвам какво ми казват, уж го правя, но не съвсем. Ама нито аз, нито те са виновни. Такъв съм си. Те ме знаят. Никому не се сърдя. Прощават ми и така. Хей, Стели, да се почерпиш с едно наздраве за мен с приятелите си.

- Разбира се, дядо.

- А пък мен това ми е радостта, че леля ти и майка ти ме гледат, че ви има вас, децата. Вие сте ми смисъла и продължението.

- Ти си нашия корен, дядо. Без теб нямаше да ни има.

- И да не забравяш книгите, Стели, ей, че реалното умира, книгите не.

Сбогуваме се, а остават още толкова неизречени думи. Може би някой ден ще успеем да си ги кажем, когато имаме време за отношения и разстоянията не ни раздалечават един от друг…

Защото всяка младост бърза по своите илюзорни коридори. От наивност и глупост… Тя няма мъдростта на годините, за да разбере, че единственият смисъл чака търпеливо да пораснеш, да поумнееш, да се върнеш за миг, който утре може да е забранен от естеството.

Бъди благословен, мой дядо! Благодаря, че те има! Наздраве и на радост до 190!