СЛАБОСТ

я

Ти разпиляваш ме… по градските паважи,

като внезапен град, след слънчеви усмивки.

Дори умът ми, на сърцето буйно – стража,

не спира смъртоносното разплискване.

я

Ти разпиляваш ме… като огърлица от перли,

събирана с години от рибари в океана.

За миг, на бала на опънатите нерви

загубвам всичко ценно и голямо.

я

Ти разпиляваш ме… по пясъчните дюни,

като вълна тревожно бърза и рушаща.

Градена многолетна кула – аз – в проблясък лунен

изчезвам за секунди както всяко щастие.

я

Ти разпиляваш ме… и като Ева - любопитната,

пропадам в твоята любов, безкрила.

В коя посока, слабост моя, съм политнала?

Греша ли или рая съм открила?