НЕУДОБСТВОТО ДА БЪДЕШ СВОБОДЕН

Нашият живот – нашата крепост.

Двайсет години, в които се учим на условности и свикваме да не бъдем свободни.

Двайсет години, в които строим собствения си затвор и го обзавеждаме за удобство.

Двайсет години, в които правим затвори за децата си и се тревожим за несвободата им.

Двайсет години, в които си спомняме всеки миг, всеки ден, който ни е направил такива, каквито сме. Оставили сме нещо след себе си – хиляди врати, ключалки, домове; съображения, компромиси, бракове, деца; работа, продукти на труда, мебели и пари - , защото така ще се помни, че сме живели.

Цял живот водим войни, сключваме договори, присъединяваме се. Бягайки от едно робство, попадаме в друго, защото ако останем дори за миг свободни, няма да знаем какво да правим. Ние не бихме могли да оцелеем с това усещане, защото не сме обучени на това, защото не знаем какво е.

Вечно говорим за свободата. Търсим я като наш абсолютен идеал. Избираме си свободомислещи лидери, купуваме повече декари земя, пътуваме по големия кръг на земята, ценим свободното време и свободната любов. Но…

Лидерите ни свободомислят субективно и частично осъществяват свободата, наричана деспотизъм от други.

Нашите големи имения, създаващи илюзия за простор, ограждаме с каменни зидове, електрически огради и топлинни сензори, а после включваме климатиците, за да си осигурим необходимото количество въздух.

В околосветските пътешествия минаваме през стотици проверки, за да удостоверим, че съществуваме; резервираме и плащаме стаи в луксозни хотели; обикаляме музейни експозиции и храмове, за да се потопим в заключената духовност на вековете.

Свободното си време прекарваме в заведения, кина, театри; храним се, пием, показваме новите си дрехи пред света и говорим толкова празни, свободни от съдържание приказки.

Когато обичаме, ние подаряваме дрънкулки с различни размери и форми, за да можем да удостоверим пред другия желанието си да стане част от нашия ред.

Това е животът ни. Подреденост, за която си плащаме. Цената на нашата несвобода. И колкото повече порастваме, толкова повече пари изкарваме, за да реализираме бленуваната тирания от заобикалящи ни предмети.

Говорим. Безкрайно много говорим за нещо, което нямаме и не знаем как да имаме. Нещо, което непрестанно търсим и никога не искаме да намерим. Нашата свобода, от чието присъствие се страхуваме, но постоянно регистрираме нейното отсъствие. Наричаме всичко ценно с нейното име, за да се измъкнем от положението на хора без ценности.

И накрая умираме, изправени пред неизвестността. За първи път неподредени, незакриляни от нищо…

Отлитаме с единствения нерегистриран полет - безплатен и свободен.