СЪТВОРЕНИЕ

„Един сребърен долар променя сърцата, променя животите, променя ръцете.”

Дани Клайн

Сътворителят ваеше поредната планета от космически вихри и цветове, а ангел Гавраил изчакваше три времеви цикъла, за да изпробва качеството на изработката.

Тя бе малка и червена, а в средата й на голям остров избликваха фонтани от злато и огнени, вечни птици. В полукръгове, разделени от пропасти бяха разположени два зелени полуострова, набраздени от прозрачни, водни линии. Единият бе изпъстрен с ходещи, кичести дървета, летящи коне и пеещи мечки, които се търкаляха на кълбо от единия до другия край на полуострова. Другия полуостров, Сътворителят изпълни с голямо разнообразие от корени и растения, дървета и животни, плуващи в реките и тичащи по земята.

И за да има кой да се диви на тази прелест, Той откъсна нерв от космическото, свое сърце, жизнена сила от планетарните пътища на вселенската си душа и оформи с цялата си любов същества – червеняни.

Те бяха безполови, живееха точно милион години и след смъртта, от тленността им се появяваше нов живот. Дарени с множество знания за вселената, те можеха да комуникират телепатично и да местят тежести със силата на мисълта си. За да обрисуват случващото се на отдалечените територии, всеки от тях владееше изкуствата на рисуването, словото и а капелната музика. Придвижваха се летейки на няколко сантиметра от повърхността на кратки интервали, а също умееха да задържат дъха си под вода достатъчно, за да преплуват всяка река.

Нещо тежко тупна Гавраил по главата, когато се появи на планетата след три милиона години. Съществата надаваха крясъци и вой, биейки се свирепо до победа. Спечелилите оцеляваха до следващия турнир, а победените червеняни биваха хвърляни в пропастта към златния остров. Населението бе рязко намаляло и почти не се раждаха нови жители, тъй като рядко някой издържаше до своя милион.

Гавраил изпълзя изпод мърдащ още труп и съзря, че въпреки запълнената пропаст и лесния достъп до центъра, насилието продължава. Насам-натам се движеха същества с големи късове злато, с което покриваха къщите си, облепяха дрехите си и ходеха горди от блясъка си. Докато не биваха победени. Тогава победителят вземаше цялото злато на предишния собственик и го трупаше в големи дупки в земята, за да не му бъде откраднато. Някои червеняни, предпочели завладяването на животинския полуостров, търгуваха с месо и дървета срещу злато. Всички смятаха, че месото от летящи коне е по-засищащо и огъня от ходещи дървета по-дълготраен. Но и при тях собствеността често се сменяше, защото колкото повече злато притежаваха някои, толкова повече не искаха да го заменят срещу каквото и да е.

Гавраил се разходи по цялата площ на планетата и забеляза, че животните са на изчезване, фонтаните злато пресъхнали, а огнените, вечни птици красяха входовете на най-богатите домове - препарирани. Макар че не ядеше и не носеше злато върху себе си, на 33 го бутнаха в пропастта заради златистата му коса. Шалът, ушит от нея, въпреки топлото време, не стоя дълго върху врата на убиеца, тъй като друг го пожела.

*          *          *

- Сътворителю, сгрешил си! Червената планета е за поправка – бяха първите думи на опитния ангел след завръщането му. – Въпреки уменията ти не си съобразил, че дарбите няма да спрат стремежа на съществата към златото.

- Не си прав, Гавраиле, – възрази Той. – Много скоро там ще остане само едно същество, което поради невъзможността за ново раждане ще се разполови. То ще притежава всичкото злато от острова и малкото останали животни и растения, но няма да има с кого да си съперничи за тях. Затова ще оцелее, ще оцени какво има и животът ще се възроди.

Гавраил се почеса в размисъл по едва наболата коса.

- Дано си прав. Искам да си прав.

*          *          *

След още три милиона години, отново на 33, Гавраил се изправи пред Сътворителя, който бе във видимо лошо настроение.

- Не ми казвай! Знам какво е станало.

След като разполовената душа бе създала свои наследници, а стотиците им деца бяха продължили на свой ред рода, само няколко поколения по-късно, братови деца започнаха да се избиват за блага и територия, въпреки че имаше предостатъчно за всички. Гавраил загина от ножа на баща си, тъй като посегна към къшей хляб, хвърлен в боклука, за да нахрани децата си. Според убиеца, боклукът не беше на убития.

Сътворителят, който бе с доста инатлив характер, не се отказваше от палавите си творения. Той съсредоточи творческата си мощ и извая нова, синя планета, в която злато и природа, човешки същества и животни да живеят заедно. Но този път ограничи живота до 100 години, за да може периодично да завръща душите при себе си. Не искаше да ги съди за грешките им, а само да им ги припомня.

И премести във воден вихър на новата планета най-благодетелното семейство заедно с представители на животинските видове, за да пребъдат.

*          *          *

Гавраил изчака известно време и се прероди в човешко тяло. Въпреки своя опит, не можа да повярва на очите си. Тук нямаше пропасти за запълване, но затова пък хората ги строяха умело. Те отново ламтяха за злато, което щеше да им стигне за милион години, въпреки знанието, че разполагат със 100. Пропастите отделяха малките им, златни острови от останалия свят, който загиваше в глад и болести. Природата все още беше здрава и плодовита, но богатите хора я охраняваха, за да не могат мизерстващите да се променят. Ако някой от тях все пак успяваше, те го убиваха, приобщавайки земите му към своите.

Единственият шанс бедните да оцелеят бе да слугуват на богатите. Те чистеха златото им от прах, обличаха върху им тежките, позлатени одежди и им сервираха в блестящи съдове храна. А за да нямат време за мислене, богатите се грижеха да не остават без работа и ги хранеха с огризки, за да не заякнат. Защото в свят, управляван от физическата сила, всеки нахранен и задоволен слуга се превръщаше в потенциална заплаха да е господар.

Този път Гавраил реши да им говори. Застанал пред стените на замъците разказваше за Бог и изкуствата, за рая на душата и блаженството, което очаква хората, ако са смирени. Учеше ги, че единственото чувство, което можеше да ги спаси бе любовта към ближния и непосягането към чуждото. Но бедняците го слушаха без да го разбират. Само се надяваха, че отвъд не е като тук. Тяхното смирение бе пасивно очакване, любовта им - желание да получат любов, а за ближен приемаха само родственика си.

- Вие идвате отгоре и се връщате пак там – говореше той, докато размахваше набързо скован за нагледност кръст. – Телата ви служат, за да усетите радостите и скърбите на материята, докато душите, вкопчени в тях, ви напомнят кои сте всъщност.

Един хром не се сдържа и попита:

- Вестителю, а защо не се изсипе манна небесна върху богатите и да настане мир?

- Богатият отговаря за своите грешки, ти за своите – поясни Гавраил.

- Но какви грешки имам аз? Родих се в такава бедност, че и куц. Дори на работа не мога да се хвана.

В очите на Гавраил зейна тунел към вечното познание. Преди хромият бе жесток владетел с несметни и кървави богатства, заобиколен от много жени и деца.

- Откъде знаеш? – зачуди се куцият като чу причините за своето  „наопаки”.

- Ти вярваш на очите си и се сравняваш с другите. Така наричаш себе си нещастен. Но никой не те е осъдил на това.

- А защо съм куц? – настояваше за още отговори нещастника.

- За да помниш до смъртта си болката, която си причинил преди.

- И какво, няма шанс да се поправя, така ли? – въздъхна пред обвинението бедняка.

- Случайности не съществуват. Когато се научиш да живееш въпреки болката, ще сътвориш сам собственото си щастие.

- Но аз не си спомням нито предишното си богатство, нито жестокостта си. Как ще си спомня днешните ти думи?

Гавраил се обърна към насъбралата се тълпа.

- Хора, вие помните всичко, но не искате да си спомните. Земята е просто опит, сцена, на която играете своите игри. После излизате за малко, за да се подготвите за нова роля. Измислили сте сами сценария за живот, за правилно и грешно, за добро и зло. Но сте украсили измислицата си толкова много, че вече дори сте забравили защо изобщо сте я измислили.

Одърпана жена с разранено от бой лице надигна глас:

- Но защо Бог не ни даде земя без лъжи?

- Знаете ли колко пъти я сътворява? Но вас все не ви харесва. Променяте я до неузнаваемост, защото дърветата били криви, златото блестящо, територията неравна. Когато ходите на гости, не пребоядисвате стените, не размествате мебелите, нито убивате детето на стопаните, защото е по-красиво от вашето, нали?

- Може би ние сме дефектни. – възкликна 15-годишно момиче с белоснежно лице, облечено в семпла, нова рокля.

Всички обърнаха взор към нея. Беше дъщерята на господаря на замъка. Хората потрепериха в уплах, а Гавраил, зарадван на прозрението й, потвърди онова, което дълго време изпълваше със съмнения душата й.

- Когато гълъбът е ранен в буря, а храстът е затъмнен от голямо дърво те продължават своя копнеж към небето, защото въпреки условностите не се заблуждават, че са нещо различно от това, което са.

- А ако се родим без тела, няма ли да сме по-щастливи? – опитваше да разсее още едно колебание момичето.

- Защо тогава да се раждате? Безплътността е ваша така или иначе. Но когато обличате костюма на поредната си роля, не забравяйте, че сте на сцената за кратко и после други ще играят на нея!

Гавраил не искаше да плаши хората, защото те достатъчно се объркаха от приказките му, а и беше време. На 33, той прегърна за последно своя най-близък приятел и прошепна нещо в ухото му. Другият не повярва, че се иска точно това от него, но бе заповед и обещание, че ще се срещнат скоро. Повличайки кръста си, Гавраил се отправи към своето лобно място.

Някакъв крадец, който бе отмъкнал хляб от боклука на господаря си, висеше наблизо върху своя кръст. Храната му принадлежеше по правото на Сътворителя и земната присъда нямаше значение. Ангелът разпери душата си и понесе приживе наказаната за награда.

*          *          *

Гавраил за пореден път се върна при Него. Сътворителят бе някак тъжен от неуспешните опити да опази създанията.

- Трябва да си призная, - сподели Той пред опитния ангел, - че съм уморен да им припомням кои са, когато се върнат горе и те да  забравят няколко години след като поживеят долу. Вероятно има вирус, поразяващ паметта им или някое растение или животно им действа зле…

Ангелът се разсмя неудържимо, защото Сътворителят за първи път се усъмняваше, че нещо не е доизкусурил.

- Бъди спокоен, може пък всичко да се подреди.

- Нима? – невярващ въздъхна Той.

- На земята срещнах жена, която ще е първата, отказала се от богатството си. Разбира се, ще я убият млада, но тъй като е много инатлива и в следващите си животи няма да се съобразява със земните правила. Защото не желае да проумее, че бедните са избрали да са такива със собствените си постъпки в предишни тела и докато не забогатеят отвътре, няма да забогатеят и отвън. Влюбена в своя инат тя ще продължи да пилее любовта си във всички свои превъплъщения.

- Какво искаш да кажеш? – мнително попита Сътворителя.

- Че е твоя дъщеря, Сътворителю. Както ти изгражда много пъти съвършенството, наблюдавайки как децата ти го унищожават, така и тя ще се раздава на халос, без да вижда, че парите дарени за хляб отиват за разгул и пиянство.

- Но нима може да съществува планета от равни? Те все ще намерят причина да се убиват и печелят измислени награди в своите битки.

Гавраил снижи глас, за да не обиди Сътворителя.

- Не си ли се замислял, че ги създаде дефектни именно, за да се завръщат при теб? Ако всичко при тях е наред, ще забравят съществуването ти, предпочитайки да живеят вечно там, където се чувстват добре.

След много милиони години Сътворителят за първи път се усмихна:

- Това е проблемът на всеки творец – не може да загърби творението си. Дори да го пусне някъде другаде, винаги ще го очаква да се завърне. Явно е време да спра с творчеството и да се отдам на почивка – заключи стареца и се запъти към своята галактическа обител.

- А може би е добре да преправиш хората или направо да сътвориш нови, които да са щастливи от живота си на земята – провикна се Гавраил.

- Абсурд! – заинати се отдалече Сътворителят. – Дал съм им всичко, да се оправят!

Ангелът не искаше да спори. А и старецът все пак беше прав. Хората можеха да превърнат планетата си в щастлива територия или да продължат да са нещастни за разнообразие. Изборът бе техен. Горе винаги ги очакваха покой и радост. Но беше скучно. Душите предпочитаха да порастват в своите собствени спектакли, роли, монолози и диалози, забавлявайки се.

*          *          *

Гавраил се роди след няколко хиляди години за поредната проверка. Децата на Сътворителя живееха в лагери сред съвършена природа и изглеждаха много щастливи.

Момичето, което той познаваше от преди хилядолетия стоеше пред него с приветлива усмивка.

- Какво е станало тук? – любопитстваше Гавраил. – Невероятна промяна!

Тя го поведе на обиколка, плетейки чуден разказ за случилото се.

След като Учителят напуснал земята, хората продължили да живеят още по-безмилостно и кръвопролитно, забравяйки думите Му. Докато една сутрин се събудили и видели, че планетата съвсем се е стопила. Липсвали животните, растенията и почти всички хора. Този път обаче нямало нова в резерва, нито някой пожелал да ги избави с ковчег нанякъде. Изправени пред алтернативата да се върнат в скучния покой или да опазят земята и живота си на нея, избрали второто. Разсадили малкото останали растения, престанали да ядат намалелия брой животни и възстановили природата до някаква степен.

Единствен закон в новия ред бил равноправието, а възродения с общи усилия живот бил обичан от малката трева до непознатия човек. С новото чувство хората открили, че могат да лекуват всяко неразположение на тялото и дори да се засищат с взаимната си привързаност. Някак естествено сякаш започнали да летят и четат мислите си, да разбират вселената и без да умират общували със своя Творец телепатично.

Но болезненият въпрос бодеше ангелските мисли.

- А какво стана със златото?

- Има го в изобилие, но ние не търгуваме с нищо и не ни трябва. – опита да го успокои момичето.

Той не й вярваше.

- Все пак къде изчезнаха лакомията, желанието за надмощие, егоизма ви?

- Тук са, в нас. Но когато създадеш планета със собствените си ръце и ум е невъзможно да забравиш колко трудно е това. Някак се привързваш към творението си.

- А следващите поколения дали ще си спомнят? – размишляваше на глас Гавраил, защото знаеше колко крехка е добротата.

Момичето събра с въздишка вежди. Нейното съмнение бе и негово.

- Той е тъжен от факта, че вече не се прибирате така често при него, макар че не иска да си го признае. – опита се да разведри разговора ангелът.

- Може би, но пък крайно време беше да пораснем и да осъзнаем, че не може всеки път да бъдем спасявани от собствените си грешки.

Гавраил, спокоен от видяното, се потопи в близък поток, за да си поиграе с пасаж риби. Не бързаше за никъде.

*          *          *

След 330 години се върна на небето, за да види Сътворителя. Той похъркваше в блажена дрямка, а по телепата женски глас крещеше:

- Сътворителю, нещо не е наред. Баща ми се сби със съседа за някакво блестящо парче.

Гавраил се смръщи недоволно. Бе минал само ден от възнесението му. Упоен от блаженството на земята, дори не бе разбрал кога блестящия демон отново се е пробудил. Не желаеше да тревожи стареца. Все още имаше време да помогне на хората. Само трябваше да открадне парчето злато и да избоде очите на всички, които са го видели. Това беше единственото решение.