едничък дом на мойта скръб бездомна.”
„Пловдив”, Димчо Дебелянов

Големият български поет едва ли си е представял, че век по-късно градът под тепетата ще събере 60 000 души за две нощи в парад на изкуствата, будещ всякакви чувства, но не и скръб.

Внушителният поток от посетители (колкото населението на Кюстендил) на юбилейната „Нощ на музеите и галериите”, която 48 часа се разливаше из града, подчерта още повече ефекта от скорошното избиране на Пловдив за Европейска столица на културата за 2019 г. Но явно на никого не му се чакаше пет години. И празникът започна…

86 обекта и пространства отвориха врати и вдигнаха бариери, за да представят чрез визия, музика, слово и симбиотичност разбиранията си за културата днес.

За някои съвременната култура е дъщеря на миналото. Затова Регионалният етнографски музей преобърна статиката, позволявайки всеки да се преоблече, фризира и фотографира в ретро стил. В Малката базилика от 5-и век пък античните подови мозайки бяха „преподредени” в мултимедийна композиция от образ, звук и текст.

За други културата е моментна емоция, сюрреално разбъркала елементи от чувствата на автора. Изразени спонтанно във фотография, рисунка, инсталация или думи, творческите настроения се вихреха из малките галерии или ненадейно с лъч или закачлива вещ припадаха върху сетивата на минувачите.

За трети културата е изкуство и професия - като проекта „Бalkansky” например. Успоредно с видео мапинга „Реконструкция” в ДТ Пловдив, Теодосий Спасов миксира с електронните звуци на Иван Шопов и интерактивните визуализации на Иво Христов. Внушителното преживяване обаче имаше своите достойни „конкуренти” - горещите „Banda del Padre”, Биг бенда на радио „Пловдив”, музикалният клас на Камелия Тодорова, хор „Детска китка”.

И докато музиката се лееше неохулена от сърдити съседи (защото и те бяха част от купона), децата на Пловдив спяха щастливо „нахранени” с хлебните кукли, сътворени от тях в „Театър на трохите”. Оттатък пък бабите им просълзени четяха книгата, която по-рано дребосъците бяха дописали/дорисували в нарочните празнини на проекта „Денонощия”.

Защото за всички бе помислено - и за миналите, и за бъдещите…

Пространствено-времевите ограничения обаче не позволиха да се посетят всичките 86 събития, макар че според квантовата реалност е възможно, ако приемеш, че животът е това, което твориш с желанията и мислите си. А Пловдив показва, че отдавна е съборил границите на твърдата реалност. Там хората са спокойни, усмихнати, любезни, въпреки всичко. Дали е заради празника или заради мечтите на пловдивчани?

В София празниците са повече, а усмивките по-малко. Затова нека помечтаем за домашно!