МЪЖЕТЕ НЕ СА…

Всяка прилика с действителни лица е случайна.

Но никой герой в тази история не е случаен.

ЗАБОЛЯВАНЕТО

Мъжете не са, каквито бяха. Години наред набеж­даваха за това еманципацията, но тя няма вина, че полът им от доста време страда от неизлечимото заболяване абсолютикум патриархаликум. Тъй като учените все още търсят лекарство, заразната болест, която се предава по кръвен път от баща на син, вече е придобила невиждани размери. Еманципацията бе един от опитите да се локализира развитието на болестта, но, уви… Вместо това, тя предизвика му­тация на вируса-носител, което рефлектира по два начина.

Част от мъжете станаха абсолютикум на квадрат и можеха да предават болестта не само на своите си­нове, но и по въздушно-словесен път на всички за­обикалящи ги.

Други пък, след приема на еманципацията, до­толкова преодоляха заболяването, че от мъжката им идентичност оцеляха единствено първичните поло­ви белези.

АЗ, ЕМАНЦИПАЦИЯТА

Необходимо е уточнението, че аз не съм бивш мъж, а настояща жена. Родих се в това болно време и някак ми се наложи да се адаптирам. Биологична­та определеност да съм от женски пол логично ме свърза с екземпляри от мъжки пол. И така започна историята…

Отдавна съм разбрала, че мъжете предпочитат да ме съзерцават отблизо и далеч, вместо да разговарят с мен. Но това не е, защото не млъквам, а по проста­та причина, че имам навика да мисля. Не съм веща в теми като пазаруване, Биг Брадър, „кого срещнах днес“ или „какво да облека утре“, но затова пък мога да готвя и обожавам да мия чинии (което говори за една незакърняла напълно женственост). А това е проблем — имам предвид невежеството ми, защо­то по тези популярни женски теми мъжете генно са тренирани да не се задълбочават, т. е. изобщо да не включват какво точно се говори. Тъй като формално съм жена, обаче, заговоря ли по неочаквани от мъже­те теми, spam защитата им блокира, неподготвена за подобни изненади.

Освен тези недостатъци, съм и еманципирана. Повечето биха казали — ами, логично! Да, ама не, ще отговоря аз. Не съм се родила с веруюто, че трябва да се боричкам цял живот с доказано по-силния пол. Научих се да бъда такава. След като гледах достатъч­но количество американски филми, разбрах колко е полезно всъщност да си еманципирана. В любовните епизоди на тези произведения на изкуството той и тя се запознават в крайно неромантичен бар. След като пият по бира с картофки и той (забележете!) плаща сметката, на паркинга, палейки колата, еднозначно и с премрежен поглед изрича култовата фраза: „У нас или у вас?“. Ясно е, че следва продължение от особен характер.

Естествено, американската филмова индустрия се грижи за интереса на кинозрителя и затова предла­га и друг сценарий за любовна вечер. Барът се заменя с крайпътно заведение (често долнопробно), хапват се сандвичи, той отново плаща (нали е джентълмен!) и, като я изпраща до тях, тя, застанала на входната врата, невинно пърхайки с мигли, изрича друга кул­това реплика: „Ще се качиш ли да изпием по кафе?“. Той, разбира се, приема на драго сърце поканата, но всъщност чак на сутринта пият кафе. Не мога да набеждавам хората. За тях наистина не знам какви са ги вършили. Може да е имало повреда в електро­централата, оправена в ранните утринни часове (а като е обещано кафе, няма как — ще се чака), или тя живее в мансардата на някой небостъргач, който, не щеш ли, е с развален асансьор.

Дълго разсъждавах по въпроса — дали винаги след употребата на бира с картофки ми се „пие кафе“. Стигнах до извода, че най-често след тяхната консу­мация единствено и само ми се доспива. (Някакъв непознат, който си има другаде легло, да иска да се настани в моите чаршафи, ми се струва някак на­хално от негова страна.)

Разковничето за хранително-вкусовата развръз­ка обаче се оказва друго. След обстоен анализ на ситуацията открих, че важните точки в любовния сценарий са „той плаща“ и логичното скъсяване на дистанцията „у нас или у вас“. Еврика! Ами това си е негласна търговска сделка! Да, но аз не струвам кол­кото една бира с картофки.

И така станах еманципирана.

За съжаление, обаче, ако един елемент от любов­ния сценарий отсъства или бъде променен — всичко се проваля.

В случай, че си разделят сметката, тя:

пешеходства сама до дома си;

казва: „беше ми приятно, но в следващите де­сет години съм заета“.

Ако тя плати сметката, той:

вижда в нея жената-мечта, а в себе си мъжа‑тър­тей;

срамежливо я изпраща и казва, че му е било особено приятно.

Ако той черпи, но в крайна сметка тя плаща сметката, тя:

се обажда на най-добрия си приятел, за да дойде да я прибере;

при следващ удобен случай го „черпи“ по същия начин.

Ако тя черпи, но в крайна сметка той плаща смет­ката, той:

спира първото такси и я натоварва на него;

изисква продължението без уточнение на мяс­тото и без каквото и да е предложение за кафе.

В случай, че той плати и я изпрати, но условията по сделката не бъдат изпълнени, той:

се обажда на приятели и казва какво гадже е свалил, какви белоснежни чаршафи има и т. н.;

звънва на мама, защото само тя знае, че „она­зи“ не заслужава нейното прекрасно момче.

След като щрихирах в най-общи линии особеностите, полезни за разбирането на следващите редове, мога да започна с фактическите случки в последните години от живота ми, които обърнаха тотално пред­ставите ми за другия, силния пол.

ИСТОРИЯ ЗА МОМЧЕТО, КОЕТО СЕ СТРАХУВАШЕ

Вървяхме по парковата алея, след като настоятел­но го бях помолила да ме изпрати. След вечерята на първата ни среща и приятелски разделената сметка, той ми съобщи своята посока. Да, но аз бях в проти­воположната. (Не съм страхлива, но като жена с не особени физическо-съпротивителни данни, считах за логично да бъда изпратена до дома.)

Улични лампи осветяваха алеята, а от едната страна, зад ред дървета, постоянно профучаваха коли. Усетих как той ме хваща за ръката и невидяна се усмихнах. В следващия миг обаче той извика и се притисна до мен. Какво ли бе станало?

— Страх ме е! — проплака той.

— От какво? — попитах аз.

Бяхме сами.

— Не се знае какво може да се случи.

— Спокойно, аз съм тук и ще те пазя — отвърнах смело.

И вървях пред него, проправяйки бразда по осеяния с опасности път. Той бързо подтичваше след мен и чувах в тихите от автомобилния шум моменти из­плашеното му сърце. Мислех си: „Как ли излиза този човек сам по улиците, след като всичко може да му се случи?“. Изпратих се до вкъщи и му поръчах так­си, за да го отведе завинаги, далеко от опасностите, в неговия дом — между четири стени и старателно заключена врата.

ИСТОРИЯ ЗА МЪЖА СЪС СВАТБЕНИТЕ НАМЕРЕНИЯ

— Може ли първата чаша вино на Нова година да изпия с теб?

Загубих ума и дума от предложението. Познавах­ме се от вчерашна случайна среща. Аз бях бедна сту­дентка, а той високопоставен мениджър.

— Нали мога да си помисля? — попитах, защото не знаех какво друго да кажа.

— Имаш един ден.

И аз изпаднах в двайсет и четири часов дълбоко­мислен размисъл. Приех. Тъй като не стигнах до ло­гично умозаключение, реших да продължа абсурда с наложените от него правила.

Той се интересуваше от моето бъдеще, а своето виждаше през съжителството си с мен. В двете сед­мици, оставащи до празничния ден, няколко пъти ме кани на вечери, но те се реализираха като самот­ни разходки по тъмните улици. И тогава се случи — стигнахме до ресторанта, след дългите гладувания. Разделихме си по равно сметката, въпреки консу­мацията девет към едно в негова полза. Изпрати ме със същата галантност при първия ненадеен сняг. Спря такси, а мен остави на оживено кръстовище, пошляпваща с есенни обувки из кишата. Тези мои принципи! Търпях, тъй като отговорът ми бе „да“ за новогодишната покана. Е, грандиозният финал на­стъпи, когато ме попита колко пари мога да му от­пусна за празника. Тъй като студентството ми беше класическо и безпарично, предложих му да го изкара с баща ми. Добре, че татко не обичаше новите годи­ни, празнувани на чаша вино с кандидати за ръката на дъщеря му.

ИСТОРИЯ ЗА МОМЧЕТО, КОЕТО МИ КАЗА „НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙ“

— Ти си един прекрасен човек – каза той, при­стъпвайки през прага ми.

— Благодаря.

— Ти си умна, много се радвам, че те познавам — доволно изрази мнението си той, предъвквайки пос­ледните хапки от приготвената от мен вечеря.

— И ти си умен.

— Не вярвам в нещата, в които вярваш, нито спо­делям гледните ти точки, но си интересен човек — сподели съмишленичеството си той.

— Радвам се, че ме разбираш.

Всъщност и аз не го разбирах. Разговорът ни се затлачи в някакви строго доказани неща, които той анализираше и разглобяваше като автомеханик с де­сетгодишен опит. Добре, че имах прозорец, през кой­то да наблюдавам съседите, гледащи телевизия и на­лични цигари, за да не барабаня нервно по масата.

Душата ми бе кръстопът, през който минаваха ка­кви ли не хора. Домът ми — крайпътен хан, в който всеки влизаше през южния вход, западната конюш­ня, източния прозорец или северната кухня — спо­ред зависи от възпитанието на гостите. Уморени път­ници винаги имаше. Ханът работеше денонощно.

Същият човек скоро си намери добра работа и се обади, настоявайки да ме почерпи. Неколкократно отказвах, поради работата си в „хана“, но след някол­ко седмици склоних да излезем.

— Не се притеснявай за нищо — каза той. — Ис­кам да те почерпя, защото много те уважавам.

Направи го. Всеки плати сметката си. Останала без пари, в средата на нощта, излизайки от заведение­то, го чух да казва:

— Ти какво ще правиш? Аз ще си хвана такси от­там. Чао!

Дори дума не успях да изрека. Шокът беше твърде силен за крехката ми психика. След час и половина се добрах до моя „хан“. Реших да затворя за известно време входовете. Душата ми бе фалирала.

ИСТОРИЯ ЗА МЪЖА, КОЙТО БЕШЕ НОМЕР ЕДНО

Преди първата ни среща, той започна с уговор­ките по телефона:

— Не очаквай нещо много специално. Нямам лъс­кава кола и богатство, които да ти предложа.

По неговите думи бе грозен, плешив и кръгъл. Не съм предубеден човек. Харесваше ми да общувам с него — нищо повече. Той наистина бе обективен в преценката за себе си, но мен ме вълнуваше човекът зад външните условности. Още на третата крачка обаче, по време на срещата ни, успяхме да се скара­ме. Той плюеше нацията ни и се прекланяше пред институциите разпалено. Опитах се да му обясня, че зад тези институции стоят хора от същата тази нация, която презира. Но не, оказа се, че съм в дъл­боко заблуждение. Според него институцията си бе институция и трябваше да се уважава. Прекъснах темата.

— Явно имаме доста противоположни мнения — констатира той.

— Да, много сме различни — съгласих се аз.

Седнахме да вечеряме. Заболя го стомах. Изра­зих съчувствие, но отново грешка.

— Не ми говори така! — възмути се той. — Аз съм мъж и не се нуждая от съчувствие. Само на жените може да се съчувства.

Доживях да чуя и това.

— Хей, аз не те съжалявам, а те разбирам. Пра­виш ли разлика? И говориш с една много еманципи­рана жена, така че, ако обичаш… — тогава вече бях убедена еманципантка.

Настояването ми да си платя сметката беше посрещнато с артилерийски огън от думи в тоналност „крехката, нуждаеща се от защитеност и грижи жена“.

След драматичната ни първа среща, образувала ми прогресивно главоболие, той ме помоли за втора. Думата „не“ я нямам за нищо. Защо се съгласих и аз не знам. Може би заради умоляващия ме, влажен поглед, заради самотата и объркаността му. Е, както се знае, всяко нещо има своето развитие. Втората сре­ща беше не драматична, а трагична (добре, че действието спря преди смъртните случаи, характерни за този жанр).

— Защо не ми отговори на обаждането преди по­ловин час? Може би има други мъже в живота ти и не съм номер едно. Вероятно съм две или три — въздъхна съкрушено той, докато пътувахме към избран от него романтичен ресторант.

— Имах работа — достоверно отговорих аз.

По време на вечерята отново кръстосахме шпаги по конфликтните теми. Той нямаше спирачки. Беше опериран от съобразителност, а аз — от послушание. Ходих около десет пъти до тоалетната, за да туши­рам в клаустрофобичното пространство насилстве­ните си пориви. Но след поредната противоречива тема, той не издържа и ми каза:

— Слушай какво, ти нищо не знаеш за живота. Ако знаеш колко съм преживял аз.

Милият той! Та как аз, една жена, можех да знам за неговата велика човешка драма? Изобщо не пред­ложих да си платя сметката. Станахме, изпрати ме и… пожела трета среща. Е, този път отказах, някак не се стърпях. А той се обади на най-добрия си при­ятел, за да разкаже каква прекрасна жена познава.

ИСТОРИЯ ЗА МОМЧЕТО, ОТКРИЛО ЖЕНАТА–МЕЧТА

Той не можеше да обича само нея. Тогава се поя­вих аз, другата. Тя беше просто жена. Аз бях онази, приказката. Искаше ни и двете. Имаше ни и двете. За нея бяха всички подаръци. За мен бяха всички на­казания. Докато строях мечтите му, тя ги разруша­ваше и после той с подвита опашка се връщаше при мен, за да го излекувам от срещите му с реалността.

Каква бях? Жената мечта. Обичах го, работех, готвех, любех го. Каква беше тя? Жената реалност. Обичаше я, разбираше я, подаряваше й подаръци, любеше я. Бяхме двете противоположности. Но дока­то аз правех всичко, за да бъде той щастлив, той пра­веше всичко, за да бъде тя щастлива. Нашият бер­мудски триъгълник, в който и тримата бяхме влезли без надежда за измъкване. Той просто се чувстваше удобно. Тя си мислеше, че са само двама, а аз — вярвах, че мъжете уважават мечтите си.

Не познах. Винаги го черпех или винаги той ме черпеше с мои пари, а когато ми омръзнеше да съм все излъганата, той просто ме завръщаше с думи­те „ти си моята приказка“. Да, но дори приказките имат нервна система. В периода си на работна пчела, съжителстваща с класически търтей, изживях усеща­нето за пълна метареалност. Но настъпи моментът, в който нещото, наречено егоизъм, се събуди. Когато си тръгвах, на ръба на нервна криза, той отново ми каза завръщащите думи. Този път обаче те не по­действаха. А и той отдавна бе избрал своята любов. Разбираемо. Естеството на нещата води до следния извод: „просто жените“ раждат деца, „жените при­казки“ — единствено мечти.

ИСТОРИЯ ЗА МЪЖА, КОЙТО БЕ „ПРЕЛЪСТЕН И ИЗОСТАВЕН“

Той обожаваше моята компания навсякъде. Дали щях да стоя като цвете на масата, да се въртя кръшно на дансинга или да разговарям умно и премерено с неговите приятели — за него бе все едно. Важното беше, че бях негова (поне според него). Излизаше с мен, а живееше с ревнива, досадно глупава и безработна жена. Когато го попитах „защо?“, той ми от­говори, че съм единственият съзрян повод за измък­ване от навика. Той ми предложи целия материален свят. Но аз бях твърде летателна, за да се поддам на изкушението. Обичаше да чете вестник или да говори по те­лефона, когато влизахме в заведение. Обаче когато аз извадих взет нарочно вестник от чантата си, се засегна много. Оправдаваше се, че има много работа (уговаряше спорта си с приятели в събота или ра­ботна среща за следващата година), не че не съм му интересна. Ходеше с костюми, а не познаваше еле­ментарната етикеция (като изключим отварянето на автомобилна врата и плащането на сметки). Купува­ше всичко на килограм, без да се интересува какво и защо ми харесва. Страхуваше се от много неща, но основно от това да не ме загуби и от болката. Веднъж се опита да сготви и без да иска леко се поряза. Имах чувството, че ушите ми чуха колективния вопъл от тексаското клане. Страшна работа! Мислех си какво ли би се случило, ако някой ме заплаши или нарани? Със сигурност не можех да разчитам на него. Май­ка му го бе отгледала като цвете в саксия, а цветята, както знаем, са крехки създания.

— Ти ми разкриваш нови светове — казваше той.

— А ти на мен какво ми разкриваш? — питах аз.

Неговите мечти бяха прозаично-парични, а мои­те — летателно-феерични. Разминаването ни бе то­тално. Когато една вечер ме покани на „седене“ пред телевизора, му отказах. Нямах повече време за мате­риализиране, а скуката, която получавах като ком­пенсация, беше като домашните чехли, които нико­га не обувах.

Поне опитах да съм движима собственост. Не ми хареса. Мама с радост го чакаше да й се обади.

ИСТОРИЯ ЗА ПРЕКРАСНОТО МОМЧЕ НА МАМА

Този случай не е като предишния. Майки разни, но има и достатъчно безобразни. С него имахме общи теми, общи интереси и ни бе изключително прият­но да разговаряме. Той не понасяше една единствена моя черта, че понякога разказвах истории от личния си живот. Влюби се в някаква рафинирана мен, до­бита от отбрани сортове възвишеност. Аз, човек? Аб­сурд. Нямах право на дефекти.

Той ме искаше съвършена. В знак на уважение ме черпеше постоянно, но с мои пари. След време се пренесох у тях. Взех със себе си само малко дрехи и цветята си. Издържах цели два дни. Изневиделица в негово отсъствие се появи майка му, която в рамките на малкото време, откакто ме познаваше, беше разу­чила цялата ми биография по мистериозни пътища, а белите полета, незапълнени по този начин, бяха „почернени“ от сина й.

Тя ме обвини, че използвам детето й (за какво ли?), че не го обичам (със сигурност не познавах нейната любов!) и че нищо не знае за мен (явно за нея трябва­ше и справка от минали животи!). Измъкнах се бързо от този кошмар. Обадих се на мой приятел да ме взе­ме и отведе далеко. По-късно момчето на мама ми се обади, за да ми каже, че не е трябвало да се карам с нея, да съм наясно, че повече не мога да стъпя в дома му и че съм много глупава. Още по-късно ми писа, че съжалява за случилото се, че се надява да му простя и желае отново да се видим. Явно бе разбрал колко е сам и нещастен с дадената майка, която никога не би напуснал и с наложителната мастурбация всяка вечер в детската му стая.

ИСТОРИЯ ЗА МЪЖА, КОЙТО ОБИЧАШЕ ЖЕНАТА

В нашето запознанство имаше една надежда, но тя беше само моя. Той искаше едно, а аз — всич­ко останало. Никой не разбра защо хора като нас се опитват да бъдат заедно. Може би единствено той знаеше. Светът му се изчерпваше в междуредията на собственото му самочувствие (плоско като древната представа за Земята) и първичните задоволявания - закуска, обяд и вечеря… душ. Така се въртеше кръгов­ратът и на мислите му. Ние почти не излизахме. Бях доброто момиче, което се грижи за всичко, а той, удобно настанили­ят се в дома ми влюбен мъж. Живеехме затворено в задуше(в)ността на неговите елемент(ар)ни желания. Когато бяхме навън, той намираше бързо поводи за ревност и ме прибираше в кошарката.

Защо позволявах това ли? Американското кино още беше непознато за мен, а еманципацията — дума с неясно значение. Мислех, че той е мъж. Това беше моята надежда. Тъй като не се бунтувах, явно му ом­ръзвах бързо. Той си заминаваше постоянно, но скоро след това се връщаше като при сигурно пристанище. Веднъж го попитах: „Докога ще продължава това?“, а той се учуди: „Какво да продължава?“. Тръгнах си. За първи път аз, за първи път осъзнала стойността си, за първи път жена.

ХЕТЕРОСТАЛГИЧНО

Това е краят или началото на моите истории. Хронологията в случая не е важна. Проблемът е, че има какво да разказвам.

На ръба на своята хетеросексуалност, на която до преди време бях сто процента вярна емоционално и физиологично, си задавам един въпрос: дали да не стана хомосексуална по убеждение? Защото вече не само не вярвам, че мога да срещна мъжа с глав­на буква, но съм изобщо предубедена дали ще ми се случи да се запозная с мъж.

В началото на женствеността на баба ми напри­мер, когато сред мъжете все още е имало мъжестве­ни екземпляри, всичко е било наред. Той я закрилял и държал да плаща навън, а тя от своя страна го ка­нела на романтични или прозаични вечери вкъщи. Така нямало ощетени, обидени и полуизнасилени във връзките.

С носталгия си спомням тези приказни истории за годините, когато ТЯХ ОЩЕ ГИ Е ИМАЛО (не просто полово определени като такива). Тогава те, млади­те девойки, се разделяли романтично или прозаично с девствеността си.

Хипотетично си представям какво ли би било, ако подобни мъже не бяха съществували? Налице щеше да бъде освен глобалният спад на прираста на населе­нието, но и наличието на неформална асоциация на девиците. Моето появяване също би било заплашено.

Но нали знаем, че ги е имало тях, мъжете. Не купуващи ни, не търгуващи с нас, не властващи, а обичащи ни каквито сме. Защото дори в природа­та бозайниците вървят заедно по пътя си, грижат се заедно за поколението и храната си. Той се бори за нейното внимание и я защитава в моменти на неси­гурност, а тя от своя страна създава плода, който ще запази вида им.

Но за моя вид нещата са по-сложни. Жените в отчаянието си станаха еманципирани, а мъжете в незнанието си — обратни.

До ден днешен чакам да науча дали аз съм стран­на или целият свят е ненор/морален. Може би ще го разбера един ден, когато срещна… някой мъж.