ОТ ДРУГАТА СТРАНА НА СЕДЕМТЕ ПЪТЕКИ

“Животът прилича на панаир, на който едни идват да се състезават, други да търгуват, а трети, най-добрите - да гледат.” Питагор

Да убедиш хората в нещо, в което ти сам не вярваш е най-силната власт в нашето съвремие. Лъжата печели пари, вярата – данъкоплатци.

я

я

Родена в центъра на земята, където всички пъпни върви се преплитат в горещо кълбо, заплаках за първи път. Майката на всички майки подаде гръдта си, за да засуча от силите й, и да усмиря неземните стихии в себе си. Животът започна – примамливо нежен, с дъх на мляко и утробна топлина. Но майката на всички майки ме отби и затръшна зад гърба ми портите на безкрая. Останала сама пред неизвестното, заплаквам за последен път…

Пред мен се изсипаха градове и сгради, улици и хора – пораснали мъже и объркани жени. Войни и крясъци, опитомени реки и взривени планини подреждаха картината на света. Материята и душата, убийството и погребението, разума и чувствата се срещаха чрез двете съществуващи човечности. Едната вярваше, че светът започва оттук, а другата помнеше, че началото е другаде. И докато мъжете разумно разрушаваха, жените плачеха, а квантите на сълзите им се издигаха в облаците, за да завалят. Но техният плач отдавна нищо не раждаше, защото падаше върху чадъри, изсмукваше се с машини и потъваше в канализацията към нищото.

Този свят, в който млякото се правеше от натрошен бял прах, а топлината се произвеждаше от прегръдките на електрически стълбове, бе различен от земята оттатък. Виждах как много жени се превръщат в мъже, загубили вяра в сълзите си. Виждах много мъже, които се опитват да бъдат жени, усъмнени в разума си. Тук всеки може да бъде всеки и затова всички бяха еднакви…

В хибридната трета човечност нищо не напомняше за човека.

ИЗОБРЕТАТЕЛЯТ НА АСАНСЬОРА

Това е съоръжение, което вози долустоящите по-горе и сваля хората от високото по-ниско. Тенденцията е към качване нагоре, но понякога се налага и слизане, поради затваряне на високите етажи или прилошаване от резките смени в налягането. Когато асансьорът се развали, хората чакат да се оправи, за да не губят време. Ако предприемат уморително пътуване по стълбите се ядосват толкова много, че всеки, който ги срещне, научава за драматичното събитие асансьорна повреда.

Изобретателят, дълъг и въжеобразен, с уши закривени като закачалки и очи, светещи в тъмното, чертаеше поредната схема за увеличаване скоростта на качване. Беше толкова залисан в борбата с гравитацията, че трябваше да се поразсъблека, за да ми обърне внимание.

- Хм, – погледна ме сладострастно той. – Какво искате? Работя в момента.

- Отговор на въпроса „защо”.

- Вие явно нямате работа, след като се шляете с подобни въпроси насам-натам – подигравателно изрече учения.

- Всъщност това работя. Аз съм търсач на отговори.

- Нима? И колко сте открили досега?

- Познавам резултатите, но не и причините да се стигне до тях. „Защо” е първият, изначален въпрос. Затова Ви питам: защо измислихте асансьора?

- Нужно ли е да е сложно, да има причина за един добър резултат? А и какъв е смисълът да търся отговор за нещо, което вече така или иначе съществува?

- Ще стоя и чакам, колкото е нужно.

- Така, нека опитам тогава. Някога, живеех във високопланинско село, – започна разказа си той. – Преодоляването на склоновете бе ежедневно занимание за всички. Къщите бяха като закачени с гвоздеи в малките вдлъбнатини на планината и качването и слизането завършваха най-малкото с ожулено коляно. Не, че нямаше пътеки, но вятърът и водата подло подлагаха под краката ни нови предизвикателства. Тогава се роди идеята за асансьора.

Не се стърпях и попитах:

- Искате да кажете, че първият Ви асансьор е улеснил придвижването на хората по склоновете?

Изобретателят се разсмя и дълго време не можа да си поеме дъх, за да продължи.

- Задавате детински въпроси. Разбира се, че склоновете си останаха такива. Селото отдавна е буренясало и изоставено. Всички живеят в блокове в града.

- А какво им е на стълбите?

- Бавни са, трудоемки и изобщо губят много време.

Докато слушах нелепите отговори на човека, смятащ моите въпроси за такива, се опитвах да подредя в ясна картина казаното.

- От чутото излиза, че прадедите Ви са били доста непрактични хора.

Ученият смръщи недоволно вежди, защото всеки учен вярваше и в генетиката.

- Ако вярвам на думите Ви, излиза, че прародителят Ви се е заселил по неудобните склонове, за да изтезава бъдещото поколение. В резултат на мъките, Вие измисляте съоръжение, което вози нагоре-надолу хора в града по високи блокове, доста по-стръмни от склоновете на планината, а неудобното село, породило удобството – изчезва. Някак не разбирам защо.

Ученият изпуфтя с досада и нервно повиши тон.

- Колко сте глупава! Асансьорът е полезен, а това, че Вие не съзирате ползите…

- Не съзирам ползите, но виждам слабостите. Единственото, което дава Вашето съоръжение е време. А какво правите Вие с това време? Седите и измисляте все по-високи скорости за придвижване и преодоляване на гравитацията. Щеше да бъде значително по-лесно и обяснимо, ако бяхте преместили селото си в равнината или просто да построите едни стълби тук и там. Плавно изкачване, плавно слизане, без странични ефекти. А Вие с цялото си време щяхте да създадете например семейство, да пропътувате земята нашир и длъж, а не да се возите нагоре-надолу бързо и безсмислено.

Той ме огледа преценяващо и заяви:

- Красива сте. Искате ли да излезем на вечеря? Където пожелаете, само да не е на високо. Не обичам височините.

- Ако някога се срещнем на някой планински склон, ще обмисля предложението Ви.

И си тръгнах, за да потърся друг изобретател, който може би щеше да ми даде смислен отговор.

ИЗОБРЕТАТЕЛЯТ НА БЛОКА

Блоковете са големи вертикални правоъгълници, които съдържат по малки правоъгълници, наречени жилища. Колкото по-малова- жен е човек, в толкова по-малък правоъгълник живее. Дори да си го купи, малкият човек плаща за това, че си го е купил, докато е жив, а после завещава плащането на децата си. Ако пък не си го купи, плаща повече, защото не си го е купил. Много важните хора не купуват, а строят вертикалните правоъгълници, тъй като за тях земята е собственост по право. Но те не живеят в тях, защото са хитри. Продават ги на маловажните хора с договора „не съвсем”, защото гравитацията също е собственост на важните хора, а тя не се продава, в името на единството и сплотеността между всички. Много важните хора не живеят, разбира се, на открито, а в хоризонтални блокове, където се придвижват с коне или рикши. Ако някой малък човек реши да се отдели от общността и безплатно да ходи по земята, добрите важни хора го даряват с глад, мизерия или болест, а ако дезертьорът все още не иска да умре го приютяват в скривалища с решетки, за да не разваля екстериора.

Изобретателят на блокове бе нисък и невзрачен, но много важен човек. Трябваше доста да се навеждам, за да го открия изправен на пръсти зад макета на нов 150-етажен блок. Подадох му ръка, за да не се препъне в някое жилище на ниво 63.

- Извинете, че така ме заварвате, но не очаквах посещение. – ухили се с керамична усмивка той. – Какво ще желаете – жилище, блок, земя?

- Мислех, че земята не се продава. – учудих се на предложението му.

Той леко се сконфузи.

- Зависи от цената, зависи от цената…

- Всъщност не съм дошла да купувам нищо. Интересува ме защо строите блокове?

Лъскавата му усмивка на секундата изчезна и той с досада се търкулна в двойно по-голям от него стол зад огромно бюро.

- Блоковете са направени в името на хората. Така те са заедно – близки и сплотени. Вечната ми грижа е да не оставя самотни хора по света. Съседите са враг на самотата. Така предотвратявам разпада на личността.

- Колко умно, колко велико! – възкликнах убедително. – Но защо блокове, защо не навеси, къщи?

- Но какви навеси, моля Ви! Има прекрасни къщи – просторни, светли, уютни.

- Имате предвид сламените къщурки, които си поръчваш вчера и ти ги доставят днес в редицата от други подобни къщурки?

- Как нищо не разбирате! – закачливо ми се закани той. - Тези къщи са направени, за да могат хората да общуват. По-удобно ли щеше да бъде, ако са разделени от големи разстояния и при нужда няма към кого да се обърнат? Когато бях малък къщата ми се намираше на петнадесет километра от съседите. Докторът го викахме от предния ден, а храната предвиждахме от по-предния. Самота, отделеност, мъка. Още тогава разбрах, че хората трябва да живеят близо, за да си помагат.

- Да, това е наистина основателна причина – съгласих се с него. - Предполагам, че Вие живеете в многоетажен блок или лека колибка, заобиколен от купища съседи.

- Ами…

- Ясно. А защо дядо Ви или който е строил къщата Ви не я е построил по-близо до съседите? След като това е било такъв проблем за Вас, вероятно е бил не по-малък и за него.

- Дядо ми беше странен тип. Обичаше да ловува, да е близо до дивата природа. В резултат на тази си асоциалност, сега е луд - жив, но луд - и трябваше да го затворим – отпусна се в откровения учения.

- Каква ирония на гените! – засмях се искрено. – А земята?

- О, един приятел я купи и построи хотел. Вие… сте очарователно същество! Ако имате желание, можем да отидем да го видим. Моят дом е на двадесетина километра от него и на петдесет оттук.

- Не се ли депресирате от самотата? – закачливо погледнах дребния човек.

- Наистина ми е самотно понякога, но имам мигрена и не мога да живея в близост до други хора.

- О-о! Това означава ли, че всеки човек с главоболие може да обитава подобен на Вашия дом?

- Аз съм собственик на земи и строител. Посветих живота си на грижата за другите. Не мога да се тревожа и за главоболието им.

- А ако тези други не искат да се грижите за тях, а просто да им дадете къс земя и да ги оставите да се оправят с нея сами?

- Но как? – възмути се той. – Земите са си мои.

- Вероятно и звездите – изправих се и погледнах много важния човек от високо.

- Земя ли искате? Ще Ви дам. За Вас може. Вие сте специална. Нека Ви заведа у дома! – хленчеше той.

- Бих приела поканата Ви, ако живеехте в къщата на лудия си дядо. Някой ден, когато главоболието на хората стане важно, колкото Вашето; когато всеки може да избира дали да се депресира в самота или невротизира сред съседи, може би ще се срещнем.

И поех към следващия изобретател, който може би щеше да ми даде смислен отговор.

ИЗОБРЕТАТЕЛЯТ НА ВЕЛОЕРГОМЕТЪРА

Велоергометърът е колело, което не излиза навън, за да не се цапа този, който го върти. Върти е точната дума. Вози и кара са неуместни, тъй като това колело е инвалид. То стои на едно място в дома на своя собственик и педалите му създават вятър при задвижване. Това не го прави енергоизточник, а както стана ясно и превозно средство. Въпреки че самото му име означава „измервател на велики работи”, единственото, което измерва е колко завъртания може да направи велоергометриста, за да създададе постоянен вятър, целящ да стопи комплексите му от последното преяждане. Звучи сложно, но това е, защото „великите работи” са сложни.

Изобретателят бе опровержение на своето изобретение. Пъшкаше при всяко движение в пространството, защото гръбнакът му беше почти като ос на планета – някъде в средата на голямата му, бавноподвижна кръглост. Нямах желание за протакане, затова направо изстрелях въпроса:

- Защо измислихте велоергометъра?

Той се обърна с нежелание, почуди се за миг какво да прави с мен и се разтече върху няколко стола, правейки ги невидими.

- Не знам коя сте и какво искате, но ако желаете да си купите…

- Не искам да купувам нищо, благодаря! – прекъснах го бързо. – Искам да знам единствено защо съществува нещо подобно.

- Но това е толкова очевидно! Хората имат нужда от него - спортуват, отслабват и им се вдига тонуса.

- Да, забелязвам. – изгледах лявото и дясното му планетарно кълбо с укор. - А какво им пречи на тези хора да карат велосипеди, с които освен да правят вятър, могат и да се придвижват нанякъде?

- По същия начин може да ме питате защо има фитнес зали, гири, щанги и какво ли още не.

- Ами, да, намирам ги за също толкова безполезни.

- Нямате нужда, затова така говорите. Хората ходят на работа, прибират се, хранят се и после желаят да раздвижат тялото си. Намразих колелото като дете. От едно място на друго – в дъжд и пек – и то не, за да отслабна, а защото леля ми в съседното село бе болна и всеки ден ходех да я наглеждам. Тогава реших да превърна велосипеда в приятно занимание, защитено от времето и удобно за хората.

- Е, някога поне сте вършили нещо смислено. Странно, че и сега хората могат да го вършат, ако не бяхте измислили това „велико” нещо.

- Но светът е толкова динамичен. Няма време за подобни прояви на хуманност. Който може оцелява, който не – не. Вие изглежда имате нещо против спорта? Знаете ли колко хора затлъстяват на работните си места, обездвижват се, изкривяват се и затъпяват от еднообразие?

- Със сигурност – потвърдих аз.

- Знаете ли колко хора имат нужда от движение, от излизане от работния график, от почивка?

- О, да, - съгласих се отново.

- Сигурно ме презирате, че съм закръглен, че нямам съвършена фигура, но се уморих отдавна от глупости и реших да ям когато и каквото искам.

Разсмях се невъздържано.

- Вие го казахте – глу-пос-ти! Но тези глупости са за глупците, а не за Вас, нали, защото много добре съзнавате безполезността на откритието си. Нищо не спира хората да ядат по-малко, да се движат повече, да ходят при лелите си, независимо дали са болни или здрави. Могат да сменят работата си или да продължат да затъпяват, но прибирайки се и въртейки педалите нищо няма да променят. Какво пречи да строят мостове, да отглеждат плодове или цветни градини? Дори просто да изкачват планини, да плуват в морета, да карат колело наникъде ще донесе повече радост за очите и тялото им. Спортът, който няма друга цел освен самия себе си е като успокоително - действа за кратко и те пристрастява с илюзията, че всичко е наред.

- Каква романтичка се! – разтресе се планетарното тяло насреща. – Харесвате ми.

- Може би и аз щях да Ви харесам, ако Ви бях видяла окъпан в дъжд и кал върху колелото, забързан към леля Ви или просто гонещ вятъра.

ИЗОБРЕТАТЕЛЯТ НА ГРАНАТАТА И ДИНАМИТА

Гранатата е малък поразителен нар, който се нарича и лимонка, но най-много напомня ананас. Не се яде, но връзката с плодовете е останала, защото се смята, че който хвърли граната на ближния си, ще бъде здрав и плодовит, особено ако не получи същия дар отсреща. Възникнала като средство в играта „хвърлям, бягам и оцелявам”, тя придобива такава популярност, че се организират международни турнири по гранатомятане и до днес. Огромните полета, на които се срещат участниците, стават стадиони по надпревара за сила и издръжливост. Победителите, които са по-бързи и по-живи от по-поразените и по-умрелите, получават безплатно земя. Турнирите се провеждат на около двайсет години, за да се възстановят силите на отборите.

Динамитът е невзрачен на вид, но затова пък има по-поразително действие от гранатата. Служи за изравняване на неравни терени, дълбаене на пропасти и отново заравняването им. Използването му преследва винаги метафизични цели, защото одухотворява всичко поразено.

Когато влязох при изобретателя, очаквах да видя оръжейница и зъл предводител на полкове срещу мен. Нищо подобно. Възрастен и елегантен мъж стоеше пред редица от колби и описваше резултатите в омачкана тетрадка. Вглъбен до умопомрачение в заниманието си, той приличаше на кротък луд, оставен без надзор, който си играе, без да съзнава какво изобщо прави.

На стената зад него стоеше изискана грамота в рамка: „На Фредал Белно за изключителни постижения в изкуството.”

- Добър ден, господин Белно! Знам, че прекъсвам заниманията Ви, но имам въпрос. Защо изобретихте тези поразителни играчки?

Лудият старец надникна зад няколко колби и невинна, почти детинска усмивка се разля по лицето му.

- Баща ми бе производител на играчки и голям любител на изкуството като мен. За децата няма ограничения, затова решихме да следваме инстинктите им и да преодолеем всички граници. Изпречи ли се нещо – премахва се, нещо криво ли е – изравнява се. А после се строят увеселителни центрове, кина, музеи, галерии.

- Но какво общо имат децата тук? – недоверчиво попитах аз.

- Децата са жестоки, но и невинни. Строшават нещо, а после маскират поражението с лъжа; убиват котка на улицата и после галят домашния си любимец; подпалват сграда и се напишкват от страх, убедени, че е случайно.

- Това звучи като оправдание за самия Вас. Били ли сте на война, за да видите как възрастните си играят с изобретенията Ви?

- О, войната! Това, че ножът, пресата или газта съществуват за полезни цели, не им пречи да се използват и за масови убийства, нали? Аз съм само изобретател, който улеснява живота на хората в борбата с бариерите. Играчките, които създадох са с мирни цели, дори имам фонд с награди за мир. Когато човек мирува – печели. Немирниците стават част от забвението.

- Да, - иронично се съгласих. - Физиката е пречка, а Вие определено се грижите за духовния прогрес на човечеството.

- Ето, виждате ли как ме разбирате! Точно така. – пружинира от радост старчето. – Не обичам войната, а чистотата.

- Вашият разказ е наистина любопитен, но нелогичен. – прекъснах веселите му движения аз. – Ако децата са жестоки от малки, като възрастни едва ли се променят. Вие им продавате поразителните играчки, които служат единствено и само за унищожение на нещо съществуващо и после изграждате ново творение на неговото място. Кой преценява дали старото е по-лошо от новото, дали планините са криви или градовете неуместни? А ето и големия абсурд – мира. Давате награда на тези, които са успели да оцелеят след поражението на играчките Ви. И тъй като не винаги има оцелели, очакването на следващия награден винаги е интригуващо предизвикателство.

Усещах как лудостта ме обзема, но не кротката негова, а истинската. Пожелах да сграбча старчето, да изсипя всички стъкленици върху поразената му от смъртоносна невменяемост глава, която подпомагаше турнирите по смърт.

- Знаете ли каква е разликата между газта и динамита? В едното има някакъв смисъл, съзидание. Другото, Вашето – единствено руши. Може би защото е произведено от човешка ръка, а не природна логика. Когато децата лъжат, те си вярват точно като вас, но когато порастват избират позицията на убиец или убит и са отговорни за това. Вие така и не сте избрали, решили сте да бъдете и от двете страни.

Старчето заподсмърча.

- Моля Ви, смилете се! Толкова съм сам и тъжен. Исках името ми да се помни, да направя нещо значимо. Как бих могъл да създам награда за мир без да има война? Дадох всичко от себе си, но кой какво избира…

- Просто спрете да се лигавите! – прекъснах го с крясък. – Името Ви ще се помни. Вие по-добре от всеки знаете, че всичко се купува. Докато играчките Ви рушат видимите граници и създават невидими, докато парите Ви продали смърт награждават живота, никой няма да Ви забрави. Хората са така устроени – не помнят дълго, особено когато съвестта им е високо платена.

ИЗОБРЕТАТЕЛЯТ НА ЕКО ПРОДУКТИ

Еко продуктите са естествени продукти, произведени в изкуствени условия. Начинът им на отглеждане се вижда най-ясно в киното – в бутафорна среда се имитира живот, който напомня толкова много на истинския, че всички вярват в него, освен създателите и декораторите на продукта. Еко продуктите са няколко вида „чисти”, „от природата” и „безвредни”. Естествено никъде няма да видите „мръсни”, „ненатурални” или „вредни” по простата причина, че хората не ходят по магазините, когато са решили да се самоубиват. В зависимост от предназначението си те биват хранително – интериорни, жилищно – интериорни и екстериорни от духовен порядък. Първите две групи са разпознаваеми с високите си цени, крещящите надписи и наличието на родословно дърво на всички крави и дървета, участвали в производството им. Третата група е безплатна и служи за реклама на другите две. В нея са включени всички проекти от типа: „Да спасим, да не сечем, да не убиваме”. Екстериорните действия са монументални и резултатни – увеличават потреблението на рекламираните други две групи.

Изобретателят, червендалест и кипящ от енергия мъж на средна възраст, си подсвиркваше весело и редеше с дебелите си пръсти малки зелени плочки върху голяма, дървена маса с нарисувани върху нея овце. Загледах го с любопитство. Беше първият лъчезарен човек, когото виждах от дълго време. Погледите ни се срещнаха, а след краткото притеснение от присъствието ми, на лицето му изгря още по-голяма усмивка. Изобретателят ме покани да седна и донесе чиния със сирена, купа мляко и две чаши бълбукащо, свежо вино.

- Колко вкусно! – хапвах лакомо и преглъщах с удоволствие. – Сигурна съм, че това са екологични продукти. Може би намерих търсения отговор. В този свят вероятно има някакъв смисъл.

Чашите звъннаха и двамата отпихме от тръпчиво-сладката течност.

- Радвам се, че дойдохте, която и да сте. Като дете сте.

- А Вие като продавач на сладки изкушения. – усмихнах му се с благодарност.

Когато успокоих глада си, реших да задам все пак въпроса си.

- Защо изобретихте еко продуктите? Нямаше ли да е по-лесно да забраните всички неекологични?

- Ех, каква наивност! – грейнаха червените му бузи. – Та нали и другите продукти са мое творение.

Сиренето и виното, сладки допреди малко, загорчаха неприятно в устатата ми. Отпуснат от опиянението, изобретателят се разприказва:

- Роден съм с търговски нюх. Баща ми от малък ме научи да предвиждам накъде духа вятъра. И докато всички си мислеха, че парите са най-важното, аз вече знаех, че не те, а храната е средството за контрол върху всички. Тъй като тогава все още имаше чисти земи и истински животни както и хора, които да се грижат за тях се свързах тук-там с когото трябва и нещата се задействаха. Образува се централизиран съюз, който убеди хората колко е непрактично да се живее по селата и какви удобства предлага града. Арсен, сяра и метали убедително се разляха навсякъде, за да очертаят правилната посока. Докато хората свикваха с новите условия, изобщо не гледаха какво ядат и тъй като започнаха да боледуват от произведените в химически лаборатории храни, сменихме тактиката и измислихме екологията. Няколко защитни кампании, снимки на щастливи животни и зелени поля монтирани от архивите и готово. Така се появиха екологичните продукти.

Не можех да дишам. Заслушана в разкритията на учения, си представях завинаги загубената естественост.

- Искате да кажете, че нищо от това, което се предлага не е истинско?

- Но, съгласете се, как може да се произвежда нещо от нищо? Това е бизнес – създаваш, продаваш, сменяш опаковката и цената и продаваш същото. Резултатът е важен. Всичко е търговия. Правим това, което хората искат – красива храна.

- Все едно хората имат избор – възмутих се аз.

- Права сте – нямат. Тези, които рискуваха да се върнат и да възкресят стопанствата си, завариха луди животни, нападнати от вируси или напълно умрели. Но в това аз лично нямам пръст. Беше неочакван резултат от хранителен експеримент, целящ да провери устойчивостта на хората към нови химически съединения. Животните пострадаха случайно.

- Каква удобна случайност! А Вие с какво се храните, Вие и хората от Вашия „велик съюз”?

- С това, което ядохте и Вие преди малко. Съществува място, известно на малцина, където всичко е живо и истинско, където животните са щастливи и природата възобновима.

- А защо хората да не са щастливи?

- Ако човек има какво да яде, няма да му се налага да работи. Ще има достатъчно време да мисли, да твори, да е сетивен и в крайна сметка ще придобие власт над самия себе си. Това не бива да се случва, защото цивилизацията ще рухне, а с нея и цялата икономическа логика на света.

- Бих направила всичко, за да се случи.

- Защото сте нахранена. Опитайте да сте гладна и да събаряте икономики!

- Мразя Ви – Вас, съюзът Ви и целия Ви свят.

Мъжът стана сериозен и пое галантно треперещата ми нервно ръка.

- Станете част от моя свят и ще бъдете щастлива, обещавам Ви.

- Аз все още мога да мисля – заключих разговора и тръгнах отново, за да потърся последния изобретател с единствения въпрос, който имах.

ИЗОБРЕТАТЕЛЯТ НА ЖЕНАТА

Жената е древно творение, което поколения наред се модифицира и видоизменя. Всяко епоха форматира по различен начин жената, в зависимост от съответните нужди на времето. Тя е просто устроен уред. Състои се от генно модифицирано мъжко ребро, тонколони с усилватели и косми от конска опашка. За да обработва и отстранява техническите грешки на своето изобретение, първият изобретател Мада се оженил за него. Жената, наречена Аве, както всяка техника обаче започнала да показва дефекти и да ръждясва. От делото по логичния развод се е запазила репликата на Мада: „Давам ти душа.” Подложена на интерпретации, тази фраза заблудила поколенията, че Аве в крайна сметка се сдобила с душа. И тя наистина получила… водния атрибут от разпределеното имущество.

Първата изобретена жена била доста несъвършена и простовата, но предвид техническите възможности тогава е разбираемо. Използвала се за инкубатор, кухненски робот и възклицания, които с остаряването се превръщали в крясъци от разяждащата ръжда. С времето обаче, следовниците решили да подобрят уреда. Те вградили на жената малък чип с алгоритми, които й дали възможност да чете, пише, да мисли логично и дори да създава изкуство. Тя заприличала почти на човек. Дори дотолкова се очовечила, че пожелала да победи своя създател.

Ученият изобретател така ефирно се носеше в пространството, че се засрамих от моята тромавост. Чертите му – бледи и фини, почти прозрачни - подхождаха повече на издължено бебе, отколкото на пораснал мъж. Аз, жената, неговото творение, попитах:

- Защо ме създадохте?

- Вече се съмнявам в точния отговор. Жената за мен бе заварено положение. Не можех да изтрия паметта й, защото бе придобила инстинкт за оцеляване. Вероятно пра-учените са намирали смисъл в нея, но за мен той остава загадка. Единственото, което можах да измисля, за да не загине мъжа напълно е, пластичната хирургия. Създадох изисквания за съвършени и, разбира се, несъществуващи пропорции, а всички застрашени мъже започнаха да подпомагат инициативата със списания, реклами, дрехи и какво ли още не, като целта беше да се убеди жената колко необходимо е да бъде красива. При упойка уредът е лесен за разглабяне и след операцията жената става отново годна и безопасна за употреба.

- А какво се случва с жените, които въпреки всичко отказват да бъдат упоени?

- Това е най-сложното. Тези жени са неконтролируеми. Те дисквалифицират мъжете по всички линии, защото са съвършени почти колкото тях. Понякога дори си мисля дали не са открили начин да се снабдяват с души, крадейки ги от нас.

Не се сдържах и избухнах в смях.

- А какво ще стане, ако тези почти съвършени победят завинаги мъжа?

- Това няма как да се случи – спокойно изрече той. – Те са опасни до време, защото ако не използват основната си инкубаторна функция се втечняват, ръждясват бързо и се самоунищожават.

- А ако докато е млада, почти съвършената жена намери мъж, който да я инкубира?

- Невъзможно. Никой създател не приема творението му да е по-съвършено от него.

Заблуден до безобразие от пра-мъжете, този човек наистина си вярваше.

- Някога замисляли ли сте се, че цялата тази легенда за жената, може да е измислица? – предизвикателно разклатих самочувствието му. – Че мъжете са написали тези легендарни истории и са построили този бутафорен свят, за да властват, да се катерят все по-високо във физическия свят и да купуват все по-скъпо цената на истината?

Прозрачният, бебеподобен човек беше готов да заплаче.

- Недейте да ръждясвате! – съжалих го аз. – Чух толкова абсурдни истории, в които не открих капчица смисъл и логика, че ми е тъжно за този заблуден свят, в който мъжките бради са се вкопали като багери в земята и не искат да погледнат отвъд собствените си, брадати лъжи. Не Ви коря. Вие сте мъж, аз – жена, но винаги може да бъде обратното.

Мъжът пред мен хлипаше, задавен от слабост. Прегърнах го и подадох гърдата си, за да засуче от нея. Докато сълзите му съхнеха от меката топлина на кожата ми, той се смаляваше все повече и повече, а тялото му затуптяваше спокойно и влюбено в ръцете ми. И съвсем естествено окситоцинната ми прегръдка събуди спомените от моите сънища:

- Помня млечния вкус на майка ми и земята оттатък. Пръстта още дъхти в ноздрите ми и чувам как се докосват тревите от скоковете на скакалеца. Ръцете ми лепнат от смолистата прегръдка на бора, докато дъждовникът пълзи под краката ми, измервайки плача на облаците. А птицата пее някъде дълбоко, свила гнездо в сърцето на гората, и ме кара да плача, да викам, да се завръщам.

…И клепачите ми се затварят, за да предотвратят изтичането на спомените, за които разказвам на сина си.

Чувам смях. Нежен и лек, като черешов цвят, гали ушите ми. Майката на всички майки отваря портите и ме вика.

- Защо, майко, защо ме изостави в този свят? – заплаквам с отдавна забравените сълзи.

Тя строго отбива поредното бебе и го пуска по стръмнините на живота.

- Защото ти можеш да им разкажеш за мен и земята, от която се лишиха. Винаги ще те чакам тук и навсякъде ще съм с теб. Но помни, помни, помни!

Плачът на детето ми ме събужда и го прегръщам с цялата любов на вселената. Думите сами излизат от устните ми и свиват гнездо в сърцето му.

- Родена съм в центъра на земята, където всички пъпни върви се преплитат в горещо кълбо. Там си роден и ти.