из “СПОМЕНЪТ”

1.01.1968

Представих си, че празнуваме заедно. В мисли­те си те виждах как отпиваш от шампанското и как се забавляваш с газираните пръски, които мокрят лицето ти. Какво ли бих ти подарил? Това едва ли би те впечатлило. Ти и твоята нематериалност! Оби­чам душата ти. Моето малко слънце, което замест­ва всички електрически уреди, когато е щастливо. Моята малка буря, мигновена и страшна, когато се сърди и спори. Кой ще притежава твоите сезони? За­виждам му, наистина му завиждам. И не искам да те давам никому. Но ти си толкова свободна, че винаги ще бъдеш ничия. Обичам свободата ти. Тя ме кара да те искам постоянно.

Може би утре ще те видя за малко. Това ме прави и радостен, и тъжен.