из “СВАТБЕНИЯТ ДЕН НА ПРИНЦЕСАТА”
1.01.1968
Представих си, че празнуваме заедно. В мислите си те виждах как отпиваш от шампанското и как се забавляваш с газираните пръски, които мокрят лицето ти. Какво ли бих ти подарил? Това едва ли би те впечатлило. Ти и твоята нематериалност! Обичам душата ти. Моето малко слънце, което замества всички електрически уреди, когато е щастливо. Моята малка буря, мигновена и страшна, когато се сърди и спори. Кой ще притежава твоите сезони? Завиждам му, наистина му завиждам. И не искам да те давам никому. Но ти си толкова свободна, че винаги ще бъдеш ничия. Обичам свободата ти. Тя ме кара да те искам постоянно.
Може би утре ще те видя за малко. Това ме прави и радостен, и тъжен.
Стоя пред огледалото сама, гледам разплаканите си очи и не вярвам, че това се случва на мен. Зад вратата родителите ми се суетят (нали отдавна са чакали този момент!) и правят последни приготовления за събитието. Той ми звъни през пет минути и говори всевъзможни глупости. Гласът му трепери от притеснение и с нежелание затваря телефона всеки път.
В стаята ми нахлува стълпотворение от хора. Фризьорът, маникюристката, козметичката и цялото ми семейство. Мама носи роклята, братовчедките — бижутата, сестра ми — обувките, а баща ми координира неумело цялото войнство. Съсредоточени върху вещите и тяхното предназначение, никой не забелязва тъжните ми очи. И започва ужасът — дърпане, скубане, сядане, ставане; хаос от припрени ръце и крака, съпроводен от гласовити мнения и забележки.
Той отново ми звъни. Всички застиват едновременно и усмихнати шушукат името му. Вече не съм толкова сигурна дали искам да затворя телефона. Неговите безсмислици ме спасяват от мъчителните процедури по красота. Тъй като почти не слушам какво ми говори, виждам как мама се е привела над ухото на фризьора и въодушевено му разказва за прекрасния си зет, колко възпитан, заможен и перспективен бил. Татко от своя страна се е надвесил над деколтето на маникюристката, макар че ушите й изглежда да са си на мястото. Разказва й как ходили за риба и по мъжки си поговорили за нещата от живота. Тогава баща ми разбрал колко умен бил и го оценил като достоен за ръката на дъщеря му.
September 26th, 2010 in
Из книгата "Седемте пътеки на човека"