из “СВАТБЕНИЯТ ДЕН НА ПРИНЦЕСАТА”

1.01.1968

Представих си, че празнуваме заедно. В мисли­те си те виждах как отпиваш от шампанското и как се забавляваш с газираните пръски, които мокрят лицето ти. Какво ли бих ти подарил? Това едва ли би те впечатлило. Ти и твоята нематериалност! Оби­чам душата ти. Моето малко слънце, което замест­ва всички електрически уреди, когато е щастливо. Моята малка буря, мигновена и страшна, когато се сърди и спори. Кой ще притежава твоите сезони? За­виждам му, наистина му завиждам. И не искам да те давам никому. Но ти си толкова свободна, че винаги ще бъдеш ничия. Обичам свободата ти. Тя ме кара да те искам постоянно.

Може би утре ще те видя за малко. Това ме прави и радостен, и тъжен.

Стоя пред огледалото сама, гледам разплакани­те си очи и не вярвам, че това се случва на мен. Зад вратата родителите ми се суетят (нали отдавна са чакали този момент!) и правят последни приготов­ления за събитието. Той ми звъни през пет минути и говори всевъзможни глупости. Гласът му трепери от притеснение и с нежелание затваря телефона всеки път.

В стаята ми нахлува стълпотворение от хора. Фризьорът, маникюристката, козметичката и цяло­то ми семейство. Мама носи роклята, братовчедки­те — бижутата, сестра ми — обувките, а баща ми ко­ординира неумело цялото войнство. Съсредоточени върху вещите и тяхното предназначение, никой не забелязва тъжните ми очи. И започва ужасът — дър­пане, скубане, сядане, ставане; хаос от припрени ръце и крака, съпроводен от гласовити мнения и забе­лежки.

Той отново ми звъни. Всички застиват едновре­менно и усмихнати шушукат името му. Вече не съм толкова сигурна дали искам да затворя телефона. Не­говите безсмислици ме спасяват от мъчителните про­цедури по красота. Тъй като почти не слушам какво ми говори, виждам как мама се е привела над ухото на фризьора и въодушевено му разказва за прекрас­ния си зет, колко възпитан, заможен и перспективен бил. Татко от своя страна се е надвесил над деколте­то на маникюристката, макар че ушите й изглежда да са си на мястото. Разказва й как ходили за риба и по мъжки си поговорили за нещата от живота. Тогава баща ми разбрал колко умен бил и го оценил като достоен за ръката на дъщеря му.

Leave a comment

Your comment