ЛЮБОВТА И ВРЕМЕТО

Жестоката повеля на сърцето

да те обичам както никой друг

страдание е. Чувство, след което

остава само празен студ.

Тя няма жал за твоите неволи,
защото я облива странен срам,
че в пътя твой прецизен и оголен -
не вижда себе си… по план.

След време някое, година,
когато спомен само ще си ти,
случайност ще ви срещне. Неранима
и горда ще е в тези дни.

Ще видиш пак познатата усмивка
и топлите, разбиращи очи.
Тя няма да заплаче и не иска,
защото празнотата не боли.

Сърцето твое ще потръпне жално
при спомена за обич на жена -
неписана, красива, идеална…
Но вече късно е. Това е тя,

но друг е с нея и я чувства
във всеки час от своя ден.
Ръцете им за миг не се изпускат.
Щастливи са. Животът подреден

за тях е чужд, защото знаят,
че преходни са всички върхове.
Сърцата техни не познават
жестоките, самотни ледове.

И свел глава, безмълвен ще отминеш,
и странна мисъл ще те осени:
“Защо оставих я да си замине
в онези някогашни, мили дни?

Защо отхвърлих тази обич,
и не поех любимата ръка?
Тя беше лек за всички злоби,
кълнящи от успех и суета.”

И ще се втурнеш луд, назад към нея,
през времето и цялата съдба…
Не, днес кажи й: “Искам да живея
и с теб да построя света!”