Той рисува без да прави компромиси със себе си. Картините му разказват за необятността горе и живота долу във всичките им нюанси. Сюжетите му бърникат в мислите, без значение от националността и езика, и може би точно затова удобно обитават домове по целия свят. Предпочита колекционери и изложения на кафе в собственото си ателие и винаги е отворен за нови приятели. Отказва да дава свои картини по български галерии, защото са му чужди търговията и безцелното разпиляване. От 2011 г. публикува в световноизвестното американско списание за комикси Heavy metal.

Ти си от малкото творци, които се занимават с това, което могат и искат да правят. Има ли рецепта за това да бъдеш себе си?

Щастлив съм, че правя това, което искам. Ако има рецепта, тя е човек да следва мечтите си. Аз до някаква степен успявам да го правя. Понякога с цената на много лишения, друг път животът ми предоставя много интересни възможности. Но трябва да си постоянен в това, което правиш, да си искрен, да си взискателен към качеството на работата си и най-важното: да не правиш компромиси със себе си. Може би това са предписанията, които хората във всички сфери на дейност е добре да спазват, за да се реализират пълноценно.

Между комикса и живописта, митологичното и реалното, къде се чувстваш най-удобно?

Опитвам се да съчетая всички тези неща. Комиксите, които рисувам, не са широко разпространения тип комикс със затворени контури. Това са арт-комикси със сюрреалистични наклонности, в които оживяват митологични образи и всякакви символи, вдъхновени, разбира се, от текста. Но докато в комиксите и илюстрациите към книги работя с писатели, в живописта съм изцяло аз. Целият процес - от идеята до самото финализиране на платното - се реализира само през и чрез мен. Но навсякъде, във всичко, което правя, се опитвам да вплета нещо, което ми е харесало от изкуството или улицата; нещо, което е ново за мен и ме изразява по някакъв начин.

Един от любимите ти образи - сатирът, при теб е в диапазон от ангелска невинност до дяволита похотливост. Какво е истинското му лице?

Сатирите наистина са любимите ми герои, които ми носят неизчерпаемо вдъхновение. От десет години те пътуват из творбите ми с различни лица и настроения. Привлекателното в тях е колоритът им. От една страна могат да са грозни, но пък от друга добри; освен това са влюбени в изкуството, ценят виното и са покорни пред чара на красивите жени. Понякога са несериозни и похотливи, развеселени и разкрепостени, напомняйки живо за нашите човешки черти и страсти.

Как се стигна до бленуваното от всеки художник списание Heavy metal?

Всичко започна преди десет години, когато се запознахме с писателя Керим. Той търсеше автор за илюстриране на своята история „Fate mate”. Издадохме я и от реакциите на читателите разбрахме, че тандемът е сполучил. През 2011 г. започнахме да публикуваме в турското издание на Heavy metal и проектът продължава с нови сюжети и герои. Текстовете на Керим са интересни, което ми дава възможност за много въображение в рисуването. Дори и технологично си позволявам да ползвам какви ли не материали, за да създам един вид еклектика, изобразявайки историите му.

Ти каза, че с турския писател Керим Съкъзлъ имате дълго сътрудничество. Как се превръщат картините в поезия и обратното?

След „Fate Mate” Керим се вдъхнови от мои картини и написа поеми по тях. Създадохме книга, състоя се изложба. След това пък аз направих картини по негови поеми. Този процес не е лек, тъй като поезията трудно се превежда от език, трудно се разчита духът й в дълбочина. Затова черпя повече вдъхновение от автора като човешко същество - какви теми го вълнуват, как се изразява, за какво мечтае. Това е от моя страна. Докато Керим значително по-лесно навлиза в това, което правя, тъй като не му е нужен преводач.

Обичаш да рисуваш картини - енигми, в които често се крият феерични жени. Каква е тяхната биография?

Тези жени живеят в главата ми. Почти никога не рисувам от натура модел. Понякога те са директни образи, друг път надничат скришом отнякъде или пък са вплетени в определено пространство. А защо надничат и какво са правили преди да се проявят на платната, не мога да обясня. Ако можех, щях да съм писател. Старая се да рисувам чувствата и усещанията си в композиция, цвят и в стил, които са гостоприемни за тях. А по повод жената: тя е нещо съвършено, затова винаги ме е привличало да я рисувам. А мъжът… той по-скоро е сатир.

Да поговорим за изложбите ти в чужбина и България. Губи ли нещо творчеството ти при „превода” на различни езици?

Хората, които са дошли, са отворени към това, което правя. Те виждат нещо и го оценяват искрено в повечето случаи. Според мен не трябва да се делят по географски принцип. Публиката е една и съща в цивилизованите страни.

Всеки ден пътуваш от дома към студиото. Къде срещаш вдъхновението?

Навсякъде. Дори много често си променям маршрута. Ако всеки ден вървиш еднолинейно, виждаш едни и същи дървета, едни и същи хора, това малко или много те ограничава, не ти дава свободата за работа. Затова се срещам с нови лица, разхождам се сам из София, но не по паркове, а сред хората, по улиците. Вдъхновението идва подсъзнателно, без да го търся. Няма как нито да знаеш къде точно се намира в момента, нито има смисъл да го чакаш. То някак те намира, ако не спираш да го търсиш и ти.

В пасторалите си прескачаш смело физическите закони. Къде всъщност отлитат дърветата с всичките си корени?

Тези измерения, които рисувам, или съм ги мечтал, или сънувал, или видял. Не мога сам за себе си да обясня защо така се е получило. Дървото е във въздуха, защото така му е удобно. Под него има земя и вода, над него е небе, а кой знае още колко невидими измерения има около него. Опитвам се да нарисувам картината така, че да мога да вляза в нея, да заживея в нея. Това са мечтите, превърнати в почти реално място за живеене.

Има ли образи и теми, които не си рисувал и по някакъв начин се съпротивляват на четката ти?

Не рисувам икони. Не че не мога да рисувам, просто нямам желание. Много пъти са ме карали, но отказвам. Да, ползвам някои библейски сюжети, които ме вдъхновяват, но не се съобразявам в изобразяването им с канона. В темите нямам ограничения, защото не си поставям табута. Светът е обширен и привлекателен. Е, имам си любими образи - сатирите, жените, тези фантастични пейзажи, които правя, но със сигурност има и много други, които още не съм открил.

Твоята любима техника на рисуване е…

Класическата - маслена върху платно. Прилагам определени подложки, технология, която съм си изградил във времето. Но робуването ми е чуждо и в техниката. Затова правя какво ли не: илюстрации, графични рисунки с туш и перо, акварел, креда, моливни рисунки.

Комерсиален и нахранен или идеалист и гладен? Човекът на изкуството е…

Златната среда е хем да правиш това, което наистина искаш, хем хората да те харесват и купуват. Идеализмът не винаги е свързан с бедност и лишения. В това отношение аз съм щастливец, защото има колекционери, които харесват нещата ми. Най-важното е да следваш идеалите си без компромиси. Но трябва да си искрен идеалист. Ако не си, ще правиш това или онова до известно време, а след това се сриваш. Защото не можеш да защитиш това, което си направил. Друг начин творецът да се погуби е, когато попада в клишето на определен стил и започва да  робува на него, продавайки нещата си. Много е зле за един художник да се повтаря. Затова аз винаги си оставям вратичка за бягство, през която да мога да се шмугна към нови предизвикателства във всеки един момент. Да си разпознаваем, да си търсен е много хубаво, но за мен е по-добре да имам възможността за промяна.

Последната ти изложба е „Карти за игра”. Белот, пасианс или пророчество подреждат те?

Не играя карти, не мога да гледам на тях и пасианси не редя. Но пък дано подреждат някакво пророчество за светло бъдеще. Картите са с много богата история и развитие, затова ми бяха интересни. В платната си опитах да вплета пречупени през мен символи от различни времена, за да оживеят по нов начин. А за тези, които играят карти, предстои разпечатването на картините и в стандартната форма на колода.

Срещаш вълшебен бръмбар. Имаш право на три земни и едно вълшебно желание. Какво ще си избереш?

Естествено вълшебното. Но нали не е задължително да е глобално? Може и лично, все пак бръмбарът е временно мой. Бих си пожелал нещо хубаво за детето ми, защото те - децата, са истината и невинното бъдеще на тази планета.