УРОЦИ ПО ЖИВЕЕНЕ

Тя изгря в живота му като слънце над потънал в смог град. Той я прие с надежда, че светлината тук е възможна.

Резултат с изображение за sunshine_meditationПреди нея животът му – задължителен и финансово ангажиран - се търкаляше безогледно еднакъв към неотменния си край. След нея остана същото. Но с една съществена разлика: смогът беше превзел очите му и чудото нямаше да се повтори.

Светлината, която лумна при срещата им толкова го заслепи, че той панически състави план как да се спаси от изгаряне. Просто не промени нищо.

В кратките им срещи се чувстваше щастлив, но въпреки това я изоставяше. Не, защото искаше, а защото трябваше. От началото до края на връзката им работата беше неговото „трябва”. До следващото завръщане гладно за внимание и светлина. Нейната светлина.

Но тя се изтощи, помътня. Сърцето й запищя от липса на доверие. Писъкът й се превърна в скандален крясък, обида, обвинение. И си тръгна. Последния път - за последно. Защото обичаше само болниците, които искат да се излекуват, но не и онези, които настойчиво опитват да я заразят с болестта си.

А той беше заразен с ежедневие. Безнадеждно. Харесваше му да прави пари, да ги харчи, да ги влага и губи, да притежава всичко, което може да притежава. Възхищаваше се на хората като нея, които живееха влюбени в света, в чувствата и отношенията, в живота. Но не разбираше как оцеляват и дори са щастливи. Затова прие мисионерската задача да се грижи за тялото й.

Дрехите обаче се скъсаха, храната свърши, прегръдките му охладняха от изтощените й крясъци.

- Намери си работа! – съветваше я той.

- Но на мен ми харесва да живея именно така.

Той не можеше да си представи нещо по-наивно. Та светът е пари. Така се живее. А тя продължаваше да му разказва за избора си:

- Преди теб бях щастлива, смеех се много, нямах пари, пътувах на стоп и обичах целия свят. После ме срещна, има ме за кратко, но не пожела да ме задържиш.

- Не е вярно! – оправдаваше се той. – Само с теб съм щастлив.

- Тогава остани с мен.

- Но как да загубя всичко?

Тя се усмихваше иронично, защото той не осъзнаваше, че ако загуби парите си тя ще е единствената, която ще го обича.

- Преди години печелех много, но не бях щастлива. На мен не ми трябваше стимул, за да опитам друго. Просто напуснах нещастието си.

- Лесно ти е. Но моят живот е много сложен – въздъхваше той.

- Ти си го направил такъв. Но ме срещна. Дали е случайно? Едва ли.

Той не понасяше насекомите, горите бяха терен за петзвездни хотели, а растенията никнеха в хранителните магазини. За нея природата бе безплатното останало.

През очите му тя се виждаше мързеливо мечтателна, а той през нейните - не се виждаше. Беше убеден, че е прав. Тя приемаше да е крива, за да не спори.

Затова го остави да живее в неговата свободно избрана илюзия. Все някога щеше да разбере…

Той се разболя от умора години по-късно и завърши живота си в самота.

В междинното пространство, на бял екран се прожектират епизоди от живота му. Детство, родители, страст, съпруга, изневери, неориентирани деца. После лентата зацикля на нощта, в която я среща. Кадърът се разделя и паралелно текат два сюжета. В единия той се сбогува с нея, пожелава й щастие и продължава да работи усърдно, разнообразявайки се с еднонощни връзки. В другия - остава с нея, имат семейство, живее дълго, щастлив е.

„Но това не е истина!” – мисли си той.

Тогава се включва друг сюжет, но му се струва някак неправдоподобен.

Тя е посветила живота си на него, а той опиянено повтаря:

- Никой не се е грижил толкова за мен.

После се вижда през друг ракурс. Влиза в дома й, сграбчва я похотливо, съблича я, люби я, оставя й пари, заминава си. Следват мимолетни кадри от други спални, от тоалетни, от улици - скришни обаждания до нея. Никой не знае, че я има. Тя официално не съществува.  На екрана, в друга сцена, той е със смешна шапка и грим. Пред него две колела на късмета са застинали в очакване. В едното се върти тя, в другото – пари. Някакъв глас го приканва да избере едното. Но ръцете му лакомо се протягат към двете. Завърта ги с бясна скорост. Парите дрънчат, тя се смее. Нещо изпуква, колелата се запалват и лумват в пламъци. Гласът крещи неистово: „Браво! Имаме губещ. Изгуби всичко.”

Играчът е съсипан, гримът се разтича в черни нюанси, а ръцете му увисват обгорени и празни. Някъде звучи на бързи обороти с припуквания: „А напоследок я скажу”. Гласът е нейния, но изкривено насмешлив.

Екранът застива финално бял. Той се оглежда. Някакво малко, дебело същество се търкаля наоколо.

- Какво си ти?

- Твоят рушител – смее се то без да спира играта си.

- Нещо като ангел - пазител? – предполага той.

- Пазиш, който иска да бъде опазен – хили се то. – Поначало бях пазител, но като направи определени избори станах рушител. Затова не съм много убеден, че съм ангел.

- И сега какво? – пита мъжът в недоумение.

- Ами отиваш в пречиствателната да се съвземеш и пак се връщаш на земята.

- Къде сбърках?

- Къде ли не. То всеки го прави, ама ти се оля. Дори си нямаш идея, че повечето хора получават много по-малко знаци и пак разбират накъде да завият, с кого и как.

- Ами не съм разбрал. Можеше да бъдеш по-настоятелен – опитва да се защити мъжът.

- Сигурно се шегуваш. Пратих ти нея, пратих ти сънища, пратих ти цяла дузина ангели, за да сътворят невероятни усещания между вас, но ти отказваше да забележиш. Искаше хем нещастен, хем щастлив да си, хем да летиш в космоса, хем да се къпеш в пари. Е, имам новина за теб: не можеш да имаш и това, и онова.

Пазителят спира да се върти и взира червени очи в мъжа.

- И знаеш ли кое е най-лошото? Че имаше няколко варианта на действие и можеше да поправиш всичко. Но ти, видиш ли, избра възможно най-лошия.

- Но…

- Не се оправдавай – прекъсва го съществото. – Тук не минават такива. Искаш отговори, нали? Ето ги.

И то изважда някакъв лист от корема си.

1. Той я среща и стават приятели. Щастлив е, че я познава, но е тъжен, че тя е с друг. Печели пари както винаги.

2. Той създава семейство с нея. Отначало е трудно, но после всичко се нарежда. Тя е неговото щастие и той го знае.

3. Той не се запознава с нея. Животът му е без промяна.

4. Той се запознава с нея, но не предприема нищо, въпреки че му се иска. Животът му е без промяна.

- Та така, – коментира пазителят – рушител. – Ти си измисли някакъв пети вариант, в който прецака всичко. Доста самонадеян избор впрочем. Но не мога да те съдя. Ти сам ще го направиш много скоро.

Обвинението гложди мъжа. Затова продължава да се оправдава само на ум.

- Искам тя да е щастлива – успява да произнесе.

- Само думи. Да беше направил нещо, за да се получи, а? Дори просто да я заобиколиш щеше да е достатъчно. Но, не! Трябваше да имаш всичко, което поискаш, независимо от последствията.

- Много исках да съм с нея. Много.

- Да, бе – киска се дребосъкът. – Затова още в началото на връзката й каза, че не искаш бъдеще с нея. Колко удобно. Искреност някаква вероятно. Малко закъсняла след упоритите ти набези и нейното влюбване, но все пак искреност. Поне да беше я оставил да си тръгне, а? Тя толкова пъти опитва. Но пък защо да не я използваш до последно?

- Не съм я използвал. Тя беше радостна с мен - недоволно извиква той.

- Смееше се заради теб и плачеше, когато не я гледаш. Всъщност изобщо не й беше смешно. Просто не искаше да те тревожи с любовта си.

- Бяхме много различни, затова не се получи – опитва да укроти тона мъжът, но не се получава.

- Да, различни. Тя беше искрена, ти лицемер.

- Лицемер? – роптае той.

- Да, именно. Когато твърдиш, че някой е толкова важен, не го криеш от всички останали, нали? Нито пък високопарно викаш: „Искам да си щастлива! Не искам нищо в замяна!”, а неизказано си мислиш: „Но пък е добре, че си с мен и се грижиш за мен отдадено и безрезервно.” Като не желаеш нищо в замяна, защо не й даде храна без да изискваш да е с теб? Защото за теб и любовта е търговия. Просто не си го признаваш. Ама разбери най-сетне: парите тук не значат нищо. Любовта навсякъде значи всичко. Земляните сте странна пасмина. Въпреки опроверженията, вярвате, че ще живеете вечно. Статистиката ви явно хич не работи.

- И сега какво? – отегчен от поученията на дребоса пита той.

- Ще продължиш да се пънеш и изправяш грешките си.

- Но нали първо щях да се самоосъждам?

- Ха, – разтриса се корема на пазителя. – Да не мислиш, че този акъл и кошницата с оправдания ще ти помогнат? Душата ще те съди, а тя, повярвай ми няма да е благосклонна. Нали си чувал за хармония, любов, искреност, състрадание, прошка, безвъзмездно отдаване? Е, това са нейните предмети. А ти не си бил особено ученолюбив по тях.

- Не е честно. Отдавах толкова много. На всички.

- Уф, че си проклет – сериозно възмутен пъшка пазителят. – Какво си давал? Пари? Какво друго? Много пари? Ами то цялото ти даване е само такова. О, извинявай, и секс! Забравих някак. Та след като за теб животът се върти около това, логично е и за другите да е така. Ама на вас, земните, всичките ви науки криви, бе! Я сметни 60 години живот, 100 кила тяло и от другата страна безкрайност! Кое е по-голямо, а?

- Такъв е животът.

- Такава е илюзията за живот.

- Защо се родих, след като не постигнах нищо?

- Душата ти пожела, а тя не гледа на карти, за да предвиди, че ще объркаш плановете й.

- Дали можех да бъда щастлив? – продължава той с безсмислени въпроси.

- Всеки може. Някои по-трудно, други по-лесно. Ти просто не пожела достатъчно да бъдеш такъв.

- А тя? – с надежда пита той.

- Достатъчно е да видиш какъв наперен е ангела й, за да разбереш. Не такъв като мен – обиден от уродливата си участ отвръща пазителят.

- Бих искал да я срещна отново.

- Хм, – почесва се по кръглостта съществото. – А дали тя иска да те срещне?

След няколко живота той почти се пречиства, учейки се във всеки следващ да уважава все повече душата си, вслушвайки се в усещанията й за правилно и погрешно. Работи като  учител, но дълго време няма деца от съпругата си – жена, която приема без уважение, защото е твърде практична.

Тя се ражда след дългите му молитви. Съвършена, скъпа, близка - сякаш винаги я е познавал. Неговата дъщеря. Всеки ден тя го учи на любов и вяра, на доброта и отдаване и той осмисля живота си чрез грижите за нея. Този път наистина не иска нищо. Само да е щастлива.

Една вечер, малко след деветия й рожден ден, тя го прегръща предсънно и в потайна фунийка от шепи прошепва:

- Татко, това е краят на нашата история и трябва да си тръгна. Дълго продължиха срещите ни и е време да престанат. В първия живот ти ме уби като мой палач, невярващ в невинността ми; после се срещнахме като господарка и роб, когото набедих несправедливо, че е откраднал; последва друга връзка, в която бяхме съпрузи, но ти ме уби от оправдана ревност; после пак се срещнахме в интимна връзка, в която не те карах да ревнуваш, но ти използва любовта ми за свои цели. Тази  беше последната ни среща, в която всичко е поправено и вече няма нужда да сме заедно.

- Но аз се нуждая от теб, не си отивай! – проплаква бащата.

- Аз също имах нужда от теб преди – казва тя сякаш с нечий друг глас. - Животът е миг с последствия. Душата е отговорна за миговете, а притежателят на душата - за характера на последствията.

- Може ли и аз да дойда с теб? – настоява на своето той.

- Не. Не трябва. Живей!

Тя издъхва на сутринта, а той плаче дълго, без да може да забрави думите й. Денем продължава да учи с кротост и мъдрост децата, представяйки си я прозрачна и щастлива, пърхаща около него. А вечер драска дните в календара, очаквайки завръщането си при нея.

Отново вижда белия екран и всички животи, начело с последния се изнизват в бърз каданс. Ангелът му, светещ до жълто красавец, се приближава и ведро го потупва по рамото.

- Благодаря ти!

- За какво? – недоумява мъжът.

- Че успя да опазиш красотата ми неопетнена. Вече си свободен да правиш каквото искаш.

- Наистина ли?

- Да, животът е игра на стрелки, търсене на скрити загадки, разкриването им, продължаването към нови. Дребните отклонения не се броят. Важното е да не пропуснеш значимите неща.

Мъжът почти не го слуша. Единственият въпрос в главата му напира да излезе.

- Къде е тя?

Пазителят се усмихва хитро и го повежда към някаква галактика. Космосът напомня на покрит със смог град, който движението на двете светлини раздухва за кратко.

Вижда я на някаква поляна - дребна и хвърковата, залисана в игра.

- Нима тя е елф?! – обръща се той към водача си.

Но ангелът му, нямащ от какво повече да го пази, си бе заминал.

Снимка на Stela Dokovska.- Охо, - припърхва тя, когато го съзира. – Кой е дошъл?

Мъжът дори не разбира как се смалява до нейните размери и се сдобива с атрибути на елфичност.

- Здравей, скъпа моя, това ли е на мода сега?

Тя закръжава около него, за да приглади поомачканата му от човешки чувства душа и бърбори обяснително:

- Защо не? Знаеш, че цветята винаги са ми били слабост. Какво по-голямо щастие от това да пазим природата жива?

- А аз какво ще правя? – неумел в елфическата дейност пита той.

- Оставаш с мен. Но те предупреждавам, че има много буболечки наоколо – предизвикателно гъделичка предишния му страх тя.

- Ти ще ме пазиш, нали? – приема шегата й той.

- Като начало ще пазя буболечките. А ако не се справиш с новия живот, свободен си да се родиш където и като каквото поискаш.

- А ти?

- Аз също. Но тук ми харесва.

Въпреки омаята от новата гледка, нейните познати до детайли очертания събуждат нов въпрос:

- Помниш ли всичко отпреди?

- Разбира се. Няма защо да забравям. Била съм човек и чудовище, и добра, и любима, и насилник, и светец. Но сега съм елф и разбирам много неща. Вселената е огромна поляна, а животът най–съвършеното й цвете. Когато го гледаме надменно, го стъпкваме безобразно, оставяйки празнота след себе си. Но щом започнем да садим и да се грижим за живота осъзнаваме, че не сме самотни израстъци насред вселената и че всеки корен, листо, аромат са от значение. Във внимателния си, изпълнен с любов растеж променяме съзнанието си и постигаме абсолютния избор да творим добро както и където поискаме. Докато не стъпчем отново нещо или някой сред вселенската поляна. Тогава се връщаме в началото, за да изпитаме болката, която сме причинили.

- Обичаш ли ме още? – изпитва я той, пропуснал покрай ушите си философията й.

- Смешен въпрос. Никога не съм спирала да го правя. Обичам всичко и всички и тъй като ти си част от всичко, обичам и теб.

Огромна, човешка ревност нахлува в малкото му тяло. Тя размахва фино пръстче и го смъмря:

- Недей!

И чувството се стапя пред укора й. Тези малки, въртящи се в синьо безвремие очи го гледат пак. Това му стига.

Някакво дърво изскърцва с тъжен пукот, нуждаейки се от помощ срещу  неумелите опити за гнездосвиване на птица - новобранка. Тя отхвърча натам и с подкрепящи указания помага на птицата. Той я наблюдава с вълнение и желание. Иска му се… Но опитва да не мисли. За целта следва радостен пърханията й, получавайки първия си урок по успокояване на дървесни клони.

„Може пък да й омръзне след време – мисли си той, докато лепи в осморски танц наранената кора. - Елф или не, сексът е нещо прекрасно.”

А тя усеща мислите му и шеговито се усмихва. Утре ще му предаде втория урок по елфичност. Дотогава нека се помъчи.

Comments (2)

стефкаMay 16th, 2013 at 20:22

Нямам думи да опиша това, което чувствам в момента!
Красив ум, голямо сърце и ефирна душа!
Адмирации!

стелаMay 17th, 2013 at 10:39

Благодаря, Стефи! Бъди неуморен елф! На планетата, там, винаги има нужда от още грижовници. Ще те чакам.:)

Leave a comment

Your comment