БОЛКАТА

Тя е малка, тримесечна, но е толкова огромна, извънмерно за крехката си възраст. Ана е на 30, с нормално телосложение, но се превива от тежестта й. Тримесечната не кротува, а като паразит се впива в органите й, смучейки жизнена енергия, завземайки нови територии от ума, съзнанието и сърцето й. Гръбнакът й отдавна се е наклонил от тежестта и когато е сама тя вие и плаче от безпощадното изтощение…

Когато го среща в бара на техен приятел, дори не забелязва жадния му поглед, който заобикаля чашите с течности, отпивайки от тялото й. Никога не го е виждала и никога не би му обърнала внимание, ако той не я заговаря:

- Виждал съм те преди години. Танцуваше. Помня усмивката ти.

Устните на Ана грейват като в спомена. Тя рядко обръща внимание на мъжките погледи. Те са едни и същи и зад тях трудно различава лицата.

- Не те помня изобщо – отговаря му тя.

- Имаше толкова обожатели, а и сега си заобиколена от внимание. Нормално.

Гласът му е ласкав, топъл и въпреки околните шумове успява да го чуе. Комплиментите са нещо отегчително, защото отдавна е разбрала, че са празни думи.

- Така е, но не ме интересуват. Знам какво искам и някой ден ще го намеря. Познавам мъжете в този бар. Те не са моите мъже. Идват да се спасят от връзките си, да се напият, да забравят за малко живота навън. И така всяка вечер, докато не постигнат пълната забрава, че нещо навън се случва.

- Аз не пия.

Очите й се усмихват на опровержението.

- Аз също.

- Но не си права за хората тук. Различни са.

- Всеки е различен. Може би просто не ги разбирам.

Ана не обича споровете. Има своя позиция. Чуждите не й пречат, ако не целят да променят нейната.

Повечето мъже тук идват сами, въпреки че са обвързани. Разчитат на свежа среща с някое от момичетата, харесващи мъже на мотори. Тя не е от тях. Харесва музиката и приятеля, който държи бара. Никой тук не я познава отвътре. Само отвън. Освен приятелят й, който въпреки годините познанство я приема като нерешима задача с много неизвестни.

- Аз съм Борис – представя се той. – А ти си Ана.

Тя се оглежда. Студено й е. Няма с кого да говори, а и Борис изглежда интересен. Темите запрескачат една през друга – музика, кино, история. Но на нея продължава да й е студено. Ана облича палтото си и се сбогува с жадния, непиещ Борис. Той предлага да я изпрати.

- Добре, – съгласява се, защото изглежда безопасно.

Говорят още дълго в колата. Тя го кани на чай в дома си с уговорката да не си мисли глупости. До сутринта думите им се надпреварват в непрестанен диалог. Но тя се усънва. Опитва да го изгони, а той я целува. Ана извиква от възмущение.

- Ти си женен, нали?

- Да.

- Какво изобщо си позволяваш?

- Но аз отдавна не живея с нея.

- Това няма значение. Тръгвай си!

Борис с нежелание остава отвъд входната врата. Тя го забравя почти на секундата. Той нея - не.

На следващия ден й се обажда, намерил номера неясно откъде. Носи цвете, което тя приема, без да подозира, че в саксията е посадена семка от онази ябълка, отровила Снежанка. След няколко дни я кани на вечеря. Ана приема. После следват други вечери, гости в тях, изяснявания на какво точно правят заедно. Той упорито я жадува. Тя напълно трезво го отблъсква. Няма нужда от такъв в живота си. Поредният отегчен, зрял мъж, който се чуди как да си осигури забавни моменти.

До онази вечер, в която тя кани вкъщи свой приятел. Казва на Борис, че могат да се видят по-късно. Но когато той пристига е ядосано пиян.

- Нещото, което ненавиждах в жена си бе, че не се съобразяваше с мен.

- Какво толкова е станало? – недоумява Ана.

- Не мога да понеса, че в пространството, където си ти, където съм бил аз, присъства друг мъж.

Тя го прегръща, защото той трепери от вълнение. Обича свободата си, но точно тогава разбира, че е влюбена и в него. Затова решава вече да се съобразява. Връзките са компромис.

Дори не осъзнава, че точно тази вечер, когато приема да е с него, тя му разрешава власт върху всичко в живота й. Страстна и садистична власт, изискваща всичко без остатък, докато го има.

Започват да се срещат всяка вечер. Той си заминава всяка сутрин, докато не провеждат онзи ужасен разговор месец по-късно:

- Губиш ми времето, ако не искаш бъдеще с мен.

- Ти имаш нужда от семейство. Нормално. – констатира Борис. - Аз не мога да ти дам това.

- Тогава какво правиш в живота ми, ако си наясно какво ще се случи?

- Но връзките са нещо нормално. Човек трябва да се радва на миговете.

Ана пребледнява. Презира безотговорните хора, говорещи празни приказки, непоследвани от адекватни действия.

- Ти нямаш какво да губиш, затова. Ако нещо е обречено от самото си раждане на провал, защо изобщо трябва да започва?

Тя не разбира мъжката философия за миговете. За нея всяко раждане е свещено. Всичко родило се има бъдеще или поне надежда за такова. Недоумява. Чувства се излъгана от манипулациите му.

- Разбери, Ана, нормално е всеки мъж упорито да те ухажва.

- Докато не постигне целта си, нали?

- Ти си най-чистия човек, когото познавам.

- А както казваше един мъж преди време: няма нищо по-съблазнително от чистотата. – въздъхва тя.

Същата нощ Ана губи усмивката си. Сълзите се настаняват върху лицето и думите, които започва да пише в тетрадка – думи, които той няма да прочете никога. Не може да сподели с него колко излъгана се чувства. Така или иначе няма да разбере. След разговора им, тя решава, че това е краят. Борис заминава на дълга командировка без да се обади, а и тя не го чака да се върне. Всичко е решено. Поне тя така си мисли.

Но той се връща и с онзи топъл, мек глас се обажда, за да я види. Ана се съгласява за след седмица. Казва му, че е заета. Гласът му нервно трепери, защото му е отказала незабавното желание. Тя е неговото капризно развлечение, той – гилотината, която прерязва мислите й.

На срещата Борис се държи като най-влюбен мъж, все едно никога нищо обидно не е казвал, все едно света ще се срути, ако тя си замине. Ана иска края, просто чака удобния момент, за да му го съобщи. Засега просто слуша и говори за интересните случки по време на отсъствието му. Дори не е очаквала думите му…

- Мисълта за теб ме кара да съм жив.

Тя зяпва от почуда, защото той не говори за чувствата си по принцип. Казал го е толкова тихо, все едно се срамува от това, което изпитва.

- Никога не съм бил толкова щастлив, както когато съм с теб.

В главата на Ана запрепускват препинателни чувства. Изведнъж той я товари с неочаквани отговорности. Та нали съвсем до скоро я е убеждавал, че нямат бъдеще заедно! А кой нормален човек би искал да умре на секундата, ако е готов да загуби това, което го държи жив?

- Не ти вярвам. – студено съобщава тя.

- Искам да съм с теб. Дай ми втори шанс, моля те!

Краят се отлага, заместен от новия шанс за него и от нова надежда за нея. Следващите дни Борис е неотлъчно близък. Кара я да се смее без дори да я докосва. Държи се като рицар, обожаващ дамата на сърцето си. Води я на почивка. Спят в отделни стаи. Целува я нежно за лека нощ. Само толкова. Вечерят и разговарят, танцуват, обичат се. Отстрани така изглежда, особено през увеличението на сърцето й.

После заминава отново. Но този път тя го чака да се върне, защото е подписала амнистията му.

Отново следват почивки, вечери, но без смях. Той се държи по стария, арогантен начин, загубил рицарските доспехи малко след втория шанс. Ана започва да пие антидепресанти, защото тази шизоидна връзка я побърква. А Борис складира в нея подаръци и надежди като в сейф, чийто ключ притежава.

Ана толкова пъти се опитва да си тръгне. Но само опитва. Той я държи в своята паяжина от обещания и тя, въпреки че отдавна не му вярва няма сили да се отплете и полети. Излиза с други мъже, когато него го няма, но той разбира и се ядосва. Чувства се като пленница, чиято присъда не е прочетена, въпреки признатата й вина, че го обича.

Минават месеци, почти година. Той отново е някъде по света, а тя е на почивка с приятели. Чувства се щастлива само, когато него го няма. Сякаш успява за кратко да се излекува от паяжината, в която живее, докато паякът е далеко. Но когато се връща, всичко се повтаря.

Точно на тази почивка, заобиколена от приятели, истински щастлива както преди, тя се буди няколко сутрини с ненавист към него, с погнуса, че ще трябва пак да го срещне. И тогава се пита: „Защо?” Решава напълно официално да се освободи от хватката му.

Борис се връща и опитва да я види. Но тя категорично му забранява. Дори не чува поредните мили думи. Презира го за изгубеното време, за илюзиите. В неговата природа е да убива и изяжда жертвата си без остатък. В нейната – да възкръсва от остатъците си. Досега някак е успявала при дългите му отсъствия, възстановявала се е, за да засити хищната му природа при завръщанията.

Той и това не разбира. Смята връзката им за прекрасна. Удобно е забравил колко щастлива е била Ана при запознанството им и колко нещастна, докато е с него. Тя не го мрази. Не може да мрази. Дори някой ден ще му прости…

Две години по-късно, тя среща случайно приятеля си от бара и пият кафе. Коремът й е объл от обичта на съпруга й за втори път. Пълна е с любов и свети от радост. Всяка сутрин благодари на бившите си мъже, че са бивши, защото преодолявайки болката от тях е стигнала дотук. Не помни имената на много от тях. Защото им е простила отдавна, а спомените са безименни.

- Изглеждаш невероятно! – ласкае я приятелят й.

- Благодаря. Ти си си същия, приятелю.

Говорят за някога, за плановете сега, за общи познати…

- Чу ли за Боби?

Тя отлиства времето назад, защото не се сеща за никакъв Боби.

- За Борис. – поправя се той.

Ана си го спомня. Изпитва съжаление, защото някак инстинктивно усеща, че хората - паяци, останали без храна, умират.

- Ами той е…

- Знам – прекъсва го Ана.

Всъщност не знае и не иска да знае. Вижда по лицето отсреща, че е нещо тъжно, но не я интересува.

Болката тогава, онази тримесечната, която бе пълзяла и нараствала в нея след края на връзката им, бе абортирала много скоро с форцепса на прошката.

Сгънат, почти прозрачен до незабележимост, архивираният спомен за него се отваряше само чрез специална програма за подсещане.

Ана прегръща скъпия си приятел и се прибира у дома при онзи мъж, който винаги ще я чака. Той никога не крие рицарските си доспехи, и се гордее със своята най-чиста жена… И мрази паяци, затова тя ги убива вместо него. Свикнала е да го прави. Връзките все пак са компромис.

Leave a comment

Your comment