СТАРАТА МОМА

ОСЪЗНАВАНЕ

Тя правеше дълги къдрици от кората на ябълката. Свежи, ароматни и сочни, те се откъсваха под тежестта си и безшумно падаха на пода. Ръцете й бавно търкаляха плода. Усещаше неговата лепкава влага и предвкусваше удоволствието от изяждането му. Още една обелка се свлече върху предишната  - за секунди потъмняла, изсъхнала и безмирисна (като живота й). Оголен от обвивката си, сладкият плод лежеше в шепите й, и чакаше да бъде разрязан на парчета (като торта за рожден ден). Тя се вгледа как повърхността потъмнява, как губи живителната си свежест и… замахна с ножа. Той се впи в  плода, допря кожата й, и се вряза в плътта й. Кръвта се сля с избликналите от вътрешността на ябълката сокове. Светът се завъртя стремглаво и изчезна. Беше сама. Животът й, кръвта й – пулсираха, изтичаха, умираха. Болка от съществуването… Кървава.

Менструацията - коремни спазми, главоболие, раздразнителност, прилошаване. Усещане за нечистота.

Сексът в началото – болезнено проникване, парене, липса на удоволствие. Усещане за нечистота.

Раждането – тежест, гадене от напъните, разкъсване, равномерни контракции. Усещане за жена, която тя не бе…

…Старата мома гледаше как плодът почернява в ръцете й, пропит с гъсти петна кръв.

Тя беше вече чиста, напълно чиста на ръба на критическата, забравила превръзките, докосването на мъж и възможността за зачеване. Спомни си рая, Адам и… искаше отново да бъде грешна, както някога.

Сега беше никъде и никоя. Напуснала рая от любопитство, попаднала на земята без да помни греха си, тя беше в Чистилището между тоя и оня свят.

Чакаше да я заболи, но изтичащата кръв беше  безболезнена.

Продължаваше да чака някого, всички, от всички само един, но никой не идваше.

И се нижеха чистите й дни, като изповед за отминали прегрешения – бавни и мъчителни, трудни и несподелени.

Онази скоро щеше да дойде и да откъсне диханието от тялото й, като ябълков плод, откършен от дървото на живота. Смъртта броеше дните до нейната есен и тя го знаеше.

Застанала пред прозореца старата мома чакаше нейното пристигане.

МОМИЧЕТО

Дванадесет годишно, със слабо, все още неоформено тяло, съседското момиче играеше на дама на улицата. Макар и дете, когато някое момче минаваше наоколо,  спираше за миг играта и скръствайки ръце, с леко изпъчено коремче, се усмихваше закачливо.

Омръзваше му бързо всяко еднообразие. Затова измисляше нови игри – палави, често безсмислени -, които отразяваха цялото лъчезарно детство. Гласът му се носеше по цялата улица чист и звънък като кристал.

Но един ден улицата опустя. Три дни кварталът мълчаливо потъваше в своите скучни задължения. Когато излезе от къщата, момичето седна на пейката в двора без всякакво желание за игра. Беше тъжно, някак уморено и погледът му се рееше неопределено из въздуха. Тялото му, неуморно до скоро, бе прегърбено и свито, концентрирано върху непознато досега болезнено усещане.

Кварталът продължи да потъва в еднообразнието си, необезпокояван от детството. То си беше отишло завинаги.

ЖЕНАТА

Пред съседската къща започнаха да се въртят вече пораснали момчета. Романтични и неопитни в ухажването те тръгваха по улицата с младата жена. Очароваща, малко суетна и прекалено кокетна, тя сама определяше посоката на връзките си. Мимолетни отношения, намек за любов и отворена врата към пазената от случайности утроба.

Хората говореха за нея, нямайки какво да кажат за себе си. Защото тя живееше по свой начин, който някой някога бе дамгосал като неправилен.

Никой не помнеше броя на мъжките лица, подарени букети, бързо профучаващи коли, които я отвличаха далеко от дома й.

Но един ден кварталът осъмна учуден. Младата жена я нямаше вече няколко дни. Започнаха гадаения, баения, разследвания на поведението й, но никой не узна истината. След седмица тя се появи с бляскава халка на пръста си, заедно с него – любимият й. Бяха се оженили набързо, подвластни на своята влюбеност. Толкова млади и така наивни, че нищо не би ги разделило.

Кварталът отново утихна. Нямаше какво повече да се каже по случая.

МАЙКАТА

Със закръглен корем, който придържаше с ръце като свое най-ценно съкровище, тя се разхождаше бавно по улицата. Гледаше къщите, дърветата, хората с поглед, неприсъщ на никое друго същество в друг момент от живота му.

Майката – бъдещата. Сякаш беше вечна, разцъфнала пролет, ухаеща на предчувствани плодове.

Когато месеците се изтъркулиха, се роди детето й – поредното за света, но единствено за нея.

Тя отново излизаше на улицата, но нищо около нея вече не беше същото. Всеки нейн жест, всяка усмивка и докосване бяха за него. Нейното дете, което не знаеше миналото й, но се нуждаеше от бъдещето й. И тя продължи своето сътворение. Тъй като светът бе дефектен и досадно еднообразен, първият подарък за детето й бе най-доброто пожелание: „На всяка улица живее по една мечта. Единственото, което трябва да знаеш е точният й адрес.”

СТАРИЦАТА

Побеляла, нямаща нищо общо с някогашното момиче, тя провлачваше, подутите си от умора крака отвъд прага. Беше се превърнала в старата съседка от квартала, която недоволстваше от детските викове на улицата и мъмреше строго неморалните младежи. Явно бе забравила, че бе някога млада като тях и одумвана от скучаещите хора.

Но нейното семейство бе различно. Поне тя така смяташе. Децата и внуците й възпитано мечтаеха и търсеха по улиците на света мечтите си. А тя плачеше от умиление, разлиствайки албумите със снимки, поздравителните картички, спешните телеграми от различни краища на земята. Политаше към своите деца, тези свидни, свързани с плътта й образи и преживяваше всеки миг с тях, там далеко, където и да е. Защото нямаше нищо по-силно, преодоляващо разстоянията, от пъпната връв.

СМЪРТТА

Изпратиха я в черно. Всички хора се завърнаха от своите други улици, за да й кажат сбогом. Тя отиваше някъде отвъд, където нямаше обратна връзка. Оставаха мислите, спомените за живота на една жена. Единственият творец на тази земя, създала съвършените си творения…

Старата мома зарови лице в пердето и заплака за първи път през живота си. Тя си спомни за онази отдавна изсъхнала ябълка и за Адам. Раната от порязването още кървеше безболезнено. Опита да се сети името си, но в мислите й натрапчиво изникваше само образът на съседското момиче.

Умря ненадейно. Смъртта й бе записана в общинския регистър.

Денят в квартала бе обикновен и скучен. Никой не забеляза отсъствието и не почете смъртта й. След няколко седмици къщата на старата мома рухна при неизяснени обстоятелства.

Leave a comment

Your comment