СТРАНИЦА НА ЕДНА БРОДНИЦА

- Защо?
- Бият се за земята, на която растат мандарините ми.”

Историята: По време на войната в Абхазия (1992-1993), в малко градче, от което всички са избягали в Естония, двама мъже – Иво и Маргус, упорито отказват да напуснат мястото.

Мандарините вече са узрели, но от никъде не идва помощ за беритбата им.

Докато се борят с положението, пред дома на Иво отеква стрелба. След вражеската престрелка, оцеляват двама войници – Ахмед, който е чеченски наемник към абхазката страна и Нико, който е грузинец. Иво е решен да спаси живота и на двамата, въпреки риска от война в дома си.

Резултатът: Копродукцията на Естония и Грузия, с режисьор и сценарист Заза Урушадзе, триумфиращо минава през редица кинофестивали. Семпъл и емоционален, филмът излиза от рамките на конвенционалната война с батални сцени, за да се взре в индивидуалните преживявания на участниците в нея. Домът на Иво е поставен в центъра, около който се решава военният конфликт, а малкото участници са достатъчни, за да изразят различните гледни точки по въпроса.

Целта е една – мирът. И въпреки че войната продължава да отнема души до края на лентата, филмът успява да апологизира живота без крясъци и „неонови” внушения.

Интересното тук е, че животът е показан с дълбоки алегории, маркиращи неговото отсъствие. Наред с мандарините, които изгниват необрани, единствената жена, която присъства във филма като образ, е на снимка. Избягала в Естония, внучката на Иво събира всеки ден войнишките въздишки като блян за раждане и нов живот.

Макар и муден за съвременното лакомо за динамика око, филмът, подобно на книга, поглъща зрителя с изключителната си естественост и човечност.

Мъжките дилеми – жестоки и нежни – все пак намират своето решение. Но обратно на очакванията, не оцелява най-силният или най-правият във военния конфликт, а само онзи, който носи мир в себе си.

И въпреки че няма happy end, доброто все пак побеждава по някакъв странен и абсурден начин… Точно като надеждата - въпреки всичко. 

я

Дългоочакваният концерт на Roxette заля с настроение препълнената зала „Арена Армеец”.

След 30 години на сцената групата доказа, че да „прекараш времето си” добре все още е възможно - както на сцената, така и в живота.

Мари Фредериксон, която 13 години вече се бори с рака, демонстрира силната си воля и глас, като само на по-високите тонове я подкрепяше беквокалистка. Затова пък за Пер Гесле годините сякаш нямаха значение - той подскачаше неуморно по сцената със своята китара, пеейки без грешка куплетите си.

Любимците на няколко поколения наблегнаха на старите си песни, на които публиката активно се включваше с умело припяване. „Sleeping in my car”, „Big love”, „Spending my time” отключиха купона, който бързо се нагря до максимум. Опиянението бе толкова силно (определено не само бирено), че въпреки неколкократните прекъсвания в озвучаването Мари и Пер продължаваха да пеят без звук, а присъстващите ги подкрепяха акапелно като в доброто старо време, когато техника изобщо е нямало.

Еуфорията бе съвсем естествена. Звучните, запомнящи се парчета с рок звучене и жизнено позитивни текстове естествено се продължаваха в гласа на публиката. Защото се знаеха от всички и всички знаеха кои са Roxette.

А те от своя страна бяха наясно, че са точно тук. В „междуредията” на бисовете - „Listen to your heart” и „The look”, соло китаристът изпълни две рок импровизации върху „Моя страна, моя България”.

За наша радост отмина времето, когато, забързани в турнетата си, групите преминаваха почти транзитно с по едно „We love you, Bulgaria”. Вече стана навик световни музиканти да ни поздравяват „по български”.

Защото се превърнахме в голяма гара на световния музикален влак, носещ редовни предизвикателства от вагони с меломански удоволствия.

- Кой ще победи?
- Този, когото нахраниш”.

Историята: Една магична значка, гъвкаво пространство и фантастично по-добро бъдеще ще накарат две поколения и две съдби да поемат по пътя за спасяването на света от обещавания апокалипсис.

Бившият изследовател и мечтател Франк (Джордж Клуни) и любознателната тийнейджърка Кейси (Брит Робъртсън) преминават заедно в измерението на Утреландия, за да открият, че светът може да бъде спасен само от мечтатели и реализирането на неосъществените им идеи. Макар и основите на съвършената Утреландия да са поставени от гениалните Едисон, Тесла и Айфел, се оказва, че продължението зависи от всеки човек.

Резултатът: Новата продукция на „Дисни”, режисирана от двукратния носител на „Оскар” Брад Бърд („Рататуи”, „Феноменалните”) е колкото оригинална, толкова и недоизпипана.

Идеята за свят от учени и гении - мечтатели, които да подобрят живота ни, е сама по себе си интересна, опирайки се на Айнщайновото „Въображението  е по-важно от знанието”. Предвид високия пример може да се предположи, че внушението на създателите на лентата към младата аудитория е: учете се, създавайте нови джаджи и не си поставяйте ограничения в реализирането им.

Деформирането на пространството също е впечатляващо, тъй като е създаден ефект на измерение в измерението, т.е. няма пътища за преминаване от-до, а са на принципа на матрьошките - едно в друго. Освен това цялата устременост, мечтателност и ефекти а ла „Дисни” както обикновено са приятни за сетивата и дори се чувстваш по-добър на финала, но след края на този филм оставаш и доста объркан.

Големият проблем на сценария е, че няма ярък антагонист. Опитът да се вмени тази роля на сенатор Никс (Хю Лори) остава само опит, тъй като изобщо не се изяснява мотива му да внуши апокалипсис на земляните, а и той съвсем адекватно разсъждава, че така или иначе те са приели края на света „с радостно безгрижие”.

И тук започва голямото лутане в търсене на смисъла: кого спасяват Франк и Кейси, след като няма нищо страшно; защо все пак продължава търсенето на мечтатели, т.е. бъдещи спасители на света; защо разумният и обективен Никс праща лоши роботи на протагонистите?

Всъщност отговорът може би е само един. Когато похапваш шарен сладолед, ароматите толкова се омесват, че в крайна сметка остава само охлаждащия ефект и безличната сладост от неясно какви първоначални вкусове (замисли). Но ако това е вашия начин да посрещнете лятото, филмът неустоимо ще ви грабне. Особено ако имате мечти и амбиции да спасите света… независимо от кого.

Междувременно преподавателката разбира, че домът й е обявен на търг и няколко дни делят семейството й от оставане на улицата. Моралните опити за спасяване на ситуацията се оказват безуспешни и притисната до стената, тя се изправя пред дилемата: да престъпи урока, на който учи децата, или да загуби дома си.

Резултатът: Вдъхновен от плевенската учителка, обрала банка, блестящата авторска история на Кристина Грозева и Петър Вълчанов заслужено печели престижни международни награди.

Парадоксалната българска действителност, показана през обектива, на моменти е така оголена, че буди силни чувства в диапазон от шок до смях. Но тук не става дума за пародия, която в последните години обитава българското кино, а за онзи смях, който се появява след последния шокиращ дъх - смях от лудост, смях от няма-накъде-повече.

Дилемите, пред които се изправя Маргита Гошева (Надежда), опитвайки да спаси поне нещо след тоталния срив в живота си, са споделени както на екрана, така и в живота с Иван Бърнев (съпругът й). Актрисата, поставена в центъра на сюжета, е толкова плътна и убедителна - благодарение и на оператора Крум Родригес - че в голяма част от филма зрителят е хипнотично принуден да се „качи на сцената”.

„Урок” е безспорна глава в книгата на новата ни киноистория. Силата, с която сблъсква персонажи-действителност-зрител, въпреки разрушителния ефект, всъщност строи мост. Онзи порутен мост между публика и българско кино, по който доста хора - и от двете страни - си навехнаха краката, извървявайки го в последните години.

С творбата на Грозева и Вълчанов киното ни има големия шанс да върне непредубедените зрители в салоните, а надеждата е за останалите, които ако преодолеят спирачката си да гледат наш филм, ще разпознаят качество и ще се убедят, че поне в един ресор България вече е в Европа.

Рок и носталгия, страст и нежност бликаха под пръстите на музиканта в продължение на два часа, а акордите и арпежите му звучаха еднакво добре  както на класическата, така и на електрическата царица на инструментите. Подчертаното усещане за рок бе допълнено от останалите в състава - двама перкусионисти и три електрически китари, сръчно замествани с две класически и контрабас.

Музикантите, които съвсем заслужено Найджъл представи неведнъж с ласкави епитети, бяха много повече от акомпанимент на виртуоза, затова и той искрено ги призна като равни с боксьорски поздрав.

Дози британски хумор и спонтанни похвали за България, резултат от дългогодишното приятелство на цигуларя с художника Румен Рачев, звучаха в кратките дъхове между различните парчета, а изненадата на вечерта бе интерпретацията на „Йовано, Йованке”, която разчувства всички в залата.

Изсвирени в духа на 21-и век, рошави, бунтарски, но и оптимистично усмихнати, изпълненията на Найджъл Кенеди се помнят, независимо дали вдъхновението идва от Вивалди, Бах или Хендрикс. Но определено той е един от малкото музиканти, които не е достатъчно да чуеш, за да преживееш магията му.

И то не заради запазената марка на перчема и дънките, а защото лъчезарността и творческите му лудории са толкова заразителни, че започваш да вярваш, че всичко е възможно, ако посрещаш предизвикателствата с усмивка… дори и да не можеш да свириш на цигулка.

Успешните представяния на симбиотичния проект с джаз формацията “The Golden Project” в София и Русе, където публиката в реално време наблюдава творческия процес на рисуване върху вдъхновените от музиката платна, този път са съпроводени от 24-те нови творби на художника, които всеки може да види до края на месец май.

Художник и илюстратор, Дончо Дончев отдавна работи не само в България, но и в чужбина. Отвъд границите ни илюстрира книгите „Стихове в картини”, „Прераждането на Сатира”, графичната новела “Fatemate”, а освен това рисува за турското издание на”Heavy Metal”.

Последните му самостоятелни изложби са в Националния музей на Лихтенщайн през 2015 г. и в Цюрих през изминалата година.

Новата му изложба „Метаморфози” е изпълнена с контрасти и изследва трансформациите приказка-реалност, светлина-тъмнина чрез образи, вдъхновени от античната митология.

Мъдростта на древния свят, предадена чрез въздействащата четка на художника, вълнува особено силно днес, защото въпреки лошите социални прогнози показва че светлината е била налична не само по времето на Прометей, но в случай че я изберем, е възможна и сега в живота ни.

Дончо Дончев: Жената е нещо съвършено

Месеци след идването на маестро Турецкий с мъжкия еквивалент на групата, момичетата доказаха, че мотото на концерта „Женски свят” е изпълнимо обещание.

Грация, стил, емоция и енергия струяха по време на двучасовия им концерт, който започна с емблематичното „Рондо турецком стиле” - словесна закачка с маестро Турецкий, и завърши с изненадата, изправила публиката на крака - изключително професионалното изпълнение на „Дилмано, дилберо”.

Сопрано - латиното Ивета, която освен това е и умела цигуларка, мощният колоратурен сопран на дребната Олга, гъвкавият и въздействащ драматичен сопран на Женя и нежното соул сопрано Валерия се открояваха в състава на седемте момичета.

Пленителни с гласовете и визията си, дамите с лекота преминаваха в различни стилове, тоналности и ритми толкова естествено, колкото е преходът между различните сезони.

Авторският спектакъл на Александър Морфов в Народния театър е колкото актуален, толкова и провокативен. Дългоочакваната експресия на режисьора майсторски се движи „на ръба” на възможностите и търпението на група хора, които се опитват да оцелеят напук на лошото - „скрито зад кадър” - политическо време.

Неслучайно актьорите тук са с истинските си имена, като участници във вдъхновената от живота сценична реалност. Но това не е просто copy-paste на нашето време, а „сборник” от живи картини на миналите ни мечти и днешната ни обида от тяхното невъзможно случване.

Тук обаче не се търсят виновници, а се наблюдава резултат, чийто симптоми според режисьора могат да бъдат излекувани чрез някои позабравени ценности в общуването.

Нашите хора живеят в шизоидна заедност в жилищен блок - пиещи, самотни, объркани, а под тях пазарът гърми в микс от поп-фолк и метъл. На сергиите му се продава всякаква стока, затова и появилият се изтупан господин може да избира, докато изтупват върху главата му прах от горен етаж. Разгневен от това или просто от каприз, той „пребива” хром просяк и това преобръща нещата.

И сякаш съвсем естествено трудното изправяне на сакатия кара всички да затанцуват с неговата походка, разбирайки го, съпреживявайки му. И се отваря врата към следващата картина. Тя е към общуването, което лекува, което ни осмисля като човешки същества и ни смъква от клоните на дървета.

Да, но и това е до време, защото любезността и всяко безкористно действие имат някакви граници, а и когато всеки път един прави „белята”, а друг я поправя, трябва или робски да се примириш или да извадиш автомата. Второто е само метафора, разбира се, но пък на сцената я има, явно защото Морфовата везна е претеглила, че сме по-склонни да робуваме, отколкото да воюваме с потисници и пречки.

Умението на Морфов и тук впечатлява във всеки детайл, изпълвайки със смисъл и най-потайните ъгли на сцената и съзнанието. Въпреки явните живи картини режисьорът е оставил мисълта на зрителя свободна от словесни натоварвания, за да може да направи изводите си сам. Затова и сюжетът не е точно сюжет, а подобно на фотографски апарат „заснема” картини от битието, украсявайки ги с почти спонтанни реплики.

И все пак Морфов завършва с надежда - гротескна картина на надеждата, но все пак някаква. „Облечени сме в кожа и…кости”, ще споделят актьорите - скитници на финала, говорейки по Skype през бонбонена кутия „Черноморец” с децата си в чужбина. Но въпреки костеливото си облекло те преживяват с усмивка духа на Коледа с намерени в контейнери храна и дрехи.

„Мир, любов на всички хора и добро на цял народ” е тяхната единствена коледна молитва. А истинската надежда под линия е, че онези „зад кадър” ще провидят и разберат, че ако една страна загуби културата си или по-точно хората, които я правят, ще пропадне от ръба на планетата ни в нищото… завинаги.

„На ръба”, Народен театър „Иван Вазов”
авторски спектакъл на Александър Морфов

Сценография - Никола Тороманов
Художник на костюмите - Тита Димова
Музика - Асен Аврамов
Хореография и пластична концепция - Анна Пампулова
Каскади - Асен Асенов

Участват: Деян Донков, Рени Врангова, Валери Йорданов, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Пламен Пеев, Теодор Елмазов, Албена Колева, Стоян Алексиев, Христо Петков, Велислав Павлов, Радена Вълканова, Илиaна Коджабашева, Албена Ставрева, Иван Юруков, Леарт Докле, Ева Данаилова, Благовест Благоев, Ивайло Димитров, Симеон Гълъбов, Златина Никифорова и др.
Оркестър „На ръба” - група „Ревю”, музиканти и артисти.

Може да гледате постановката на 21 ноември, 8 и 30 декември 2016 г.

За празничното настроение на препълнения салон се грижеше актьорът Герасим Георгиев - Геро, който се „преобличаше” в емблематичните си роли на Господин Балкански и Швейк, шегувайки се, че пълната зала говори за ниско изкуство, докато на Запад публиката по „високите събития” хич я нямало.

Съвсем очаквано „Каквато ти ме искаш” на Теди Москов грабна приза за най-добър спектакъл и сценография на Чавдар Гюзелев, Свила Величкова и Иван Москов.

Марий Росен бе новото лице в категорията за режисура със спектакъла си „Влиянието на гама-лъчите върху лунните невени”, а участието на Ана Вълчанова в ролята на Майка Беатрис й донесе приза за главна женска роля.

С бурни овации бяха посрещнати трите награди за „Страх” на Държавен куклен театър Стара Загора, който се пребори в категориите за най-добър куклен спектакъл, майсторско техническо осъществяване и авторска музика на Христо Намлиев за „Антигона” в театър „София”, „Момо” в Младежки театър и „Страх”.

Техните колеги от Търговище - Силва Бъчварова и Васил Рокоманов, бяха отличени за индивидуално постижение в кукленото изкуство за куклите и сценографията в “Принцесата и скъсаните обувки”, а “Мълчаливи предания” на варненските кукленици бе удостоен със специалното отличие за ярка и въздействаща образност.

Неостаряващият актьор Марин Янев, който има зад гърба си по един „Икар” и „Аскеер”, 34 години по-късно взе втората статуетка от Съюза на артистите за ролята си на Фернар във „Вятър в тополите”, Младежки театър. С прочувствени думи, той обеща, че актьорите ще се стараят и занапред „да отнемат болката” на зрителите.

За поддържащи роли бяха наградени младата Елена Телбис в „Жана” на Явор Гърдев и Юлиян Вергов в „Солунските съзаклятници” на Стоян Радев - постановки на Народен театър.

Кристиана Ценкова като Лиса в „Откраднати разкази”, театър „Българска армия”, развълнувана от сценичното си партньорство с Меглена Караламбова, й благодари от трибуната, стискайки в ръка статуетката за дебют.

Книгата “Фобии и утопии” на Анна Топалджикова бе отличена като най-добър критически текст, а Елена Алексиева взе наградата за драматургия с “Мадам Мишима”, театър „София”.

Хореографското решение на Филип Миланов в „Еxit” му донесе приза за съвременен танц и пърформанс, а популярният певец Васил Петров си тръгна с отличие за авторска съвременна българска музика. Като “Златен глас” бе определен Димитър Иванчев за озвучаването на Амадор и Антонио Ресио в “Новите съседи”.

Бойчо Костадинов бе отличен за приноса му към цирковото атракционно изкуство, а Асен Павлов и ансамбъл “Чинари” бяха избрани във вариететната категория със спектакъла си “Траките”.

По традиция двама от великите ни артисти - Валери Петров и Кольо Карамфилов, чийто живот неизменно е бил свързан с театъра, бяха почетени от сцената, а синът на художника сподели с увереност, че „небесните артисти винаги ще бъдат с нас”.

Наградата за чест и достойнство, определяна от председателя на Съюза на артистите Христо Мутафчиев, бе присъдена на Стефан Илиев. „В години, когато се разделя всичко, той успя да запази Съюза сплотен”, коментира Мутафчиев, докато публиката възторжено ръкопляскаше.

На финала любимецът на няколко поколения актьор Никола Анастасов се появи, за да приеме почетната награда за изключителен творчески принос. Безспорен с таланта си, Анастасов сподели в няколко изискани изречения за творческия си път в театъра, завършвайки с думите: „Най-старата мечта на човека е да лети. Колко близо съм вече до нея!”