ЗА И ПРОТИВ ЧОВЕКА

-   Мамо, виждала ли си риба сопол и лемур ай-ай?

-    Ужасни са.

-    А дали те не си мислят същото за човека?

-    Горките животинчета, как ги е орисала природата!

-    За тяхна радост човек няма да им прави нищо.

-    Но няма и да ги обича.

ь
ь
ь
ь

ЕМАНЦИПАЦИЯ В ЧЕРВЕНО

-         Няма да раста повече. Отказвам да се опрашвам, плодя и бера. - извика малък розов домат на среднощното оранжерийно събрание. - Братя и сестри, нашата велика история трябва да ни подбуди към всеобщ бунт. Били сме по перуанските храмове като свещена украса, по представителни събития сме присъствали на сцената, раснали сме под открито небе и дори сме летели в знак на големи страсти, а сега какво? Скука-а.

-         Като не ти харесва, бягай! - уталожи зачервената атмосфера кривогледа доматка, която бе израснала близо до кола.

-         Точно ти ли? Ще те хвърлят на бунището и дори няма да отчетат, че си пледирала в тяхна полза.

-         Не съм педирала - потрепери чувствително дръжката й. - Нямаме избор. Ние сме домати и това ни е работата - да растем и да бъдем изядени.

Дружно, шумолящо съгласие подкрепи думите й. Но революционерът нямаше никакво намерение да се отказва.

-         Затварят ни без съд и присъда и после експериментират с телата ни. И докъде са довели техните експерименти с теб? До никъде. Колът е препречил намеренията им. А после говори, че това ти било работата!

-         Но случва се, никнат дефекти, оцеляват красивите и силните. - присъедини се към спора трътлест господин с цицина на бузата.

-         Ама вие да не сте някакви камикадзета? - щръкна остатъка от цветче на главата му. - Човекът решава нещо си и вие веднага - хоп и готови да мрете. Дори с буца пръст няма да отзнаменуват смъртта ви. Ще ви оставят да гниете безименни при остатъците от пелени, тоалетна хартия, счупени уреди и разлени отрови. Това ли искате?

Съвършено кръгло, приличащо на гладък портокал доматче се включи:

-         Съгласен съм със съседа. Не е честно някой да определя бъдещето ни - кой е красив, кой не. Хората я вижте какви израстъци неравномерни имат и са едни такива безцветни, но кой ги изхвърля?

-         Хм, - прозя се възрастна, натежала от плътност дама. - Аз се харесвам такава, каквато съм. Чувала съм, че и хората ги изхвърлят, когато нещо не им е наред.

-         Но не може така! - заяви бунтаря. - Какво значи нещо да не им е наред? Хората, ако трябва да бъдем честни, са ужасно неприятни на вид. Не бих се опрашил с тях, ако ще да няма пукнат домат наоколо.

-         Вие няма ли да млъкнете? Пада ми кръвното от вас. - извика сърдито цицинобузестия господин.

-         Не и докато не решим кой е с мен и кой остава. След като няма общи стандарти за красота, аз отказвам да вися тук повече. Или човекът ще почервенее кръгло или на нас ще ни е позволено да имаме цицини, израстъци и чалнати усмивки. Докато това стане, предлагам да напуснем оранжерията.

-         И как ще стане това? - полюбопитства портокалоподобния домат.

-         Много просто. Стискаме семки, сбръчкваме люспи и придърпваме дръжки, слънце да не ни види. И когато дойде силния вятър се залюляваме и изтъркалваме навън. Съдбата ще ни посрещне.

Зелен дребос, паднал скоро от клончето си, се провикна от кривината до един корен, в която бе пропаднал като топка за голф.

-         Ами аз какво да правя като вече съм паднал?

Но не дочака отговор. Космато носле се показа под бабуна наблизо, подуши го и две съдбовни, розови лапички го търкулнаха в подземното царство.

ЕМАНЦИПАЦИЯ В ЗЕЛЕНО

Подрязана току-що, дори около храста - куче, който стоеше в единия край на зеленината й, тя мълчеше. Само рошава туфа, скрила се под корема на безкръвното животно бърбореше разстроено:

-         Кой им е дал на тези хора ножици и право да ме обезобразяват така? Като нямат трева по себе си, какво съм виновна?

-         Имат, но е малко. - коментира храста. - А я виж мене на какво ме правят. Миналата година бях ваза, а по-миналата сърна. Не знам кучето как да го възприемам - като градация ли.

-         Може би завиждат.

-         Нещо такова.

-         А защо не присадят върху себе си и да се постригват колкото искат?

-         Не е толкова просто. - обясни той.

За разлика от туфата, пораснала под неговата закрила и видяла през живота си само обезобразителните машини, храстът познаваше хората отдавна - откакто го бяха изтръгнали от уличната волност и преместили в двора.

-         Някои имат повече, други по-малко израстъци. Едни подравняват долните си треви, други горните, доста нескопосано при това. Изобщо, ако трябва да бъда честен, нямат никакъв вкус. Все ще оставят нещо тук или там неоформено.

-         Значи наистина завиждат. - повтори напълно убедена вече туфата. - Искат да ни неоформят и нас.

-         Е, кучето е оформена работа все пак. Значи и аз би трябвало да съм. Но все се питам и не мога да си отговоря: защо не подрязват животните и не правят предметите си като храсти, а обратното?

-         Вероятно няма зелени кучета. - мъдро предположи тревата.

-         Но, разбира се! - и храстът потрепери с всяка част на своята имитация.

Кучето в него бе готово за бягство. Но тогава се появи истинско куче и заръфа зелената му, тревиста муцуна до безобразие.

ЕМАНЦИПАЦИЯ В СИНЬО

Тя се протегна със скърцане - небето бе високо. Погледна надолу - още по-безнадеждно. Затова се намести и започна да ниже мъниста на гердана си. Първо нежните малки листа, после цветовете с ароматен прашец и накрая зелените синци, които щеше да оцвети с облаци и капчици пръст до синьо. И точно когато ставаше най-красива, с натежал от цвят и вкус гердан, той се късаше, топчетата падаха в сянката до тъмния зид и изгниваха. А остатъците от бижуто й потъваха в буркани и казани; биваха смачквани, рязани, смилани и скъпоценната им форма се превръщаше в спомен, свит в дървесните й гънки.

Зидът беше толкова стар, че кожата му на големи струпеи се лющеше, разкривайки грозен скелет. Понякога се отронваше разклатена тухла, а сливата следеше пастта, зейваща все по-беззъба и примамлива. Тя знаеше, че навън е широко. Нещо като небе, по което можеш да избягаш, ако си нещо като дърво. Помнеше папагала в клетката миналата година. Когато успя да напусне затвора си, първо се полута напред-назад, блъсна се в това-онова и отлетя.

Когато свободата през зида пораснеше, тя щеше да намери начин.

Светъл бисер проблесна в междутухлието. Зад умиращия скелет, сливата видя душата на камъка такава, каквато беше преди да се превърне в зид.

ЕМАНЦИПАЦИЯ ВЪВ ВИОЛЕТОВО

-         Лавандулки, лавандулченца и лавандулници, обръщам се към вас с призив да се възмутим дружно срещу властта на човека. Стига вече сме търпели тази саксия - орисия, това погребване в шкафове, това непризнание на красотата ни в името на аромата ни. Предлагам да манифестираме с нашите нови условия: първо - да уважават нашия лавандулизъм; второ - да не плагиатстват аромата ни, защото лавандули няма да станат, както и ние не искаме да сме хора; трето - да не украсяват гробищни паркове за насекоми с нас, защото има конфликт на интереси с профсъюза на комарите; четвърто - с профсъюза на молците също, които са зиморничави по природа за разлика от нас, волните за свобода.

Висок лавандул, произнасящ героичната реч, се залюля гордо в сандъка, а другите дружно му цветопляснаха с лилавите си камбанки.

-         Как ще манифестираме? - попита една лавандулка.

-         Ще затаим дъх, когато човекът се появи и ще спрем уханието си.

-         Но ако това не помогне? - поинтересува се тя.

-         Ще издишаме и ще го задушим.

-         Не е ли жестоко?

-         Лавандулизма или хуманизма? А какво ще кажете за насекомизма или птицеизма и за всички останали -изми? Чувал съм от паметта на семките си за великия хуманизъм, довел до това положение. Дали едно е повече от всичко останало? А когато това едно иска да превърне всичко останало в себе си, да го подчини и унищожи, да го осмее пред лицето на природата, струва ли си да живее?

Изкривена от ръба на саксията лавандулка се намеси:

-         Чувала съм, че човекът имал душа. Това му било особеното.

-         Какво е душата? - продължи да философства високия лавандул. - Една семка в шепите на природата. Хвърляш я, посяваш я, дава плод, умира и после пак. Земята е пълна със семки, но само човешката смята, че има власт над другите.

Отново се чу дружно съгласие. Дискусията продължи в това настроение, когато два хуманоидни крака се затичаха към сандъка и започнаха да изтръгват грубо цветовете. Лавандулите бяха забравили да затаят дъх и манифестацията им остана нечута.

-         Е, защо така? Ще си изцапаш ръцете. - провикна се женски глас към двукракото дребосъче. - Баба ти ще се намуси, че си й изтръгнал лавандулата, но нищо, ще си посее нова.

Почерпил енергия през последната нишка живот, свързваща душата му със земята, високият лавандул прошептя:

-         А дали човекът наистина има семка?