УРОЦИ ПО ЖИВЕЕНЕ

Тя изгря в живота му като слънце над потънал в смог град. Той я прие с надежда, че светлината тук е възможна.

Резултат с изображение за sunshine_meditationПреди нея животът му – задължителен и финансово ангажиран - се търкаляше безогледно еднакъв към неотменния си край. След нея остана същото. Но с една съществена разлика: смогът беше превзел очите му и чудото нямаше да се повтори.

Светлината, която лумна при срещата им толкова го заслепи, че той панически състави план как да се спаси от изгаряне. Просто не промени нищо.

В кратките им срещи се чувстваше щастлив, но въпреки това я изоставяше. Не, защото искаше, а защото трябваше. От началото до края на връзката им работата беше неговото „трябва”. До следващото завръщане гладно за внимание и светлина. Нейната светлина.

Но тя се изтощи, помътня. Сърцето й запищя от липса на доверие. Писъкът й се превърна в скандален крясък, обида, обвинение. И си тръгна. Последния път - за последно. Защото обичаше само болниците, които искат да се излекуват, но не и онези, които настойчиво опитват да я заразят с болестта си.

А той беше заразен с ежедневие. Безнадеждно. Харесваше му да прави пари, да ги харчи, да ги влага и губи, да притежава всичко, което може да притежава. Възхищаваше се на хората като нея, които живееха влюбени в света, в чувствата и отношенията, в живота. Но не разбираше как оцеляват и дори са щастливи. Затова прие мисионерската задача да се грижи за тялото й.

Дрехите обаче се скъсаха, храната свърши, прегръдките му охладняха от изтощените й крясъци.

- Намери си работа! – съветваше я той.

- Но на мен ми харесва да живея именно така.

Той не можеше да си представи нещо по-наивно. Та светът е пари. Така се живее. А тя продължаваше да му разказва за избора си:

- Преди теб бях щастлива, смеех се много, нямах пари, пътувах на стоп и обичах целия свят. После ме срещна, има ме за кратко, но не пожела да ме задържиш.

- Не е вярно! – оправдаваше се той. – Само с теб съм щастлив.

- Тогава остани с мен.

- Но как да загубя всичко?

Тя се усмихваше иронично, защото той не осъзнаваше, че ако загуби парите си тя ще е единствената, която ще го обича.

- Преди години печелех много, но не бях щастлива. На мен не ми трябваше стимул, за да опитам друго. Просто напуснах нещастието си.

- Лесно ти е. Но моят живот е много сложен – въздъхваше той.

- Ти си го направил такъв. Но ме срещна. Дали е случайно? Едва ли.

Той не понасяше насекомите, горите бяха терен за петзвездни хотели, а растенията никнеха в хранителните магазини. За нея природата бе безплатното останало.

През очите му тя се виждаше мързеливо мечтателна, а той през нейните - не се виждаше. Беше убеден, че е прав. Тя приемаше да е крива, за да не спори.

Затова го остави да живее в неговата свободно избрана илюзия. Все някога щеше да разбере…

Той се разболя от умора години по-късно и завърши живота си в самота.

В междинното пространство, на бял екран се прожектират епизоди от живота му. Детство, родители, страст, съпруга, изневери, неориентирани деца. После лентата зацикля на нощта, в която я среща. Кадърът се разделя и паралелно текат два сюжета. В единия той се сбогува с нея, пожелава й щастие и продължава да работи усърдно, разнообразявайки се с еднонощни връзки. В другия - остава с нея, имат семейство, живее дълго, щастлив е.

„Но това не е истина!” – мисли си той.

Тогава се включва друг сюжет, но му се струва някак неправдоподобен.

Тя е посветила живота си на него, а той опиянено повтаря:

- Никой не се е грижил толкова за мен.

После се вижда през друг ракурс. Влиза в дома й, сграбчва я похотливо, съблича я, люби я, оставя й пари, заминава си. Следват мимолетни кадри от други спални, от тоалетни, от улици - скришни обаждания до нея. Никой не знае, че я има. Тя официално не съществува.  На екрана, в друга сцена, той е със смешна шапка и грим. Пред него две колела на късмета са застинали в очакване. В едното се върти тя, в другото – пари. Някакъв глас го приканва да избере едното. Но ръцете му лакомо се протягат към двете. Завърта ги с бясна скорост. Парите дрънчат, тя се смее. Нещо изпуква, колелата се запалват и лумват в пламъци. Гласът крещи неистово: „Браво! Имаме губещ. Изгуби всичко.”

Играчът е съсипан, гримът се разтича в черни нюанси, а ръцете му увисват обгорени и празни. Някъде звучи на бързи обороти с припуквания: „А напоследок я скажу”. Гласът е нейния, но изкривено насмешлив.

Екранът застива финално бял. Той се оглежда. Някакво малко, дебело същество се търкаля наоколо.

- Какво си ти?

- Твоя рушител – смее се то без да спира играта си.

- Нещо като ангел - пазител? – предполага той.

- Пазиш, който иска да бъде опазен – хили се то. – Поначало бях пазител, но като направи определени избори станах рушител. Затова не съм много убеден, че съм ангел.

- И сега какво? – пита мъжът в недоумение.

- Ами отиваш в пречиствателната да се съвземеш и пак се връщаш на земята.

- Къде сбърках?

- Къде ли не. То всеки го прави, ама ти се оля. Дори си нямаш идея, че повечето хора получават много по-малко знаци и пак разбират накъде да завият, с кого и как.

- Ами не съм разбрал. Можеше да бъдеш по-настоятелен – опитва да се защити мъжът.

- Сигурно се шегуваш. Пратих ти нея, пратих ти сънища, пратих ти цяла дузина ангели, за да сътворят невероятни усещания между вас, но ти отказваше да забележиш. Искаше хем нещастен, хем щастлив да си, хем да летиш в космоса, хем да се къпеш в пари. Е, имам новина за теб: не можеш да имаш и това, и онова.

Пазителят спира да се върти и взира червени очи в мъжа.

- И знаеш ли кое е най-лошото? Че имаше няколко варианта на действие и можеше да поправиш всичко. Но ти, видиш ли, избра възможно най-лошия.

- Но…

- Не се оправдавай – прекъсва го съществото. – Тук не минават такива. Искаш отговори, нали? Ето ги.

И то изважда някакъв лист от корема си.

1. Той я среща и стават приятели. Щастлив е, че я познава, но е тъжен, че тя е с друг. Печели пари както винаги.

2. Той създава семейство с нея. Отначало е трудно, но после всичко се нарежда. Тя е неговото щастие и той го знае.

3. Той не се запознава с нея. Животът му е без промяна.

4. Той се запознава с нея, но не предприема нищо, въпреки че му се иска. Животът му е без промяна.

- Та така, – коментира пазителят – рушител. – Ти си измисли някакъв пети вариант, в който прецака всичко. Доста самонадеян избор впрочем. Но не мога да те съдя. Ти сам ще го направиш много скоро.

Обвинението гложди мъжа. Затова продължава да се оправдава само на ум.

- Искам тя да е щастлива – успява да произнесе.

- Само думи. Да беше направил нещо, за да се получи, а? Дори просто да я заобиколиш щеше да е достатъчно. Но, не! Трябваше да имаш всичко, което поискаш, независимо от последствията.

- Много исках да съм с нея. Много.

- Да, бе – киска се дребосъкът. – Затова още в началото на връзката й каза, че не искаш бъдеще с нея. Колко удобно. Искреност някаква вероятно. Малко закъсняла след упоритите ти набези и нейното влюбване, но все пак искреност. Поне да беше я оставил да си тръгне, а? Тя толкова пъти опитва. Но пък защо да не я използваш до последно?

- Не съм я използвал. Тя беше радостна с мен - недоволно извиква той.

- Смееше се заради теб и плачеше, когато не я гледаш. Всъщност изобщо не й беше смешно. Просто не искаше да те тревожи с любовта си.

- Бяхме много различни, затова не се получи – опитва да укроти тона мъжът, но не се получава.

- Да, различни. Тя беше искрена, ти лицемер.

- Лицемер? – роптае той.

- Да, именно. Когато твърдиш, че някой е толкова важен, не го криеш от всички останали, нали? Нито пък високопарно викаш: „Искам да си щастлива! Не искам нищо в замяна!”, а неизказано си мислиш: „Но пък е добре, че си с мен и се грижиш за мен отдадено и безрезервно.” Като не желаеш нищо в замяна, защо не й даде храна без да изискваш да е с теб? Защото за теб и любовта е търговия. Просто не си го признаваш. Ама разбери най-сетне: парите тук не значат нищо. Любовта навсякъде значи всичко. Земляните сте странна пасмина. Въпреки опроверженията, вярвате, че ще живеете вечно. Статистиката ви явно хич не работи.

- И сега какво? – отегчен от поученията на дребоса пита той.

- Ще продължиш да се пънеш и изправяш грешките си.

- Но нали първо щях да се самоосъждам?

- Ха, – разтриса се корема на пазителя. – Да не мислиш, че този акъл и кошницата с оправдания ще ти помогнат? Душата ще те съди, а тя, повярвай ми няма да е благосклонна. Нали си чувал за хармония, любов, искреност, състрадание, прошка, безвъзмездно отдаване? Е, това са нейните предмети. А ти не си бил особено ученолюбив по тях.

- Не е честно. Отдавах толкова много. На всички.

- Уф, че си проклет – сериозно възмутен пъшка пазителят. – Какво си давал? Пари? Какво друго? Много пари? Ами то цялото ти даване е само такова. О, извинявай, и секс! Забравих някак. Та след като за теб животът се върти около това, логично е и за другите да е така. Ама на вас, земните, всичките ви науки криви, бе! Я сметни 60 години живот, 100 кила тяло и от другата страна безкрайност! Кое е по-голямо, а?

- Такъв е животът.

- Такава е илюзията за живот.

- Защо се родих, след като не постигнах нищо?

- Душата ти пожела, а тя не гледа на карти, за да предвиди, че ще объркаш плановете й.

- Дали можех да бъда щастлив? – продължава той с безсмислени въпроси.

- Всеки може. Някои по-трудно, други по-лесно. Ти просто не пожела достатъчно да бъдеш такъв.

- А тя? – с надежда пита той.

- Достатъчно е да видиш какъв наперен е ангела й, за да разбереш. Не такъв като мен – обиден от уродливата си участ отвръща пазителят.

- Бих искал да я срещна отново.

- Хм, – почесва се по кръглостта съществото. – А дали тя иска да те срещне?

След няколко живота той почти се пречиства, учейки се във всеки следващ да уважава все повече душата си, вслушвайки се в усещанията й за правилно и погрешно. Работи като  учител, но дълго време няма деца от съпругата си – жена, която приема без уважение, защото е твърде практична.

Тя се ражда след дългите му молитви. Съвършена, скъпа, близка - сякаш винаги я е познавал. Неговата дъщеря. Всеки ден тя го учи на любов и вяра, на доброта и отдаване и той осмисля живота си чрез грижите за нея. Този път наистина не иска нищо. Само да е щастлива.

Една вечер, малко след деветия й рожден ден, тя го прегръща предсънно и в потайна фунийка от шепи прошепва:

- Татко, това е края на нашата история и трябва да си тръгна. Дълго продължиха срещите ни и е време да престанат. В първия живот ти ме уби като мой палач, невярващ в невинността ми; после се срещнахме като господарка и роб, когото набедих несправедливо, че е откраднал; последва друга връзка, в която бяхме съпрузи, но ти ме уби от оправдана ревност; после пак се срещнахме в интимна връзка, в която не те карах да ревнуваш, но ти използва любовта ми за свои цели. Тази  беше последната ни среща, в която всичко е поправено и вече няма нужда да сме заедно.

- Но аз се нуждая от теб, не си отивай! – проплаква бащата.

- Аз също имах нужда от теб преди – казва тя сякаш с нечий друг глас. - Животът е миг с последствия. Душата е отговорна за миговете, а притежателят на душата - за характера на последствията.

- Може ли и аз да дойда с теб? – настоява на своето той.

- Не. Не трябва. Живей!

Тя издъхва на сутринта, а той плаче дълго, без да може да забрави думите й. Денем продължава да учи с кротост и мъдрост децата, представяйки си я прозрачна и щастлива, пърхаща около него. А вечер драска дните в календара, очаквайки завръщането си при нея.

Отново вижда белия екран и всички животи, начело с последния се изнизват в бърз каданс. Ангелът му, светещ до жълто красавец, се приближава и ведро го потупва по рамото.

- Благодаря ти!

- За какво? – недоумява мъжът.

- Че успя да опазиш красотата ми неопетнена. Вече си свободен да правиш каквото искаш.

- Наистина ли?

- Да, животът е игра на стрелки, търсене на скрити загадки, разкриването им, продължаването към нови. Дребните отклонения не се броят. Важното е да не пропуснеш значимите неща.

Мъжът почти не го слуша. Единственият въпрос в главата му напира да излезе.

- Къде е тя?

Пазителят се усмихва хитро и го повежда към някаква галактика. Космосът напомня на покрит със смог град, който движението на двете светлини раздухва за кратко.

Вижда я на някаква поляна - дребна и хвърковата, залисана в игра.

- Нима тя е елф?! – обръща се той към водача си.

Но ангелът му, нямащ от какво повече да го пази, си бе заминал.

Няма налично описание на снимката.

- Охо, - припърхва тя, когато го съзира. – Кой е дошъл?

Мъжът дори не разбира как се смалява до нейните размери и се сдобива с атрибути на елфичност.

- Здравей, скъпа моя, това ли е на мода сега?

Тя закръжава около него, за да приглади поомачканата му от човешки чувства душа и бърбори обяснително:

- Защо не? Знаеш, че цветята винаги са ми били слабост. Какво по-голямо щастие от това да пазим природата жива?

- А аз какво ще правя? – неумел в елфическата дейност пита той.

- Оставаш с мен. Но те предупреждавам, че има много буболечки наоколо – предизвикателно гъделичка предишния му страх тя.

- Ти ще ме пазиш, нали? – приема шегата й той.

- Като начало ще пазя буболечките. А ако не се справиш с новия живот, свободен си да се родиш където и като каквото поискаш.

- А ти?

- Аз също. Но тук ми харесва.

Въпреки омаята от новата гледка, нейните познати до детайли очертания събуждат нов въпрос:

- Помниш ли всичко отпреди?

- Разбира се. Няма защо да забравям. Била съм човек и чудовище, и добра, и любима, и насилник, и светец. Но сега съм елф и разбирам много неща. Вселената е огромна поляна, а животът най–съвършеното й цвете. Когато го гледаме надменно, го стъпкваме безобразно, оставяйки празнота след себе си. Но щом започнем да садим и да се грижим за живота осъзнаваме, че не сме самотни израстъци насред вселената и че всеки корен, листо, аромат са от значение. Във внимателния си, изпълнен с любов растеж променяме съзнанието си и постигаме абсолютния избор да творим добро както и където поискаме. Докато не стъпчем отново нещо или някой сред вселенската поляна. Тогава се връщаме в началото, за да изпитаме болката, която сме причинили.

- Обичаш ли ме още? – изпитва я той, пропуснал покрай ушите си философията й.

- Смешен въпрос. Никога не съм спирала да го правя. Обичам всичко и всички и тъй като ти си част от всичко, обичам и теб.

Огромна, човешка ревност нахлува в малкото му тяло. Тя размахва фино пръстче и го смъмря:

- Недей!

И чувството се стапя пред укора й. Тези малки, въртящи се в синьо безвремие очи го гледат пак. Това му стига.

Някакво дърво изскърцва с тъжен пукот, нуждаейки се от помощ срещу  неумелите опити за гнездосвиване на птица - новобранка. Тя отхвърча натам и с подкрепящи указания помага на птицата. Той я наблюдава с вълнение и желание. Иска му се… Но опитва да не мисли. За целта следва радостен пърханията й, получавайки първия си урок по успокояване на дървесни клони.

„Може пък да й омръзне след време – мисли си той, докато лепи в осморски танц наранената кора. - Елф или не, сексът е нещо прекрасно.”

А тя усеща мислите му и шеговито се усмихва. Утре ще му предаде втория урок по елфичност. Дотогава нека се помъчи.

ДА ПРЕОТКРИЕШ БЪЛГАРКАТА

Публикувано на 05-02-22 в stand.bg

Деца и възрастни променят хоризонтите си, вълнуват се, плачат и се смеят, защото тя успява да достигне всеки един по уникален, свой начин. В този свободно избран час забравяш колко е (бил) задължителен Вазов, но си спомняш Илийца, която днес преминава смело бреговете на времето и пространството, за да се разкаже. И някак неусетно (пре)прочиташ разказа…

Динамиката е зашеметяваща, уважението към Патриарха - безспорно. Тъкмо ти се е отронила сълза за болното дете и ставаш седмокласник, а после чуваш как съвременна майка се бори с голямата литература.
Срещаш мнения, множество лица и накрая чуваш… Е, това ще чуете сами.

Гледам я от първата репетиция и я обичам. Познавам я и от други роли, но само тук тя „разтапя” театроведската ми критичност.

Така и не намерих Нора на Ибсен, но открих моята Илийца. И ще я гледам докато вие, публиката, ми позволите.

„Една българка” - моноспектакъл на Снежина Петрова по разказа на Иван Вазов

Режисьор: Десислава Шпатова
Сценарий: Десислава Шпатова и Снежина Петрова
Композитор: Асен Аврамов

ПАЛАЧИ

Публикувано на: 29-01-18 в stand.bg

Мислят си: не стига, че ме бесят, но го
прави и този тъп, самодоволен клоун.”

Това е той Хари, екзекутор в малък английски град през 60-те години, който „винаги се е гордял с бесенето”, вярвайки че то е „по-бързо и по-достойно” от всички останали видове смърт. След 25 години вярна служба на короната обаче му отнемат гордостта със закон, което завързва драматургично сюжета и отвързва пазените от социални роли същности на персонажите.

Новата пиеса „Палачи” на обичания от режисьори и публика Мартин Макдона е коктейл по запазена рецепта: мрачните страни на човешкото, разбъркани с различни видове морал, подправени с черен хумор и поднесени в криминален съд.

В главната роля е Деян Донков (Хари), който удобно облича костюма на палач, доказвайки че независимо в кой театър и какво играе, го прави добре и раз(но)лично (което само по себе си е гаранция за дълъг актьорски живот). Самонадеян до крайност, макар и останал без „достойната” си работа, той се движи като пуяк, говори като последна инстанция и дава ексклузивно интервю, което по-късно ще коментира: „Няма значение какво си казал, когато снимката ти е толкова добра. Но става и за четене.”

palachi2_489

Динамично сменящите се картини на сцената, които държат публиката в будно напрежение, са резултат освен от играта на Донков и актьорите от трупата на театър „София” (сред които се откроява Лилия Маравиля), но и благодарение на режисьорското умение на Стоян Радев да подрежда стройно композицията без излишни разтакавания и обяснения както в действията, така и в диалога.

В резултат постановката гарантира удоволствие от особен характер, което предизвиква, разбърква същността ти и в крайна сметка пречиства. Защото това е силата на Макдона и уловения му дух - да „излекува” подобното с подобно. Почти като в хомеопатията. Отравянето се лекува с отрова, животът - с убийство.

„Палачи” от Мартин Макдона, Театър „София”

Превод: Златна Костова
Режисьор: Стоян Радев
Сценография: Венелин Шурелов
Костюми: Елица Георгиева
Композитор и изпълнение на живо: Дамян Михайлов
Участват: Деян Донков, Михаил Милчев, Лилия Маравиля, Илия Виделинов, Николай Антонов, Николай Димитров, Сава Пиперов, Юлиян Рачков, Юли Малинов, Пламен Манасиев, Мартина Троанска, Мартин Гяуров, Ириней Константинов

КОМЕДИЯ НА ТЪМНО

Публикувано на  6-12-17 в stand.bg

Приятно гъделичкаща сетивата с жонгльорските и акробатични умения на Веселин Анчев, чийто персонаж се опитва всячески да заобиколи нахлулите в дома му опасности и не без адекватната подкрепа на останалите актьори, постановката успява да спечели зрителя и да му достави удоволствие след уморителен работен ден.

tba2_600

След трагично-драматичния старт на другите столични сцени, контра усмивката идва тъкмо навреме, защото при всички положения е по-добре да е светло от нашата, зрителска страна, а и отдавна не е толкова „важно да бъдеш сериозен”.

ЧЕРНА КОМЕДИЯ от Питър Шафър, Театър „Българска армия”

Постановка: Иван Урумов
Сценография: Красимир Вълканов
Костюми: Мария Диманова
Музика: Дони - Добрин Векилов
Пластика: Камен Иванов
Участват: Веселин Анчев, Луизабел Николова, Анастасия Ингилизова, Георги Къркеланов, Владислав Виолинов, Евелин Костова

ФРАНКЕНЩАЙН

Публикувано на 20-10-17 в stand.bg

- Защото колкото повече чета,
разбирам колко малко знам.
Върху мен се сипят понятия:
Кой съм аз? Откъде съм?”

С адреналинна гледка в условията на игрово предизвикателна и опасно наклонена като човешкото подсъзнание сценография започна новият сезон в театър „София”.
„Франкенщайн” на режисьора Стайко Мурджев е повече от интерпретация на познатия сюжет (от Мери Шели през Ник Диър). Основната концепция е, че „злото е продукт на обществото”, в създаването на което „Бог няма нищо общо”.

В „психоаналитичния”прочит, търсещ причините вътре в нас, чудовището (силна роля на Калин Врачански) е невинно същество, дело на доктора (Росен Белов), което е чудовищно единствено външно, но не и вътрешно. Току-що родено - любознателно, четящо и комуникативно, то става жертва на нежеланието на хората да вникнат в същността му, превръщайки го в злото, което е. От липсващата вина до жестокото очовечаване, вдъхновено от неговия създател, „цивилизовалото” се чудовище ще сподели: „Постепенно се научих да руша, да унижавам, а накрая и да лъжа”.

frank2_449Мащабната, изчистена сценография на Марина Райчинова и рисковата, изключително пластична хореография на Станислав Генадиев и Виолета Витанова синхронизират и овеществяват режисьорските търсения. Подбраните „късове” от сюжета, редувани с динамично въртящата се наклонена конструкция, по която актьорите лазят, спускат се и падат, създават своеобразен съспенс, изграждащ стабилна връзка между творческите послания и зрителските емоции до края на спектакъла.

От мрачното и дълбоко начало - израз на раждането на съществото - надзъртащо в неизбродимите нива на човешката психика, дръзнала да наруши природните закони до ескалиращото напрежение (и любопитство) във финала, всеки момент е визуално изражение на режисьорските думи: „Този “Франкенщайн” е история - прима материя, разказваща за малформациите и абнормалността, настъпващи в човешките душа и тяло, когато бъде прогонена любовта. Когато се откажеш от любовта. Когато я зачеркнеш и заклеймиш. В името на егото. В името на разума. В името на самия себе си.”

И макар че не звучи съвсем ясно (както всяка постмодерна приказка), удивителното предизвикателство за сетивата, което предлага сцената на театър „София” не може да се пропусне. Особено когато грозотата и злото са така красиво „изваяни”, че започваш да разбираш коя спасителна красота е имал предвид Достоевски. Тази на изкуството.

„Франкенщайн” от Ник Диър, Театър „София”

Режисьор: Стайко Мурджев
Сценография и костюми: Марина Райчинова
Композитор: Петър Дундаков
Хореография и пластика: Станислав Генадиев, Виолета Витанова
Участват: Росен Белов, Юлиян Рачков, Калин Врачански, Антон Григоров, Дария Симеонова, Мартин Гяуров, Михаил Милчев, Николай Димитров, Петя Силянова, Пламен Манасиев, Симона Халачева

Пияните

Публикувано на 09-10-17 в stand.bg

„Да обичаш печено месо и Исус
е едно и също, важното е да обичаш.
Защото Бог е любов и всичко е любов.”

Ударно и провокативно започна новият сезон в МГТ „Зад канала” с премиерния спектакъл на Явор Гърдев „Пияните” от Иван Вирипаев. Написана по поръчка за немски театър (което обяснява имената на действащите лица), пиесата счупва рамката на „послушното” клише, за да говори оголено и искрено за „живота, вселената и всичко останало”.

В осемте сцени, срещащи трезвено невъзможни персонажи, актьорите влетяват в действието, впиват се в ситуациите - газейки по гъвкаво непослушния под - за да отворят безцензурните и безусловни врати на на същността ни. От една смъртоносна котка се ражда разговор за Бог; от тежка болест - философия за лесното вземане и трудното даване; от „обичам те” на непознат - отказване от себе си и ново раждане.

Начупен на парчета, опиянен до предделириумно състояние, диалогът подскача между мантрично повтаряеми прозрения и парадоксалното отказване от логични за ситуациите теми (на ергенско парти проститутка цитира ирански филм, а в домашна атмосфера банкери разговарят за Бог и безкрайността).

Актьорите безупречно се справят с игровото натоварване, допълнено от водата, в която припадат и подгизват и нарочно затруднените движения в релефа на сцената (както винаги постигнат синхрон на Никола Тороманов с режисьора). Силните изпълнения на Светлана Янчева и Владимир Пенев (макар и с разголване малко отвъд границата на естетското), свежото присъствие на гост-актьора Иван Бърнев и цялата „зараза”, в която успяват да ни въвлекат актьорите от трупата, определено е преживяване, което дни наред не се забравя.

pianite1_600

Тази „нова искреност”, която вълнуващо преминава през автор, режисьор и актьори и отсява сред опияненото „словоблудство” фрази като: „Ако обичаш - живееш, ако не обичаш - спиш и си парче шибан стиропор”, „Всичко трябва да върнем, до последния цент с лихвите. Тук нищо не ни принадлежи… Връщането е много трудно, защото трябва да дадеш себе си” е далеч от претенциозното размахване с пръст. Напротив. Искреността на всички нива довежда до своеобразна форма на изповед и „обелване” до душа, до смисъл, до същност.

Защото „Господ разговаря със света чрез пияните”. Вирипаев-Гърдев са доказателство за това или поне в театралния свят. А зрителят е изправен пред избора безалкохолно да си спомни своя „аз”, съблечен от социалните послушности или да изчака края на представлението и алкохолно да потъне в забрава, а защо не и в безцензурна искреност.

„Пияните” от Иван Вирипаев, МГТ „Зад канала”

Превод: Здравка Петрова
Постановка: Явор Гърдев
Сценография: Никола Тороманов
Костюми: Свила Величкова
Музика: Калин Николов
Участват : Светлана Янчева, Василена Атанасова, Анастасия Лютова, Христина Караиванова, Весела Бабинова, Луиза Григорова - Макариев, Владимир Пенев, Герасим Георгиев - Геро, Пенко Господинов, Иван Бърнев, Петър Калчев, Бойко Кръстанов, Христо Пъдев, Никола Мутафов

S inner

Заглавието „S inner” в този смисъл не е случайно. То играе със значението „грешник” с правописна грешка (бягайки от дирекната присъда), но може да се разбира и като блокирана или нарочно прикрита „inner” - вътрешна, съкровена същност.

Въпреки че се отказва от силните мултимедийни проекции и широкоспектърни емоционални въздействия от по-ранните си спектакли (Monocrossing, ArtEfact), хореографът Живко Желязков остава последователен в търсенията си в една или друга посока. И макар че думите са с „пластина в устата”, спектаклите му могат да се „прочетат” като невербални изречения, структуриращи различните теми до тяхното изчерпване.

Затова и последователното гледане на продукциите на Derida dance company е интересно, защото изпуснeш ли едно изречение/спектакъл, рискуваш да пропуснеш същността на темата и да откриеш нещо повече или по-малко свое.

Очакваме и следващото предизвикателство много скоро.

“S inner”, Derida dance Company

Концепция и хореография: Живко Желязков
Композитор: Ив1ан Шопов
С: Ана Петкова, Гергана Илиева, Симона Тодорова, Янита Кирова

Търси се

Търся вече четвърт век
този вид получовек.
Външно той е като другите,
но в очите му ще се изгубите.
я я я я
Чел е Гогол, Достоевски,
Оруел не би го стреснал;
може да цитира Пруст,
но харесва Уайлд на вкус.
я
Ходи на театър и на кино,
грижи се за котка, за роднина.
Знае, че цените са високи,
но е с джобове дълбоки.
я

Първи ще отиде на протест –
социално ангажиран, с интерес.
Волен дух, с идеи за реформа…
Вярва в личността, не в униформи.
я
Уморен след края на протеста,
той ще грабне своята принцеса
и под навес от звезди
ще я люби до зори.
я

Сутринта ще сготви палачинки
и ще слуша своята любимка
в изповед за вечната душа.
Той не вярва… знае за това.
я
И така ще им минават дните:
работа, протести… под звездите…
Търся мъж, какъвто няма.
Стихчето е зрителна измама.
я а

(Първата картина е на Сандро дел Прете, а третата - на Салвадор Дали.)

За приказките и истините

Те са твърде млади, имената им - непопулярни, и тепърва започват да играят на житейската и професионална сцена - пълнолетни. Затова пък още с първото си стъпване в театър „София” успяват да заразят с енергията си зрителите в препълнената зала. „Роня, дъщерята на разбойника” на Астрид Линдгрен, режисирана от Катя Петрова, е вълшебно и различно преживяване, което те пренася в свят, където надеждата не умира, а любовта побеждава. И макар да звучи като клише, всъщност не е, защото фантастичните средства, използвани в спектакъла, и колоритните актьорски изпълнения те карат да вярваш докрай, че е възможно, ако погледнеш реалността с други очи.

Кои са Роня и Бирк в живота?

Александър: Роня и Бирк в живота са Мартина Пенева и Александър Тонев. Ние сме студенти 1-ви курс актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Иван Добчев.

Мартина: Ние сме просто Алекс и Марти и ходим до тоалетна както всички хора.

Какво е усещането да работиш с режисьор като Катя Петрова?

Мартина: Невероятно! Зареждащо! Изпълва те с вяра за живия театър. Катя е вдъхновяваща и освен това е режисьор, който знае какво иска и как да го изкара от актьора.

Александър: Да работиш с режисьор като Катя е наистина голямо и ценно преживяване. Тя ми показа какво представлява едно представление, какво седи зад него; въвевде ме в репетиционния процес, разкривайки ми голямото му значение и ме научи каква отговорност носи актьорът не само като изпълнител, но и като съавтор на един спектакъл. Тъй като Катя работи на принципа на имровизацията, за мен беше ново и доста трудно, но същевременно беше уникално и полезно като опит. Благодарен съм й не само за доверието, което ни гласува, но и за всички ценности, на които ни научи.

inter2_600

Приказка или истина е „Роня, дъщерята на разбойника”?

Мартина: И приказка, и истина.

Александър: Приказка, която разказва и ни учи на истини.

Коя е любимата ви детска книга?

Мартина:Пипи, дългото чорапче”. Чела съм я около десет пъти и винаги плача, когато свършва.

Александър: “Джонатан Ливингстън Чайката” на Ричард Бах, но не знам дали е детска. Харесва ми, защото в нея се говори за хората, които не се вписват в обществото и за неограничените възможности, които крие всеки един човек.

Любовта е…

Мартина: Полет.

Александър: Нещо голямо, велико. Някаква движеща сила… като еволюционен процес (не е моя мисъл).

Какво бихте променили в българския театър, ако имахте неограничени възможности?

Мартина: Бих вдигнала заплатите. Бих назначила доверени хора, които да одобряват само представления, в които има дух, истина и послание. Представления, в които има живот…

Александър: Със сигурност има какво да се променя и то много. Има хора, заредени с енергия, желание и упоритост, които могат да променят картинката. Надявам се да стана един от тях.

Мечтая за…

Александър: Нещо красиво.

Мартина: Пътуване до Индия, да стана добра поне колкото Ал Пачино и да се запозная с него.

Може да гледате постановката на 12 и 19 ноември в Театър “София”.

Игра на осъзнаване

Публикувано на: 04-12-15 10:34 в stand.bg

Новият спектакъл на компания Derida dance - „Zen play”, изненадва с особения ракурс на о(т)глеждане на танца - като изразител на ясно „разказани” истории за свят, обладан от „демонтираща” индивида доминация, превръщаща го буквално в кукла на конци.

Хореографията на Живко Желязков, която тук търси (и намира) „жестоките”и крайни експресии на тялото в алегорична хирургична ситуация, ярко предава темата за контрола. Отказвайки се от поетиката на предишните си творби и възможността за твърде свободни четения на танца, той „счупва” алегорията в сцената с размяна на роли в интимното аз-и-ти пространство, където всеки може да прочете себе си според личната си дзен настройка.

zen2_401За разлика от предишните си спектакли, тук живите светлинни проекции отсъстват, за да позволят съсредоточаване на зрителя върху двамата танцьори, които биват разкъсвани, размествани, преобръщани в хирургичната операция, контролирана от трети (доминатора).

Изключителната прецизност и овладяност на тялото на Филип Миланов, Марион Дърова и Диана Александрова до такава степен разширяват границите на физическата реалност, че зрителят е поставен директно очи в очи с „ненормалността”, която плаши и възбужда собствената ни същност.

Тази философска медитация от особен тип, достигаща  до глобалното прозрение, че зад алегорията за нещо просто се крие винаги нещо значимо, заразява и слива зрители и изпълнители, оставяйки особеното усещане за безкръвна операция, в която нещо ти е отнето, за да ти бъде върнато „ремонтирано”…

С тази друга визия, демонстрирана в „Дзен игра”, Derida dance за пореден път доказва, че е безспорно развиваща се арт компания, която може да променя „състава” на танца, но запазва постоянното качество на продукцията си.

Zen play“, Derida dance Company

Концепция и хореография: Живко Желязков
Композитор: Иван Шопов (Cooh, Balkansky)
Визуална среда: Полина Стоянова (Jo Iyaa)
Участват: Филип Миланов, Марион Дърова, Диана Александрова
(със специалното участие на Динко Желязков)

Заповядайте на съд!

Публикувано на: 01-12-15 14:59 в stand.bg

„Спазвайте приличие в съдебната зала! Не дъвчете и не четете на глас!… В сградата е забранено да се смеете, да коментирате на висок глас и да ръкопляскате по време на заседанието на съда!”

С такива табелки на входа, смело размествайки клишетата за театралната условност, новата премиера на театър „София” въвежда зрителите в съдебна зала и ги превръща в съучастници на съдебен процес.

Дванайсет човека са избрани на произволен принцип за съдебни заседатели, за да гласуват (не)доверие на свидетелите, а на финала същите отсъждат смъртна присъда или помилване за обвиняемата, и съответно се играе един от двата възможни финала.

Решена като жива оценка за актьорската игра, „Нощта на 16-ти януари” на радикалната мислителка на 20-ти век Айн Ранд е съдебна драма - не особено познат жанр у нас, но въпреки това постига желания ефект с напрежението и наложеното съдействие от страна на публиката.

Социалният експеримент, режисиран от Пламен Марков, е поднесен като „игра в играта”, което предпоставя многостранно „четене” на гледните точки - объркващо и размиващо границите между истина и лъжа.

sad2_600

Карън Андре (Дария Симеонова) е обвиняемата - прототип на самата Айн Ранд - която се „самообвинява” драматургично в обществения спор за/против себе си  (концепции, по-късно доразвити в романите й „Изворът” и „Атлас изправи рамене”).

„Добро и зло са баналности, с които хора като вас прикриват собствените си страсти. Ако силно искаш нещо, трябва да го имаш, друг е въпросът дали можеш или не можеш. А той винаги можеше”, ще обясни Андре силната си  разумна любов към мъжа, в чиято смърт е обвинена.

Пронизана от недотам приемливия за всеки „световен морален кодекс, необременен от предразсъдъци и демагогия” на Ранд/Андре, криминалната история ще срещне своите отворени към нови преживявания почитатели. А присъдата всеки път ще е различна според убедителността на актьорските изпълнения и милостта на съдебните заседатели.

„Нощта на 16-ти януари” от Айн Ранд, Театър „София”

Превод: Златна Костова
Режисьор: Пламен Марков
Сценограф: Мира Каланова
Композитор: Калин Николов
Участват: Николай Антонов, Юлиян Рачков, Николай Върбанов, Мила Банчева, Лора Мутишева, Силвия Петкова, Лилия Маравиля, Дария Симеонова, Михаил Милчев, Росен Белов, Пламен Манасиев, Петя Силянова, Симона Халачева, Ивайло Герасков, Юлиян Малинов, Антон Григоров

Може да гледате постановката на 18 ноември 2016 година.

←Older