МЪЖЕТЕ НЕ СА…

Всяка прилика с действителни лица е случайна.
Но никой герой в тази история не е случаен.

ЗАБОЛЯВАНЕТО

Мъжете не са, каквито бяха. Години наред набеж­даваха за това еманципацията, но тя няма вина, че полът им от доста време страда от неизлечимото заболяване абсолютикум патриархаликум. Тъй като учените все още търсят лекарство, заразната болест, която се предава по кръвен път от баща на син, вече е придобила невиждани размери. Еманципацията бе един от опитите да се локализира развитието на болестта, но, уви… Вместо това, тя предизвика му­тация на вируса-носител, което рефлектира по два начина.

Част от мъжете станаха абсолютикум на квадрат и можеха да предават болестта не само на своите си­нове, но и по въздушно-словесен път на всички за­обикалящи ги.

Други пък, след приема на еманципацията, до­толкова преодоляха заболяването, че от мъжката им идентичност оцеляха единствено първичните поло­ви белези.

АЗ, ЕМАНЦИПАЦИЯТА

Необходимо е уточнението, че аз не съм бивш мъж, а настояща жена. Родих се в това болно време и някак ми се наложи да се адаптирам. Биологична­та определеност да съм от женски пол логично ме свърза с екземпляри от мъжки пол. И така започна историята…

Отдавна съм разбрала, че мъжете предпочитат да ме съзерцават отблизо и далеч, вместо да разговарят с мен. Но това не е, защото не млъквам, а по проста­та причина, че имам навика да мисля. Не съм веща в теми като пазаруване, Биг Брадър, „кого срещнах днес“ или „какво да облека утре“, но затова пък мога да готвя и обожавам да мия чинии (което говори за една незакърняла напълно женственост). А това е проблем — имам предвид невежеството ми, защо­то по тези популярни женски теми мъжете генно са тренирани да не се задълбочават, т. е. изобщо да не включват какво точно се говори. Тъй като формално съм жена, обаче, заговоря ли по неочаквани от мъже­те теми, spam защитата им блокира, неподготвена за подобни изненади.

Освен тези недостатъци, съм и еманципирана. Повечето биха казали — ами, логично! Да, ама не, ще отговоря аз. Не съм се родила с веруюто, че трябва да се боричкам цял живот с доказано по-силния пол. Научих се да бъда такава. След като гледах достатъч­но количество американски филми, разбрах колко е полезно всъщност да си еманципирана. В любовните епизоди на тези произведения на изкуството той и тя се запознават в крайно неромантичен бар. След като пият по бира с картофки и той (забележете!) плаща сметката, на паркинга, палейки колата, еднозначно и с премрежен поглед изрича култовата фраза: „У нас или у вас?“. Ясно е, че следва продължение от особен характер.

Естествено, американската филмова индустрия се грижи за интереса на кинозрителя и затова предла­га и друг сценарий за любовна вечер. Барът се заменя с крайпътно заведение (често долнопробно), хапват се сандвичи, той отново плаща (нали е джентълмен!) и, като я изпраща до тях, тя, застанала на входната врата, невинно пърхайки с мигли, изрича друга кул­това реплика: „Ще се качиш ли да изпием по кафе?“. Той, разбира се, приема на драго сърце поканата, но всъщност чак на сутринта пият кафе. Не мога да набеждавам хората. За тях наистина не знам какви са ги вършили. Може да е имало повреда в електро­централата, оправена в ранните утринни часове (а като е обещано кафе, няма как — ще се чака), или тя живее в мансардата на някой небостъргач, който, не щеш ли, е с развален асансьор.

Дълго разсъждавах по въпроса — дали винаги след употребата на бира с картофки ми се „пие кафе“. Стигнах до извода, че най-често след тяхната консу­мация единствено и само ми се доспива. (Някакъв непознат, който си има другаде легло, да иска да се настани в моите чаршафи, ми се струва някак на­хално от негова страна.)

Резултат с изображение за woman paysРазковничето за хранително-вкусовата развръз­ка обаче се оказва друго. След обстоен анализ на ситуацията открих, че важните точки в любовния сценарий са „той плаща“ и логичното скъсяване на дистанцията „у нас или у вас“. Еврика! Ами това си е негласна търговска сделка! Да, но аз не струвам кол­кото една бира с картофки.

И така станах еманципирана.

За съжаление, обаче, ако един елемент от любов­ния сценарий отсъства или бъде променен — всичко се проваля.

В случай, че си разделят сметката, тя:

пешеходства сама до дома си;

казва: „беше ми приятно, но в следващите де­сет години съм заета“.

Ако тя плати сметката, той:

вижда в нея жената-мечта, а в себе си мъжа‑тър­тей;

срамежливо я изпраща и казва, че му е било особено приятно.

Ако той черпи, но в крайна сметка тя плаща сметката, тя:

се обажда на най-добрия си приятел, за да дойде да я прибере;

при следващ удобен случай го „черпи“ по същия начин.

Ако тя черпи, но в крайна сметка той плаща смет­ката, той:

спира първото такси и я натоварва на него;

изисква продължението без уточнение на мяс­тото и без каквото и да е предложение за кафе.

В случай, че той плати и я изпрати, но условията по сделката не бъдат изпълнени, той:

се обажда на приятели и казва какво гадже е свалил, какви белоснежни чаршафи има и т. н.;

звънва на мама, защото само тя знае, че „она­зи“ не заслужава нейното прекрасно момче.

След като щрихирах в най-общи линии особеностите, полезни за разбирането на следващите редове, мога да започна с фактическите случки в последните години от живота ми, които обърнаха тотално пред­ставите ми за другия, силния пол.

ИСТОРИЯ ЗА МОМЧЕТО, КОЕТО СЕ СТРАХУВАШЕ

Вървяхме по парковата алея, след като настоятел­но го бях помолила да ме изпрати. След вечерята на първата ни среща и приятелски разделената сметка, той ми съобщи своята посока. Да, но аз бях в проти­воположната. (Не съм страхлива, но като жена с не особени физическо-съпротивителни данни, считах за логично да бъда изпратена до дома.)

Улични лампи осветяваха алеята, а от едната страна, зад ред дървета, постоянно профучаваха коли. Усетих как той ме хваща за ръката и невидяна се усмихнах. В следващия миг обаче той извика и се притисна до мен. Какво ли бе станало?

— Страх ме е! — проплака той.

— От какво? — попитах аз.

Бяхме сами.

— Не се знае какво може да се случи.

— Спокойно, аз съм тук и ще те пазя — отвърнах смело.

И вървях пред него, проправяйки бразда по осеяния с опасности път. Той бързо подтичваше след мен и чувах в тихите от автомобилния шум моменти из­плашеното му сърце. Мислех си: „Как ли излиза този човек сам по улиците, след като всичко може да му се случи?“. Изпратих се до вкъщи и му поръчах так­си, за да го отведе завинаги, далеко от опасностите, в неговия дом — между четири стени и старателно заключена врата.

ИСТОРИЯ ЗА МЪЖА СЪС СВАТБЕНИТЕ НАМЕРЕНИЯ

— Може ли първата чаша вино на Нова година да изпия с теб?

Загубих ума и дума от предложението. Познавах­ме се от вчерашна случайна среща. Аз бях бедна сту­дентка, а той високопоставен мениджър.

— Нали мога да си помисля? — попитах, защото не знаех какво друго да кажа.

— Имаш един ден.

И аз изпаднах в двайсет и четири часов дълбоко­мислен размисъл. Приех. Тъй като не стигнах до ло­гично умозаключение, реших да продължа абсурда с наложените от него правила.

Той се интересуваше от моето бъдеще, а своето виждаше през съжителството си с мен. В двете сед­мици, оставащи до празничния ден, няколко пъти ме кани на вечери, но те се реализираха като самот­ни разходки по тъмните улици. И тогава се случи — стигнахме до ресторанта, след дългите гладувания. Разделихме си по равно сметката, въпреки консу­мацията девет към едно в негова полза. Изпрати ме със същата галантност при първия ненадеен сняг. Спря такси, а мен остави на оживено кръстовище, пошляпваща с есенни обувки из кишата. Тези мои принципи! Търпях, тъй като отговорът ми бе „да“ за новогодишната покана. Е, грандиозният финал на­стъпи, когато ме попита колко пари мога да му от­пусна за празника. Тъй като студентството ми беше класическо и безпарично, предложих му да го изкара с баща ми. Добре, че татко не обичаше новите годи­ни, празнувани на чаша вино с кандидати за ръката на дъщеря му.

ИСТОРИЯ ЗА МОМЧЕТО, КОЕТО МИ КАЗА „НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙ“

— Ти си един прекрасен човек – каза той, при­стъпвайки през прага ми.

— Благодаря.

— Ти си умна, много се радвам, че те познавам — доволно изрази мнението си той, предъвквайки пос­ледните хапки от приготвената от мен вечеря.

— И ти си умен.

— Не вярвам в нещата, в които вярваш, нито спо­делям гледните ти точки, но си интересен човек — сподели съмишленичеството си той.

— Радвам се, че ме разбираш.

Всъщност и аз не го разбирах. Разговорът ни се затлачи в някакви строго доказани неща, които той анализираше и разглобяваше като автомеханик с де­сетгодишен опит. Добре, че имах прозорец, през кой­то да наблюдавам съседите, гледащи телевизия и на­лични цигари, за да не барабаня нервно по масата.

Душата ми бе кръстопът, през който минаваха ка­кви ли не хора. Домът ми — крайпътен хан, в който всеки влизаше през южния вход, западната конюш­ня, източния прозорец или северната кухня — спо­ред зависи от възпитанието на гостите. Уморени път­ници винаги имаше. Ханът работеше денонощно.

Същият човек скоро си намери добра работа и се обади, настоявайки да ме почерпи. Неколкократно отказвах, поради работата си в „хана“, но след някол­ко седмици склоних да излезем.

— Не се притеснявай за нищо — каза той. — Ис­кам да те почерпя, защото много те уважавам.

Направи го. Всеки плати сметката си. Останала без пари, в средата на нощта, излизайки от заведение­то, го чух да казва:

— Ти какво ще правиш? Аз ще си хвана такси от­там. Чао!

Дори дума не успях да изрека. Шокът беше твърде силен за крехката ми психика. След час и половина се добрах до моя „хан“. Реших да затворя за известно време входовете. Душата ми бе фалирала.

ИСТОРИЯ ЗА МЪЖА, КОЙТО БЕШЕ НОМЕР ЕДНО

Преди първата ни среща, той започна с уговор­ките по телефона:

— Не очаквай нещо много специално. Нямам лъс­кава кола и богатство, които да ти предложа.

По неговите думи бе грозен, плешив и кръгъл. Не съм предубеден човек. Харесваше ми да общувам с него — нищо повече. Той наистина бе обективен в преценката за себе си, но мен ме вълнуваше човекът зад външните условности. Още на третата крачка обаче, по време на срещата ни, успяхме да се скара­ме. Той плюеше нацията ни и се прекланяше пред институциите разпалено. Опитах се да му обясня, че зад тези институции стоят хора от същата тази нация, която презира. Но не, оказа се, че съм в дъл­боко заблуждение. Според него институцията си бе институция и трябваше да се уважава. Прекъснах темата.

— Явно имаме доста противоположни мнения — констатира той.

— Да, много сме различни — съгласих се аз.

Седнахме да вечеряме. Заболя го стомах. Изра­зих съчувствие, но отново грешка.

— Не ми говори така! — възмути се той. — Аз съм мъж и не се нуждая от съчувствие. Само на жените може да се съчувства.

Доживях да чуя и това.

— Хей, аз не те съжалявам, а те разбирам. Пра­виш ли разлика? И говориш с една много еманципи­рана жена, така че, ако обичаш… — тогава вече бях убедена еманципантка.

Настояването ми да си платя сметката беше посрещнато с артилерийски огън от думи в тоналност „крехката, нуждаеща се от защитеност и грижи жена“.

След драматичната ни първа среща, образувала ми прогресивно главоболие, той ме помоли за втора. Думата „не“ я нямам за нищо. Защо се съгласих и аз не знам. Може би заради умоляващия ме, влажен поглед, заради самотата и объркаността му. Е, както се знае, всяко нещо има своето развитие. Втората сре­ща беше не драматична, а трагична (добре, че действието спря преди смъртните случаи, характерни за този жанр).

— Защо не ми отговори на обаждането преди по­ловин час? Може би има други мъже в живота ти и не съм номер едно. Вероятно съм две или три — въздъхна съкрушено той, докато пътувахме към избран от него романтичен ресторант.

— Имах работа — достоверно отговорих аз.

По време на вечерята отново кръстосахме шпаги по конфликтните теми. Той нямаше спирачки. Беше опериран от съобразителност, а аз — от послушание. Ходих около десет пъти до тоалетната, за да туши­рам в клаустрофобичното пространство насилстве­ните си пориви. Но след поредната противоречива тема, той не издържа и ми каза:

— Слушай какво, ти нищо не знаеш за живота. Ако знаеш колко съм преживял аз.

Милият той! Та как аз, една жена, можех да знам за неговата велика човешка драма? Изобщо не пред­ложих да си платя сметката. Станахме, изпрати ме и… пожела трета среща. Е, този път отказах, някак не се стърпях. А той се обади на най-добрия си при­ятел, за да разкаже каква прекрасна жена познава.

ИСТОРИЯ ЗА МОМЧЕТО, ОТКРИЛО ЖЕНАТА–МЕЧТА

Той не можеше да обича само нея. Тогава се поя­вих аз, другата. Тя беше просто жена. Аз бях онази, приказката. Искаше ни и двете. Имаше ни и двете. За нея бяха всички подаръци. За мен бяха всички на­казания. Докато строях мечтите му, тя ги разруша­ваше и после той с подвита опашка се връщаше при мен, за да го излекувам от срещите му с реалността.

Каква бях? Жената мечта. Обичах го, работех, готвех, любех го. Каква беше тя? Жената реалност. Обичаше я, разбираше я, подаряваше й подаръци, любеше я. Бяхме двете противоположности. Но дока­то аз правех всичко, за да бъде той щастлив, той пра­веше всичко, за да бъде тя щастлива. Нашият бер­мудски триъгълник, в който и тримата бяхме влезли без надежда за измъкване. Той просто се чувстваше удобно. Тя си мислеше, че са само двама, а аз — вярвах, че мъжете уважават мечтите си.

Не познах. Винаги го черпех или винаги той ме черпеше с мои пари, а когато ми омръзнеше да съм все излъганата, той просто ме завръщаше с думи­те „ти си моята приказка“. Да, но дори приказките имат нервна система. В периода си на работна пчела, съжителстваща с класически търтей, изживях усеща­нето за пълна метареалност. Но настъпи моментът, в който нещото, наречено егоизъм, се събуди. Когато си тръгвах, на ръба на нервна криза, той отново ми каза завръщащите думи. Този път обаче те не по­действаха. А и той отдавна бе избрал своята любов. Разбираемо. Естеството на нещата води до следния извод: „просто жените“ раждат деца, „жените при­казки“ — единствено мечти.

ИСТОРИЯ ЗА МЪЖА, КОЙТО БЕ „ПРЕЛЪСТЕН И ИЗОСТАВЕН“

Той обожаваше моята компания навсякъде. Дали щях да стоя като цвете на масата, да се въртя кръшно на дансинга или да разговарям умно и премерено с неговите приятели — за него бе все едно. Важното беше, че бях негова (поне според него). Излизаше с мен, а живееше с ревнива, досадно глупава и безработна жена. Когато го попитах „защо?“, той ми от­говори, че съм единственият съзрян повод за измък­ване от навика. Той ми предложи целия материален свят. Но аз бях твърде летателна, за да се поддам на изкушението. Обичаше да чете вестник или да говори по те­лефона, когато влизахме в заведение. Обаче когато аз извадих взет нарочно вестник от чантата си, се засегна много. Оправдаваше се, че има много работа (уговаряше спорта си с приятели в събота или ра­ботна среща за следващата година), не че не съм му интересна. Ходеше с костюми, а не познаваше еле­ментарната етикеция (като изключим отварянето на автомобилна врата и плащането на сметки). Купува­ше всичко на килограм, без да се интересува какво и защо ми харесва. Страхуваше се от много неща, но основно от това да не ме загуби и от болката. Веднъж се опита да сготви и без да иска леко се поряза. Имах чувството, че ушите ми чуха колективния вопъл от тексаското клане. Страшна работа! Мислех си какво ли би се случило, ако някой ме заплаши или нарани? Със сигурност не можех да разчитам на него. Май­ка му го бе отгледала като цвете в саксия, а цветята, както знаем, са крехки създания.

— Ти ми разкриваш нови светове — казваше той.

— А ти на мен какво ми разкриваш? — питах аз.

Неговите мечти бяха прозаично-парични, а мои­те — летателно-феерични. Разминаването ни бе то­тално. Когато една вечер ме покани на „седене“ пред телевизора, му отказах. Нямах повече време за мате­риализиране, а скуката, която получавах като ком­пенсация, беше като домашните чехли, които нико­га не обувах.

Поне опитах да съм движима собственост. Не ми хареса. Мама с радост го чакаше да й се обади.

ИСТОРИЯ ЗА ПРЕКРАСНОТО МОМЧЕ НА МАМА

Този случай не е като предишния. Майки разни, но има и достатъчно безобразни. С него имахме общи теми, общи интереси и ни бе изключително прият­но да разговаряме. Той не понасяше една единствена моя черта, че понякога разказвах истории от личния си живот. Влюби се в някаква рафинирана мен, до­бита от отбрани сортове възвишеност. Аз, човек? Аб­сурд. Нямах право на дефекти.

Той ме искаше съвършена. В знак на уважение ме черпеше постоянно, но с мои пари. След време се пренесох у тях. Взех със себе си само малко дрехи и цветята си. Издържах цели два дни. Изневиделица в негово отсъствие се появи майка му, която в рамките на малкото време, откакто ме познаваше, беше разу­чила цялата ми биография по мистериозни пътища, а белите полета, незапълнени по този начин, бяха „почернени“ от сина й.

Тя ме обвини, че използвам детето й (за какво ли?), че не го обичам (със сигурност не познавах нейната любов!) и че нищо не знае за мен (явно за нея трябва­ше и справка от минали животи!). Измъкнах се бързо от този кошмар. Обадих се на мой приятел да ме взе­ме и отведе далеко. По-късно момчето на мама ми се обади, за да ми каже, че не е трябвало да се карам с нея, да съм наясно, че повече не мога да стъпя в дома му и че съм много глупава. Още по-късно ми писа, че съжалява за случилото се, че се надява да му простя и желае отново да се видим. Явно бе разбрал колко е сам и нещастен с дадената майка, която никога не би напуснал и с наложителната мастурбация всяка вечер в детската му стая.

ИСТОРИЯ ЗА МЪЖА, КОЙТО ОБИЧАШЕ ЖЕНАТА

В нашето запознанство имаше една надежда, но тя беше само моя. Той искаше едно, а аз — всич­ко останало. Никой не разбра защо хора като нас се опитват да бъдат заедно. Може би единствено той знаеше. Светът му се изчерпваше в междуредията на собственото му самочувствие (плоско като древната представа за Земята) и първичните задоволявания - закуска, обяд и вечеря… душ. Така се въртеше кръгов­ратът и на мислите му. Ние почти не излизахме. Бях доброто момиче, което се грижи за всичко, а той, удобно настанили­ят се в дома ми влюбен мъж. Живеехме затворено в задуше(в)ността на неговите елемент(ар)ни желания. Когато бяхме навън, той намираше бързо поводи за ревност и ме прибираше в кошарката.

Защо позволявах това ли? Американското кино още беше непознато за мен, а еманципацията — дума с неясно значение. Мислех, че той е мъж. Това беше моята надежда. Тъй като не се бунтувах, явно му ом­ръзвах бързо. Той си заминаваше постоянно, но скоро след това се връщаше като при сигурно пристанище. Веднъж го попитах: „Докога ще продължава това?“, а той се учуди: „Какво да продължава?“. Тръгнах си. За първи път аз, за първи път осъзнала стойността си, за първи път жена.

ХЕТЕРОСТАЛГИЧНО

Това е краят или началото на моите истории. Хронологията в случая не е важна. Проблемът е, че има какво да разказвам.

На ръба на своята хетеросексуалност, на която до преди време бях сто процента вярна емоционално и физиологично, си задавам един въпрос: дали да не стана хомосексуална по убеждение? Защото вече не само не вярвам, че мога да срещна мъжа с глав­на буква, но съм изобщо предубедена дали ще ми се случи да се запозная с мъж.

В началото на женствеността на баба ми напри­мер, когато сред мъжете все още е имало мъжестве­ни екземпляри, всичко е било наред. Той я закрилял и държал да плаща навън, а тя от своя страна го ка­нела на романтични или прозаични вечери вкъщи. Така нямало ощетени, обидени и полуизнасилени във връзките.

С носталгия си спомням тези приказни истории за годините, когато ТЯХ ОЩЕ ГИ Е ИМАЛО (не просто полово определени като такива). Тогава те, млади­те девойки, се разделяли романтично или прозаично с девствеността си.

Хипотетично си представям какво ли би било, ако подобни мъже не бяха съществували? Налице щеше да бъде освен глобалният спад на прираста на населе­нието, но и наличието на неформална асоциация на девиците. Моето появяване също би било заплашено.

Но нали знаем, че ги е имало тях, мъжете. Не купуващи ни, не търгуващи с нас, не властващи, а обичащи ни каквито сме. Защото дори в природа­та бозайниците вървят заедно по пътя си, грижат се заедно за поколението и храната си. Той се бори за нейното внимание и я защитава в моменти на неси­гурност, а тя от своя страна създава плода, който ще запази вида им.

Но за моя вид нещата са по-сложни. Жените в отчаянието си станаха еманципирани, а мъжете в незнанието си — обратни.

До ден днешен чакам да науча дали аз съм стран­на или целият свят е ненор/морален. Може би ще го разбера един ден, когато срещна… някой мъж.

КОГАТО ОБАЖДАНЕТО Е ОБВЪРЗВАНЕ

Изтрих телефона ти още в петък. Знаех какво е станало, знаех, че е нормално, предвид годините ти, да си несигурен. Но да ми се обаждаш вторник вечер, защото “тогава било добре и за двама ни”, беше безумно.

Резултат с изображение за monkeyПомниш как се запознахме, помниш, че ти ми се обади, помниш къде ти предложих да отидем, когато се видяхме, т.е. за мен ти беше познат, но не гледах на теб като на мъж. Ти инициира случилото се, ти пожела това между нас да стане реалност. Но да налагаш правила кога ще ми се обаждаш и кога да изчезваш, кога и в каква роля да се появявам, че и да мислиш вместо двама ни, е доста самонадеяно. За мен хората са хора, равноправни - общуват, забавляват се, уважават и разбират другия или си… тръгват.

Резултат с изображение за monkeyПринципите на живота са прости: искаш приятелство – създаваш го по неговите правила; желаеш секс – държиш се като мъж седмица, две (без значение, но постоянно във времето). Не може хем да ти е хубаво с една жена; хем да не искаш да й се обаждаш, защото било обвързващо (това определено не го бях чувала досега); хем за твоя сигурност да станете приятели без секс някак изведнъж (когато тя вече те е изтрила от живота си), защото комуникацията по телефона е сериозно нещо; хем ама в бъдеще да не си решил искаш ли да правиш секс с нея или не (а тя нека плете чорапи, докато умуваш).

Резултат с изображение за monkey funnyЖивотът е твой, изборите са твои, последствията – също. За седмица и нещо не бях чувала толкова много „съжалявам”. Кому е нужно? Тръгваш си и толкоз. Не знаеш какво искаш и толкоз. Но не звъниш постфактум, за да обясняваш как си мислил безсънно три дни и нищо не си измислил, изявявайки желание за среща, защото разговорът (за какво?) не бил за по телефона (не стана ли твърде ангажиращо?).

За разлика от теб три нощи аз спя спокойно и дните ми са забавни. Животът е низ от отговорности, но те не са драматични, Резултат с изображение за monkey danceкакто се възприемат в повечето случаи, а свързани с логиката (освен ако действието не се развива в двора на „4-ти километър”): когато се хващаш на хорото, знаеш, че можеш да го издържиш до края (т.е. седмица, две), а не в средата на нищото да спъваш съседите си и да им обясняваш, че всъщност рапът е нещото, което наистина искаш и ако може нека музикантите да порапират за твоя угода, а танцьорите… да се оправят, докато се завърне (евентуално) фолклорното ти настроение.

Аз желаех това, което и ти в началото. И въпреки че не си перфектен танцьор, те приемах такъв какъвто си до момента, в който не започна да “спираш музиката”, за да наложиш собствени стъпки в една ясна форма.

Резултат с изображение за monkey nature phoneИ последен „урок” (нали смяташе, че съм образователна за теб): когато желаеш сексът с една жена да продължи, обаждай й се, защото ОБАЖДАНЕТО НЕ Е ОБВЪРЗВАНЕ, А ВНИМАНИЕ. Или й кажи докато сте заедно: „Искаш ли да се видим вторник в 7?”, а ако тя е заета или сърдита, попитай я кога желае среща и какво изобщо й се прави на тази среща. Бъди конкретен и ясен! Никоя хормонално и социално определена жена не понася незнанието у мъжа. Тя търси такъв, който й създава сигурност за нощ-три-пет и после си тръгва или остава… за още няколко нощи или за нещо повече, ако и двамата си подхождат за това. Резултат с изображение за crazy monkeyИзлишно е да й обясняваш с какво си зает, че може ангажимента ти да е един ден, а може би три, че утре ще знаеш колко всъщност няма да те има, а после да се оказва, че дните били за твоето мислене-недомислено, приютено в капризната неяснота на искам-ама-не-знам-дали-кога-за-какво-искам-да-те-видя. Иначе тя ще се „дистанцира” и ще изтрие телефона ти много скоро.

Ако си й казал: „но събота е толкова далеко, искам да те видя днес”, „искам роднините ми да не идват и да си мързелувам само с теб”, „на мен ми е хубаво с теб, за теб не знам”, всеки адекватен човек би си помислил, че наистина ти е хубаво с тази жена и желаеш това да продължи (освен ако не си мазохист). Виж, ако диалогът за теб е нещо сериозно, то тогава става дума за друго клетъчно ниво.

Резултат с изображение за monkey loveПожелавам ти да събудиш мъжа в себе си и да уважаваш жените, за да уважават и те теб… някога. И действай, усещай, чувствай в отношенията си! Защото многото мислене води до големи заблуди, разочарования и… липса на секс. А за да спиш спокойно, разговаряй с нея, която и да е тя, или поне опитай да разбереш какво е в главата й! Тя знае по-добре от теб какво наистина иска, особено, ако е пораснала жена. За съжаление, според статистиката на приятелите ми обаче, такива жени се намират много рядко, така че може би е най-добре да не се променяш, за да има една постоянна “атонална” обърканост помежду ви, в която според емоционалните ви графици в някакъв момент може и да се засечете в настроение за едно и също.

Някога в началото беше словото. Днес в началото е секса, последван от мълчалива самота и ново начало, стигащо до същото.

И ако Мериме е прав, че “пътят към ада е постлан с женски езици”, то градежът му със сигурност е направен от добре изолирани мъжки страхове. Именно затова там е доста горещо.

Търси се

Търся вече четвърт век
този вид получовек.
Външно той е като другите,
но в очите му ще се изгубите.
я я я я
Чел е Гогол, Достоевски,
Оруел не би го стреснал;
може да цитира Пруст,
но харесва Уайлд на вкус.
я
Ходи на театър и на кино,
грижи се за котка, за роднина.
Знае, че цените са високи,
но е с джобове дълбоки.
я

Първи ще отиде на протест –
социално ангажиран, с интерес.
Волен дух, с идеи за реформа…
Вярва в личността, не в униформи.
я
Уморен след края на протеста,
той ще грабне своята принцеса
и под навес от звезди
ще я люби до зори.
я

Сутринта ще сготви палачинки
и ще слуша своята любимка
в изповед за вечната душа.
Той не вярва… знае за това.
я
И така ще им минават дните:
работа, протести… под звездите…
Търся мъж, какъвто няма.
Стихчето е зрителна измама.
я а

(Първата картина е на Сандро дел Прете, а третата - на Салвадор Дали.)

За приказките и истините

Те са твърде млади, имената им - непопулярни, и тепърва започват да играят на житейската и професионална сцена - пълнолетни. Затова пък още с първото си стъпване в театър „София” успяват да заразят с енергията си зрителите в препълнената зала. „Роня, дъщерята на разбойника” на Астрид Линдгрен, режисирана от Катя Петрова, е вълшебно и различно преживяване, което те пренася в свят, където надеждата не умира, а любовта побеждава. И макар да звучи като клише, всъщност не е, защото фантастичните средства, използвани в спектакъла, и колоритните актьорски изпълнения те карат да вярваш докрай, че е възможно, ако погледнеш реалността с други очи.

Кои са Роня и Бирк в живота?

Александър: Роня и Бирк в живота са Мартина Пенева и Александър Тонев. Ние сме студенти 1-ви курс актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Иван Добчев.

Мартина: Ние сме просто Алекс и Марти и ходим до тоалетна както всички хора.

Какво е усещането да работиш с режисьор като Катя Петрова?

Мартина: Невероятно! Зареждащо! Изпълва те с вяра за живия театър. Катя е вдъхновяваща и освен това е режисьор, който знае какво иска и как да го изкара от актьора.

Александър: Да работиш с режисьор като Катя е наистина голямо и ценно преживяване. Тя ми показа какво представлява едно представление, какво седи зад него; въвевде ме в репетиционния процес, разкривайки ми голямото му значение и ме научи каква отговорност носи актьорът не само като изпълнител, но и като съавтор на един спектакъл. Тъй като Катя работи на принципа на имровизацията, за мен беше ново и доста трудно, но същевременно беше уникално и полезно като опит. Благодарен съм й не само за доверието, което ни гласува, но и за всички ценности, на които ни научи.

inter2_600

Приказка или истина е „Роня, дъщерята на разбойника”?

Мартина: И приказка, и истина.

Александър: Приказка, която разказва и ни учи на истини.

Коя е любимата ви детска книга?

Мартина:Пипи, дългото чорапче”. Чела съм я около десет пъти и винаги плача, когато свършва.

Александър: “Джонатан Ливингстън Чайката” на Ричард Бах, но не знам дали е детска. Харесва ми, защото в нея се говори за хората, които не се вписват в обществото и за неограничените възможности, които крие всеки един човек.

Любовта е…

Мартина: Полет.

Александър: Нещо голямо, велико. Някаква движеща сила… като еволюционен процес (не е моя мисъл).

Какво бихте променили в българския театър, ако имахте неограничени възможности?

Мартина: Бих вдигнала заплатите. Бих назначила доверени хора, които да одобряват само представления, в които има дух, истина и послание. Представления, в които има живот…

Александър: Със сигурност има какво да се променя и то много. Има хора, заредени с енергия, желание и упоритост, които могат да променят картинката. Надявам се да стана един от тях.

Мечтая за…

Александър: Нещо красиво.

Мартина: Пътуване до Индия, да стана добра поне колкото Ал Пачино и да се запозная с него.

Може да гледате постановката на 12 и 19 ноември в Театър “София”.

Игра на осъзнаване

Публикувано на: 04-12-15 10:34 в stand.bg

Новият спектакъл на компания Derida dance - „Zen play”, изненадва с особения ракурс на о(т)глеждане на танца - като изразител на ясно „разказани” истории за свят, обладан от „демонтираща” индивида доминация, превръщаща го буквално в кукла на конци.

Хореографията на Живко Желязков, която тук търси (и намира) „жестоките”и крайни експресии на тялото в алегорична хирургична ситуация, ярко предава темата за контрола. Отказвайки се от поетиката на предишните си творби и възможността за твърде свободни четения на танца, той „счупва” алегорията в сцената с размяна на роли в интимното аз-и-ти пространство, където всеки може да прочете себе си според личната си дзен настройка.

zen2_401За разлика от предишните си спектакли, тук живите светлинни проекции отсъстват, за да позволят съсредоточаване на зрителя върху двамата танцьори, които биват разкъсвани, размествани, преобръщани в хирургичната операция, контролирана от трети (доминатора).

Изключителната прецизност и овладяност на тялото на Филип Миланов, Марион Дърова и Диана Александрова до такава степен разширяват границите на физическата реалност, че зрителят е поставен директно очи в очи с „ненормалността”, която плаши и възбужда собствената ни същност.

Тази философска медитация от особен тип, достигаща  до глобалното прозрение, че зад алегорията за нещо просто се крие винаги нещо значимо, заразява и слива зрители и изпълнители, оставяйки особеното усещане за безкръвна операция, в която нещо ти е отнето, за да ти бъде върнато „ремонтирано”…

С тази друга визия, демонстрирана в „Дзен игра”, Derida dance за пореден път доказва, че е безспорно развиваща се арт компания, която може да променя „състава” на танца, но запазва постоянното качество на продукцията си.

Zen play“, Derida dance Company

Концепция и хореография: Живко Желязков
Композитор: Иван Шопов (Cooh, Balkansky)
Визуална среда: Полина Стоянова (Jo Iyaa)
Участват: Филип Миланов, Марион Дърова, Диана Александрова
(със специалното участие на Динко Желязков)

Заповядайте на съд!

Публикувано на: 01-12-15 14:59 в stand.bg

„Спазвайте приличие в съдебната зала! Не дъвчете и не четете на глас!… В сградата е забранено да се смеете, да коментирате на висок глас и да ръкопляскате по време на заседанието на съда!”

С такива табелки на входа, смело размествайки клишетата за театралната условност, новата премиера на театър „София” въвежда зрителите в съдебна зала и ги превръща в съучастници на съдебен процес.

Дванайсет човека са избрани на произволен принцип за съдебни заседатели, за да гласуват (не)доверие на свидетелите, а на финала същите отсъждат смъртна присъда или помилване за обвиняемата, и съответно се играе един от двата възможни финала.

Решена като жива оценка за актьорската игра, „Нощта на 16-ти януари” на радикалната мислителка на 20-ти век Айн Ранд е съдебна драма - не особено познат жанр у нас, но въпреки това постига желания ефект с напрежението и наложеното съдействие от страна на публиката.

Социалният експеримент, режисиран от Пламен Марков, е поднесен като „игра в играта”, което предпоставя многостранно „четене” на гледните точки - объркващо и размиващо границите между истина и лъжа.

sad2_600

Карън Андре (Дария Симеонова) е обвиняемата - прототип на самата Айн Ранд - която се „самообвинява” драматургично в обществения спор за/против себе си  (концепции, по-късно доразвити в романите й „Изворът” и „Атлас изправи рамене”).

„Добро и зло са баналности, с които хора като вас прикриват собствените си страсти. Ако силно искаш нещо, трябва да го имаш, друг е въпросът дали можеш или не можеш. А той винаги можеше”, ще обясни Андре силната си  разумна любов към мъжа, в чиято смърт е обвинена.

Пронизана от недотам приемливия за всеки „световен морален кодекс, необременен от предразсъдъци и демагогия” на Ранд/Андре, криминалната история ще срещне своите отворени към нови преживявания почитатели. А присъдата всеки път ще е различна според убедителността на актьорските изпълнения и милостта на съдебните заседатели.

„Нощта на 16-ти януари” от Айн Ранд, Театър „София”

Превод: Златна Костова
Режисьор: Пламен Марков
Сценограф: Мира Каланова
Композитор: Калин Николов
Участват: Николай Антонов, Юлиян Рачков, Николай Върбанов, Мила Банчева, Лора Мутишева, Силвия Петкова, Лилия Маравиля, Дария Симеонова, Михаил Милчев, Росен Белов, Пламен Манасиев, Петя Силянова, Симона Халачева, Ивайло Герасков, Юлиян Малинов, Антон Григоров

Може да гледате постановката на 18 ноември 2016 година.

Никой не трябва да бъде спасяван от любовта

Публикувано на: 30-11-15 10:46 в stand.bg

“Че любов не се отлага,
тя веднъж ако избяга,
де ще иде, се не знай.
Не отвръщай: време има!
Днеска ме люби, любима!
Младостта не е без край.”

я

я

я

я

я

Винаги е очароващо, когато извънстоличен театър успява да те развълнува със своя постановка и още повече, когато тя е по многократно интерпретираната „Дванайсета нощ” на Шекспир.

С разпознаваем почерк, но всеки път изненадващ с решенията си, режисьорът Петър Денчев и тук акцентира върху темата за неискреността, която сега  гравитира около въпроса „Осмеляваш ли се да обичаш и да бъдеш обичан”.

За целта той кара актьорите да „корабоплават” в търсене на сърдечните си пристанища,  но за да ги достигнат, им „налага” да преплуват един басейн разстояние. Да, обаче някои не могат, а други не желаят да се потопят, затова и сцените логично са разположени на различни нива върху кораба - басейн (сценографско решение на Елица Георгиева).

Докато един вика от палубата с патос и истерия името на любимата си, без да се осмелява да се намокри, друг/а безстрашно се потапя в дълбочините, рискувайки да остане без дъх. Трети пък лентяйстват в хипарски доспехи, одумвайки плуващите, в трепетно очакване някой да се удави. А в логиката на закона за плуване в драматургични води „мокрите чувства” са регулирани от „спасителя” Малволио (от италиански „зложелател”), който се опитва да наложи суха подреденост на свят, жадуващ да лудува.

Още с появата си Ивайло Ненов събужда искрен смях у публиката с премерените крачки на голямото си его, впито в малкия костюм. Гротесков до най-дребния нюанс, той ще разпорежда по мегафон за тишина в залата и ще лустроса до блясък любовта - такава, каквато си я представя (сцената с ябълката), а малко след като обуе прословутите си жълти чорапи, подведен от фалшивото любовно писмо, ще се окаже единственият удавен в спектакъла. Не буквално, разбира се, защото в тази алегория, той е само човекът, който пречи на останалите да изживеят своите нощ и ден „както им харесва”.

nikoi2_350Дали с крайните емоционални преобличания и несподелени терзания на Мариана Бонева (Виола) или чрез феминисткия устрем на невъздържано преследващата целта си Елена Нацариду (Оливия); дали като бърз флирт с палави докосвания (както в началото) или в „завинаги” целунали се устни (както в края), любовта е всякак възможна.

А когато маските са свалени, дъждът завалява  в запомнящата се песен на Пламен Мирчев - Мирона. В нея всеки може да припознае себе си като млад или стар, влюбен или не, и да избере как ще обича по-нататък. Защото русенската „Дванайсета нощ” дава отговорите, от които се нуждаете, независимо дали плувате за първи или пореден път в рисковите дълбини на своето или нечие чуждо сърце.

“Дванайсета нощ” от Уилям Шекспир, ДТ „Сава Огнянов”, Русе

Превод: Валери Петров
Сценичен вариант и постановка: Петър Денчев
Сценография и костюми: Елица Георгиева
Музика: Пламен Мирчев - Мирона
Участват: Венцислав Петков, Александър Узунов, Ивайло Ненов, Ивайло Спасимиров, Иван Самоковлиев, Любомир Кънев, Йовко Кънев, Кадри Хабил, Елена Нацариду, Мариана Бонева и Мариана Крумова

Опера и Иво Димчев - възможно ли е това?

Operville е представление, в което се пресрещат амбицията ми от много време насам да напиша опера и личният ми вкус към театъра и музиката, за да се смесят в странна визуална и динамична материя.”
Иво Димчев

я

я

я

Признатият от години на световните фестивални сцени Иво Димчев се завръща в България, за да представи новия си експериментален проект в партньорство с оперните певци Пламена Гиргинова и Николай Войнов.

В опияняващ сценичен коктейл от опера, театър, танц, пърформанс и инсталация, творецът поднася своята визия за оперното изкуство, отвеждайки зрителя във вълнуващото „градче на операта” (operville), където нещата „не са такива, каквито изглеждат”.

Запознавайки ни с интересните му жители, решаващи смело „оперния си живот”, Иво Димчев и този път отстоява позицията си на новатор, който оставя трайна следа у всеки, осмелил се да пътешества с него отвъд границите на абсолютните правила за живота, изкуството и всичко останало.

Operville, Театър „Азарян”, пл. България 1, НДК

Текст, вокална структура и хореография: Иво Димчев
Участват: Пламена Гиргинова, Николай Войнов и Иво Димчев
В спектакъла се използва музика на Шопен, Стефан Христов и др.

Театърът, без който не можем

„Животът трябва да се описва не такъв, какъвто е и не такъв какъвто трябва да бъде, а такъв, какъвто го виждаме в мечтите си.”

я

я

я

я

я

На входа на новия театър „Азарян” в НДК някак естествено пристъпваш като в храм. Там, на входа, „оживял” напук на времето, самият режисьр споделя за миналото си на обущар и последвалото посвещение на театъра.

Мечтаеш и ти да си нещо друго, докато след още няколко крачки това не става възможно. Избираш си роля и „надяваш” обувките на любим актьор, за да си крал или слуга за малко - за да бъдеш някой, който не си.

И само след минути „извървяна” история разбираш, че неусетно си се влюбил - ако още не си - в магията, наречена театър.

Тази вечер тя е полет на спомена, мечтата и невъзможната любов - „Чайка” на Чехов. Най-емоционалният за Азарян текст, част от последния му сценичен триптих („Чайка”, „Три сестри”, „Вишнева градина”), днес се ражда през погледа на Явор Гърдев и сценографията на Никола Тороманов.

Тук всеки е нещастно влюбен в някого/нещо и всеки мечтае да е нещо друго и/или с някой друг. Но въпреки крещящото недоволство от участта си, следвайки „присъдата” на Чехов, всички те удобно продължават да съществуват компромисно до края - опитвайки да обичат, да творят изкуство, да живеят.

Докато персонажите на Чехов обаче неукротимо се лутат в нереализираните си копнежи, Явор Гърдев съвсем реално успява да „укроти” залата в рамките на три часа, без възражения от страна на публиката.

Безкомпромисният артистизъм на Снежина Петрова като Аркадина; естествената импулсивност на Елена Телбис като Нина Заречная; екзалтираността на Ованес Торосян - Треплев; манипулативното умение на Захари Бахаров - Тригорин; убедителната искреност на Лилия Гелева като Маша; образната плътност на Владимир Пенев - Дорн и Светлана Янчева - Полина Андреевна, както и палитрата от емоции на Михаил Мутафов  - Сорин  неустоимо приковават залата да гледа, да преживява, да се смее и да страда с възкръсващата „Чайка”.

А този път тя е по-възкръсваща от всякога. Защото тандемът Гърдев -  Тороманов, които за първи път „играят” Чехов, оставя особения привкус на страстната и неповторима първа любов, която е единствена, докато я преживяваш.

И не се забравя… колкото и да ти се иска да я замениш с други хора и други театрални изкушения, никога няма да е същото.

„Чайка” от А.П. Чехов, Театър „Азарян”, пл. България 1, НДК

Превод: Мария Вирхов
Режисьор: Явор Гърдев
Сценография: Никола Тороманов
Костюми: Свила Величкова
Музика: Калин Николов

Участват: Снежина Петрова, Елена Телбис, Захари Бахаров, Ованес Торосян, Владимир Пенев, Светлана Янчева, Михаил Мутафов, Лилия Гелева, Николай Урумов, Христо Петков, Стоян Габровски.
Може да гледате постановката през новия театрален сезон 2016/17.

С лице надолу

Публикувано на: 13-10-15 16:36 в stand.bg

„Сами: Има ли нещо друго в главата ти освен чалга?
Елка: Да, искам да танцувам.”

Историята: Французинът Сами е обвинен в контрабанда на фалшиви пари. За да избегне затвора, той става информатор на френската полиция, внедрявайки се в български канал за трафик на „секс робини”.

Почти случайно той се запознава с малолетната Елка - продадена от майка си проститутка от ромски произход, която му помага да стигне до престъпния бос, търгуващ с плът.

Въпреки че на карта е заложена свободата му, Сами се влюбва платонично в Елка, а сърцето му сляпо започва да прави избори - все по-рискови и невъзможни.

Резултатът: Новата творба на Камен Калев носи съчувствения документален привкус на „Източни пиеси”, но арт елементът на „тихото” рисуване е заменен от гръмогласно звучаща през целия филм чалга.

face2_600

Сюжетът, който е по истински случай, вдъхновява режисьора обстойно да изследва проблема за трафика на момичета, а съсредоточието му в малцинствените групи оправдава до голяма степен вихреното присъствие на „музикалния герой”, който пее за лъскавите мечти на хората от гетото.

Мелвил Пупо (участвал в продукции на Франсоа Озон и Ксавие Долан) - един от малкото професионални актьори във филма, пресъздава впечатляващо образа на Сами. Спонтанен и грубоват, уверен или не според ситуацията, персонажът му се опитва да се впише в живота и любовта с такава естествена недодяланост, че буди обратно на осъждането чувство.

Истинското актьорско откритие на филма обаче е Сехер Небиева (Елка), която няма никакъв екранен опит. Почти като в приказка тя е открита в софийско кафене след дълги и безуспешни кастинги за ролята. Това, че няма нищо общо с образа си, не пречи на Сехер достойно да партнира на френския актьор и въпреки че „това не се случва на нас”, дори въпреки чалгата, дуетът им, дирижиран от Камен Калев, те кара да съпреживееш всеки миг със затаен дъх.

До финалните субтитри. А след тях остава особеният послевкус на живот. Нашият живот, който има и друго лице, заровено в калта… надолу.

Премиерна дата - 16 октомври

Ние сме вечни

Публикувано на: 12-10-15 16:37 в stand.bg

←Older