ОТ ДРУГАТА СТРАНА НА СЕДЕМТЕ ПЪТЕКИ

Резултат с изображение за earth artЖивотът прилича на панаир, на който едни идват да се състезават, други да търгуват, а трети, най-добрите - да гледат.” Питагор

Да убедиш хората в нещо, в което ти сам не вярваш е най-силната власт в нашето съвремие. Лъжата печели пари, вярата – данъкоплатци.

я

я

Родена в центъра на земята, където всички пъпни върви се преплитат в горещо кълбо, заплаках за първи път. Майката на всички майки подаде гръдта си, за да засуча от силите й, и да усмиря неземните стихии в себе си. Животът започна – примамливо нежен, с дъх на мляко и утробна топлина. Но майката на всички майки ме отби и затръшна зад гърба ми портите на безкрая. Останала сама пред неизвестното, заплаквам за последен път…

Пред мен се изсипаха градове и сгради, улици и хора – пораснали мъже и объркани жени. Войни и крясъци, опитомени реки и взривени планини подреждаха картината на света. Материята и душата, убийството и погребението, разума и чувствата се срещаха чрез двете съществуващи човечности. Едната вярваше, че светът започва оттук, а другата помнеше, че началото е другаде. И докато мъжете разумно разрушаваха, жените плачеха, а квантите на сълзите им се издигаха в облаците, за да завалят. Но техният плач отдавна нищо не раждаше, защото падаше върху чадъри, изсмукваше се с машини и потъваше в канализацията към нищото.

Този свят, в който млякото се правеше от натрошен бял прах, а топлината се произвеждаше от прегръдките на електрически стълбове, бе различен от земята оттатък. Виждах как много жени се превръщат в мъже, загубили вяра в сълзите си. Виждах много мъже, които се опитват да бъдат жени, усъмнени в разума си. Тук всеки може да бъде всеки и затова всички бяха еднакви…

В хибридната трета човечност нищо не напомняше за човека.

ИЗОБРЕТАТЕЛЯТ НА АСАНСЬОРА

Резултат с изображение за elevator artТова е съоръжение, което вози долустоящите по-горе и сваля хората от високото по-ниско. Тенденцията е към качване нагоре, но понякога се налага и слизане, поради затваряне на високите етажи или прилошаване от резките смени в налягането. Когато асансьорът се развали, хората чакат да се оправи, за да не губят време. Ако предприемат уморително пътуване по стълбите се ядосват толкова много, че всеки, който ги срещне, научава за драматичното събитие асансьорна повреда.

Изобретателят, дълъг и въжеобразен, с уши закривени като закачалки и очи, светещи в тъмното, чертаеше поредната схема за увеличаване скоростта на качване. Беше толкова залисан в борбата с гравитацията, че трябваше да се поразсъблека, за да ми обърне внимание.

- Хм, – погледна ме сладострастно той. – Какво искате? Работя в момента.

- Отговор на въпроса „защо”.

- Вие явно нямате работа, след като се шляете с подобни въпроси насам-натам – подигравателно изрече учения.

- Всъщност това работя. Аз съм търсач на отговори.

- Нима? И колко сте открили досега?

- Познавам резултатите, но не и причините да се стигне до тях. „Защо” е първият, изначален въпрос. Затова Ви питам: защо измислихте асансьора?

- Нужно ли е да е сложно, да има причина за един добър резултат? А и какъв е смисълът да търся отговор за нещо, което вече така или иначе съществува?

- Ще стоя и чакам, колкото е нужно.

- Така, нека опитам тогава. Някога, живеех във високопланинско село, – започна разказа си той. – Преодоляването на склоновете бе ежедневно занимание за всички. Къщите бяха като закачени с гвоздеи в малките вдлъбнатини на планината и качването и слизането завършваха най-малкото с ожулено коляно. Не, че нямаше пътеки, но вятърът и водата подло подлагаха под краката ни нови предизвикателства. Тогава се роди идеята за асансьора.

Не се стърпях и попитах:

- Искате да кажете, че първият Ви асансьор е улеснил придвижването на хората по склоновете?

Изобретателят се разсмя и дълго време не можа да си поеме дъх, за да продължи.

- Задавате детински въпроси. Разбира се, че склоновете си останаха такива. Селото отдавна е буренясало и изоставено. Всички живеят в блокове в града.

- А какво им е на стълбите?

- Бавни са, трудоемки и изобщо губят много време.

Докато слушах нелепите отговори на човека, смятащ моите въпроси за такива, се опитвах да подредя в ясна картина казаното.

- От чутото излиза, че прадедите Ви са били доста непрактични хора.

Ученият смръщи недоволно вежди, защото всеки учен вярваше и в генетиката.

- Ако вярвам на думите Ви, излиза, че прародителят Ви се е заселил по неудобните склонове, за да изтезава бъдещото поколение. В резултат на мъките, Вие измисляте съоръжение, което вози нагоре-надолу хора в града по високи блокове, доста по-стръмни от склоновете на планината, а неудобното село, породило удобството – изчезва. Някак не разбирам защо.

Ученият изпуфтя с досада и нервно повиши тон.

- Колко сте глупава! Асансьорът е полезен, а това, че Вие не съзирате ползите…

- Не съзирам ползите, но виждам слабостите. Единственото, което дава Вашето съоръжение е време. А какво правите Вие с това време? Седите и измисляте все по-високи скорости за придвижване и преодоляване на гравитацията. Щеше да бъде значително по-лесно и обяснимо, ако бяхте преместили селото си в равнината или просто да построите едни стълби тук и там. Плавно изкачване, плавно слизане, без странични ефекти. А Вие с цялото си време щяхте да създадете например семейство, да пропътувате земята нашир и длъж, а не да се возите нагоре-надолу бързо и безсмислено.

Той ме огледа преценяващо и заяви:

- Красива сте. Искате ли да излезем на вечеря? Където пожелаете, само да не е на високо. Не обичам височините.

- Ако някога се срещнем на някой планински склон, ще обмисля предложението Ви.

И си тръгнах, за да потърся друг изобретател, който може би щеше да ми даде смислен отговор.

ИЗОБРЕТАТЕЛЯТ НА БЛОКА

Блоковете са големи вертикални правоъгълници, които съдържат по малки правоъгълници, наречени жилища. Колкото по-малова- жен е човек, в толкова по-малък правоъгълник живее. Дори да си го купи, малкият човек плаща за това, че си го е купил, докато е жив, а после завещава плащането на децата си. Ако пък не си го купи, плаща повече, защото не си го е купил. Много важните хора не купуват, а строят вертикалните правоъгълници, тъй като за тях земята е собственост по право. Но те не живеят в тях, защото са хитри. Продават ги на маловажните хора с договора „не съвсем”, защото гравитацията също е собственост на важните хора, а тя не се продава, в името на единството и сплотеността между всички. Много важните хора не живеят, разбира се, на открито, а в хоризонтални блокове, където се придвижват с коне или рикши. Ако някой малък човек реши да се отдели от общността и безплатно да ходи по земята, добрите важни хора го даряват с глад, мизерия или болест, а ако дезертьорът все още не иска да умре го приютяват в скривалища с решетки, за да не разваля екстериора.

Изобретателят на блокове бе нисък и невзрачен, но много важен човек. Трябваше доста да се навеждам, за да го открия изправен на пръсти зад макета на нов 150-етажен блок. Подадох му ръка, за да не се препъне в някое жилище на ниво 63.

- Извинете, че така ме заварвате, но не очаквах посещение. – ухили се с керамична усмивка той. – Какво ще желаете – жилище, блок, земя?

- Мислех, че земята не се продава. – учудих се на предложението му.

Той леко се сконфузи.

- Зависи от цената, зависи от цената...

- Всъщност не съм дошла да купувам нищо. Интересува ме защо строите блокове?

Лъскавата му усмивка на секундата изчезна и той с досада се търкулна в двойно по-голям от него стол зад огромно бюро.

- Блоковете са направени в името на хората. Така те са заедно – близки и сплотени. Вечната ми грижа е да не оставя самотни хора по света. Съседите са враг на самотата. Така предотвратявам разпада на личността.

- Колко умно, колко велико! – възкликнах убедително. – Но защо блокове, защо не навеси, къщи?

- Но какви навеси, моля Ви! Има прекрасни къщи – просторни, светли, уютни.

- Имате предвид сламените къщурки, които си поръчваш вчера и ти ги доставят днес в редицата от други подобни къщурки?

- Как нищо не разбирате! – закачливо ми се закани той. - Тези къщи са направени, за да могат хората да общуват. По-удобно ли щеше да бъде, ако са разделени от големи разстояния и при нужда няма към кого да се обърнат? Когато бях малък къщата ми се намираше на петнадесет километра от съседите. Докторът го викахме от предния ден, а храната предвиждахме от по-предния. Самота, отделеност, мъка. Още тогава разбрах, че хората трябва да живеят близо, за да си помагат.

- Да, това е наистина основателна причина – съгласих се с него. - Предполагам, че Вие живеете в многоетажен блок или лека колибка, заобиколен от купища съседи.

- Ами...

- Ясно. А защо дядо Ви или който е строил къщата Ви не я е построил по-близо до съседите? След като това е било такъв проблем за Вас, вероятно е бил не по-малък и за него.

- Дядо ми беше странен тип. Обичаше да ловува, да е близо до дивата природа. В резултат на тази си асоциалност, сега е луд - жив, но луд - и трябваше да го затворим – отпусна се в откровения учения.

- Каква ирония на гените! – засмях се искрено. – А земята?

- О, един приятел я купи и построи хотел. Вие... сте очарователно същество! Ако имате желание, можем да отидем да го видим. Моят дом е на двадесетина километра от него и на петдесет оттук.

- Не се ли депресирате от самотата? – закачливо погледнах дребния човек.

- Наистина ми е самотно понякога, но имам мигрена и не мога да живея в близост до други хора.

- О-о! Това означава ли, че всеки човек с главоболие може да обитава подобен на Вашия дом?

- Аз съм собственик на земи и строител. Посветих живота си на грижата за другите. Не мога да се тревожа и за главоболието им.

- А ако тези други не искат да се грижите за тях, а просто да им дадете къс земя и да ги оставите да се оправят с нея сами?

- Но как? – възмути се той. – Земите са си мои.

- Вероятно и звездите – изправих се и погледнах много важния човек от високо.

- Земя ли искате? Ще Ви дам. За Вас може. Вие сте специална. Нека Ви заведа у дома! – хленчеше той.

- Бих приела поканата Ви, ако живеехте в къщата на лудия си дядо. Някой ден, когато главоболието на хората стане важно, колкото Вашето; когато всеки може да избира дали да се депресира в самота или невротизира сред съседи, може би ще се срещнем.

И поех към следващия изобретател, който може би щеше да ми даде смислен отговор.

ИЗОБРЕТАТЕЛЯТ НА ВЕЛОЕРГОМЕТЪРА

Резултат с изображение за велоергометър артВелоергометърът е колело, което не излиза навън, за да не се цапа този, който го върти. Върти е точната дума. Вози и кара са неуместни, тъй като това колело е инвалид. То стои на едно място в дома на своя собственик и педалите му създават вятър при задвижване. Това не го прави енергоизточник, а както стана ясно и превозно средство. Въпреки че самото му име означава „измервател на велики работи”, единственото, което измерва е колко завъртания може да направи велоергометриста, за да създададе постоянен вятър, целящ да стопи комплексите му от последното преяждане. Звучи сложно, но това е, защото „великите работи” са сложни.

Изобретателят бе опровержение на своето изобретение. Пъшкаше при всяко движение в пространството, защото гръбнакът му беше почти като ос на планета – някъде в средата на голямата му, бавноподвижна кръглост. Нямах желание за протакане, затова направо изстрелях въпроса:

- Защо измислихте велоергометъра?

Той се обърна с нежелание, почуди се за миг какво да прави с мен и се разтече върху няколко стола, правейки ги невидими.

- Не знам коя сте и какво искате, но ако желаете да си купите...

- Не искам да купувам нищо, благодаря! – прекъснах го бързо. – Искам да знам единствено защо съществува нещо подобно.

- Но това е толкова очевидно! Хората имат нужда от него - спортуват, отслабват и им се вдига тонуса.

- Да, забелязвам. – изгледах лявото и дясното му планетарно кълбо с укор. - А какво им пречи на тези хора да карат велосипеди, с които освен да правят вятър, могат и да се придвижват нанякъде?

- По същия начин може да ме питате защо има фитнес зали, гири, щанги и какво ли още не.

- Ами, да, намирам ги за също толкова безполезни.

- Нямате нужда, затова така говорите. Хората ходят на работа, прибират се, хранят се и после желаят да раздвижат тялото си. Намразих колелото като дете. От едно място на друго – в дъжд и пек – и то не, за да отслабна, а защото леля ми в съседното село бе болна и всеки ден ходех да я наглеждам. Тогава реших да превърна велосипеда в приятно занимание, защитено от времето и удобно за хората.

- Е, някога поне сте вършили нещо смислено. Странно, че и сега хората могат да го вършат, ако не бяхте измислили това „велико” нещо.

- Но светът е толкова динамичен. Няма време за подобни прояви на хуманност. Който може оцелява, който не – не. Вие изглежда имате нещо против спорта? Знаете ли колко хора затлъстяват на работните си места, обездвижват се, изкривяват се и затъпяват от еднообразие?

- Със сигурност – потвърдих аз.

- Знаете ли колко хора имат нужда от движение, от излизане от работния график, от почивка?

- О, да, - съгласих се отново.

- Сигурно ме презирате, че съм закръглен, че нямам съвършена фигура, но се уморих отдавна от глупости и реших да ям когато и каквото искам.

Разсмях се невъздържано.

- Вие го казахте – глу-пос-ти! Но тези глупости са за глупците, а не за Вас, нали, защото много добре съзнавате безполезността на откритието си. Нищо не спира хората да ядат по-малко, да се движат повече, да ходят при лелите си, независимо дали са болни или здрави. Могат да сменят работата си или да продължат да затъпяват, но прибирайки се и въртейки педалите нищо няма да променят. Какво пречи да строят мостове, да отглеждат плодове или цветни градини? Дори просто да изкачват планини, да плуват в морета, да карат колело наникъде ще донесе повече радост за очите и тялото им. Спортът, който няма друга цел освен самия себе си е като успокоително - действа за кратко и те пристрастява с илюзията, че всичко е наред.

- Каква романтичка се! – разтресе се планетарното тяло насреща. – Харесвате ми.

- Може би и аз щях да Ви харесам, ако Ви бях видяла окъпан в дъжд и кал върху колелото, забързан към леля Ви или просто гонещ вятъра.

ИЗОБРЕТАТЕЛЯТ НА ГРАНАТАТА И ДИНАМИТА

Резултат с изображение за граната в рукеГранатата е малък поразителен нар, който се нарича и лимонка, но най-много напомня ананас. Не се яде, но връзката с плодовете е останала, защото се смята, че който хвърли граната на ближния си, ще бъде здрав и плодовит, особено ако не получи същия дар отсреща. Възникнала като средство в играта „хвърлям, бягам и оцелявам”, тя придобива такава популярност, че се организират международни турнири по гранатомятане и до днес. Огромните полета, на които се срещат участниците, стават стадиони по надпревара за сила и издръжливост. Победителите, които са по-бързи и по-живи от по-поразените и по-умрелите, получават безплатно земя. Турнирите се провеждат на около двайсет години, за да се възстановят силите на отборите.

Динамитът е невзрачен на вид, но затова пък има по-поразително действие от гранатата. Служи за изравняване на неравни терени, дълбаене на пропасти и отново заравняването им. Използването му преследва винаги метафизични цели, защото одухотворява всичко поразено.

Когато влязох при изобретателя, очаквах да видя оръжейница и зъл предводител на полкове срещу мен. Нищо подобно. Възрастен и елегантен мъж стоеше пред редица от колби и описваше резултатите в омачкана тетрадка. Вглъбен до умопомрачение в заниманието си, той приличаше на кротък луд, оставен без надзор, който си играе, без да съзнава какво изобщо прави.

На стената зад него стоеше изискана грамота в рамка: „На Фредал Белно за изключителни постижения в изкуството.”

- Добър ден, господин Белно! Знам, че прекъсвам заниманията Ви, но имам въпрос. Защо изобретихте тези поразителни играчки?

Лудият старец надникна зад няколко колби и невинна, почти детинска усмивка се разля по лицето му.

- Баща ми бе производител на играчки и голям любител на изкуството като мен. За децата няма ограничения, затова решихме да следваме инстинктите им и да преодолеем всички граници. Изпречи ли се нещо – премахва се, нещо криво ли е – изравнява се. А после се строят увеселителни центрове, кина, музеи, галерии.

- Но какво общо имат децата тук? – недоверчиво попитах аз.

- Децата са жестоки, но и невинни. Строшават нещо, а после маскират поражението с лъжа; убиват котка на улицата и после галят домашния си любимец; подпалват сграда и се напишкват от страх, убедени, че е случайно.

- Това звучи като оправдание за самия Вас. Били ли сте на война, за да видите как възрастните си играят с изобретенията Ви?

- О, войната! Това, че ножът, пресата или газта съществуват за полезни цели, не им пречи да се използват и за масови убийства, нали? Аз съм само изобретател, който улеснява живота на хората в борбата с бариерите. Играчките, които създадох са с мирни цели, дори имам фонд с награди за мир. Когато човек мирува – печели. Немирниците стават част от забвението.

- Да, - иронично се съгласих. - Физиката е пречка, а Вие определено се грижите за духовния прогрес на човечеството.

- Ето, виждате ли как ме разбирате! Точно така. – пружинира от радост старчето. – Не обичам войната, а чистотата.

- Вашият разказ е наистина любопитен, но нелогичен. – прекъснах веселите му движения аз. – Ако децата са жестоки от малки, като възрастни едва ли се променят. Вие им продавате поразителните играчки, които служат единствено и само за унищожение на нещо съществуващо и после изграждате ново творение на неговото място. Кой преценява дали старото е по-лошо от новото, дали планините са криви или градовете неуместни? А ето и големия абсурд – мира. Давате награда на тези, които са успели да оцелеят след поражението на играчките Ви. И тъй като не винаги има оцелели, очакването на следващия награден винаги е интригуващо предизвикателство.

Усещах как лудостта ме обзема, но не кротката негова, а истинската. Пожелах да сграбча старчето, да изсипя всички стъкленици върху поразената му от смъртоносна невменяемост глава, която подпомагаше турнирите по смърт.

- Знаете ли каква е разликата между газта и динамита? В едното има някакъв смисъл, съзидание. Другото, Вашето – единствено руши. Може би защото е произведено от човешка ръка, а не природна логика. Когато децата лъжат, те си вярват точно като вас, но когато порастват избират позицията на убиец или убит и са отговорни за това. Вие така и не сте избрали, решили сте да бъдете и от двете страни.

Старчето заподсмърча.

- Моля Ви, смилете се! Толкова съм сам и тъжен. Исках името ми да се помни, да направя нещо значимо. Как бих могъл да създам награда за мир без да има война? Дадох всичко от себе си, но кой какво избира...

- Просто спрете да се лигавите! – прекъснах го с крясък. – Името Ви ще се помни. Вие по-добре от всеки знаете, че всичко се купува. Докато играчките Ви рушат видимите граници и създават невидими, докато парите Ви продали смърт награждават живота, никой няма да Ви забрави. Хората са така устроени – не помнят дълго, особено когато съвестта им е високо платена.

ИЗОБРЕТАТЕЛЯТ НА ЕКО ПРОДУКТИ

Резултат с изображение за eco food artЕко продуктите са естествени продукти, произведени в изкуствени условия. Начинът им на отглеждане се вижда най-ясно в киното – в бутафорна среда се имитира живот, който напомня толкова много на истинския, че всички вярват в него, освен създателите и декораторите на продукта. Еко продуктите са няколко вида „чисти”, „от природата” и „безвредни”. Естествено никъде няма да видите „мръсни”, „ненатурални” или „вредни” по простата причина, че хората не ходят по магазините, когато са решили да се самоубиват. В зависимост от предназначението си те биват хранително – интериорни, жилищно – интериорни и екстериорни от духовен порядък. Първите две групи са разпознаваеми с високите си цени, крещящите надписи и наличието на родословно дърво на всички крави и дървета, участвали в производството им. Третата група е безплатна и служи за реклама на другите две. В нея са включени всички проекти от типа: „Да спасим, да не сечем, да не убиваме”. Екстериорните действия са монументални и резултатни – увеличават потреблението на рекламираните други две групи.

Изобретателят, червендалест и кипящ от енергия мъж на средна възраст, си подсвиркваше весело и редеше с дебелите си пръсти малки зелени плочки върху голяма, дървена маса с нарисувани върху нея овце. Загледах го с любопитство. Беше първият лъчезарен човек, когото виждах от дълго време. Погледите ни се срещнаха, а след краткото притеснение от присъствието ми, на лицето му изгря още по-голяма усмивка. Изобретателят ме покани да седна и донесе чиния със сирена, купа мляко и две чаши бълбукащо, свежо вино.

- Колко вкусно! – хапвах лакомо и преглъщах с удоволствие. – Сигурна съм, че това са екологични продукти. Може би намерих търсения отговор. В този свят вероятно има някакъв смисъл.

Чашите звъннаха и двамата отпихме от тръпчиво-сладката течност.

- Радвам се, че дойдохте, която и да сте. Като дете сте.

- А Вие като продавач на сладки изкушения. – усмихнах му се с благодарност.

Когато успокоих глада си, реших да задам все пак въпроса си.

- Защо изобретихте еко продуктите? Нямаше ли да е по-лесно да забраните всички неекологични?

- Ех, каква наивност! – грейнаха червените му бузи. – Та нали и другите продукти са мое творение.

Сиренето и виното, сладки допреди малко, загорчаха неприятно в устатата ми. Отпуснат от опиянението, изобретателят се разприказва:

- Роден съм с търговски нюх. Баща ми от малък ме научи да предвиждам накъде духа вятъра. И докато всички си мислеха, че парите са най-важното, аз вече знаех, че не те, а храната е средството за контрол върху всички. Тъй като тогава все още имаше чисти земи и истински животни както и хора, които да се грижат за тях се свързах тук-там с когото трябва и нещата се задействаха. Образува се централизиран съюз, който убеди хората колко е непрактично да се живее по селата и какви удобства предлага града. Арсен, сяра и метали убедително се разляха навсякъде, за да очертаят правилната посока. Докато хората свикваха с новите условия, изобщо не гледаха какво ядат и тъй като започнаха да боледуват от произведените в химически лаборатории храни, сменихме тактиката и измислихме екологията. Няколко защитни кампании, снимки на щастливи животни и зелени поля монтирани от архивите и готово. Така се появиха екологичните продукти.

Не можех да дишам. Заслушана в разкритията на учения, си представях завинаги загубената естественост.

- Искате да кажете, че нищо от това, което се предлага не е истинско?

- Но, съгласете се, как може да се произвежда нещо от нищо? Това е бизнес – създаваш, продаваш, сменяш опаковката и цената и продаваш същото. Резултатът е важен. Всичко е търговия. Правим това, което хората искат – красива храна.

- Все едно хората имат избор – възмутих се аз.

- Права сте – нямат. Тези, които рискуваха да се върнат и да възкресят стопанствата си, завариха луди животни, нападнати от вируси или напълно умрели. Но в това аз лично нямам пръст. Беше неочакван резултат от хранителен експеримент, целящ да провери устойчивостта на хората към нови химически съединения. Животните пострадаха случайно.

- Каква удобна случайност! А Вие с какво се храните, Вие и хората от Вашия „велик съюз”?

- С това, което ядохте и Вие преди малко. Съществува място, известно на малцина, където всичко е живо и истинско, където животните са щастливи и природата възобновима.

- А защо хората да не са щастливи?

- Ако човек има какво да яде, няма да му се налага да работи. Ще има достатъчно време да мисли, да твори, да е сетивен и в крайна сметка ще придобие власт над самия себе си. Това не бива да се случва, защото цивилизацията ще рухне, а с нея и цялата икономическа логика на света.

- Бих направила всичко, за да се случи.

- Защото сте нахранена. Опитайте да сте гладна и да събаряте икономики!

- Мразя Ви – Вас, съюзът Ви и целия Ви свят.

Мъжът стана сериозен и пое галантно треперещата ми нервно ръка.

- Станете част от моя свят и ще бъдете щастлива, обещавам Ви.

- Аз все още мога да мисля – заключих разговора и тръгнах отново, за да потърся последния изобретател с единствения въпрос, който имах.

ИЗОБРЕТАТЕЛЯТ НА ЖЕНАТА

Резултат с изображение за woman created from man artЖената е древно творение, което поколения наред се модифицира и видоизменя. Всяко епоха форматира по различен начин жената, в зависимост от съответните нужди на времето. Тя е просто устроен уред. Състои се от генно модифицирано мъжко ребро, тонколони с усилватели и косми от конска опашка. За да обработва и отстранява техническите грешки на своето изобретение, първият изобретател Мада се оженил за него. Жената, наречена Аве, както всяка техника обаче започнала да показва дефекти и да ръждясва. От делото по логичния развод се е запазила репликата на Мада: „Давам ти душа.” Подложена на интерпретации, тази фраза заблудила поколенията, че Аве в крайна сметка се сдобила с душа. И тя наистина получила... водния атрибут от разпределеното имущество.

Първата изобретена жена била доста несъвършена и простовата, но предвид техническите възможности тогава е разбираемо. Използвала се за инкубатор, кухненски робот и възклицания, които с остаряването се превръщали в крясъци от разяждащата ръжда. С времето обаче, следовниците решили да подобрят уреда. Те вградили на жената малък чип с алгоритми, които й дали възможност да чете, пише, да мисли логично и дори да създава изкуство. Тя заприличала почти на човек. Дори дотолкова се очовечила, че пожелала да победи своя създател.

Ученият изобретател така ефирно се носеше в пространството, че се засрамих от моята тромавост. Чертите му – бледи и фини, почти прозрачни - подхождаха повече на издължено бебе, отколкото на пораснал мъж. Аз, жената, неговото творение, попитах:

- Защо ме създадохте?

- Вече се съмнявам в точния отговор. Жената за мен бе заварено положение. Не можех да изтрия паметта й, защото бе придобила инстинкт за оцеляване. Вероятно пра-учените са намирали смисъл в нея, но за мен той остава загадка. Единственото, което можах да измисля, за да не загине мъжа напълно е, пластичната хирургия. Създадох изисквания за съвършени и, разбира се, несъществуващи пропорции, а всички застрашени мъже започнаха да подпомагат инициативата със списания, реклами, дрехи и какво ли още не, като целта беше да се убеди жената колко необходимо е да бъде красива. При упойка уредът е лесен за разглабяне и след операцията жената става отново годна и безопасна за употреба.

- А какво се случва с жените, които въпреки всичко отказват да бъдат упоени?

- Това е най-сложното. Тези жени са неконтролируеми. Те дисквалифицират мъжете по всички линии, защото са съвършени почти колкото тях. Понякога дори си мисля дали не са открили начин да се снабдяват с души, крадейки ги от нас.

Не се сдържах и избухнах в смях.

- А какво ще стане, ако тези почти съвършени победят завинаги мъжа?

- Това няма как да се случи – спокойно изрече той. – Те са опасни до време, защото ако не използват основната си инкубаторна функция се втечняват, ръждясват бързо и се самоунищожават.

- А ако докато е млада, почти съвършената жена намери мъж, който да я инкубира?

- Невъзможно. Никой създател не приема творението му да е по-съвършено от него.

Заблуден до безобразие от пра-мъжете, този човек наистина си вярваше.

- Някога замисляли ли сте се, че цялата тази легенда за жената, може да е измислица? – предизвикателно разклатих самочувствието му. – Че мъжете са написали тези легендарни истории и са построили този бутафорен свят, за да властват, да се катерят все по-високо във физическия свят и да купуват все по-скъпо цената на истината?

Прозрачният, бебеподобен човек беше готов да заплаче.

- Недейте да ръждясвате! – съжалих го аз. – Чух толкова абсурдни истории, в които не открих капчица смисъл и логика, че ми е тъжно за този заблуден свят, в който мъжките бради са се вкопали като багери в земята и не искат да погледнат отвъд собствените си, брадати лъжи. Не Ви коря. Вие сте мъж, аз – жена, но винаги може да бъде обратното.

Мъжът пред мен хлипаше, задавен от слабост. Прегърнах го и подадох гърдата си, за да засуче от нея. Докато сълзите му съхнеха от меката топлина на кожата ми, той се смаляваше все повече и повече, а тялото му затуптяваше спокойно и влюбено в ръцете ми. И съвсем естествено окситоцинната ми прегръдка събуди спомените от моите сънища:

- Помня млечния вкус на майка ми и земята оттатък. Пръстта още дъхти в ноздрите ми и чувам как се докосват тревите от скоковете на скакалеца. Ръцете ми лепнат от смолистата прегръдка на бора, докато дъждовникът пълзи под краката ми, измервайки плача на облаците. А птицата пее някъде дълбоко, свила гнездо в сърцето на гората, и ме кара да плача, да викам, да се завръщам.

...И клепачите ми се затварят, за да предотвратят изтичането на спомените, за които разказвам на сина си.

Резултат с изображение за mother earth artЧувам смях. Нежен и лек, като черешов цвят, гали ушите ми. Майката на всички майки отваря портите и ме вика.

- Защо, майко, защо ме изостави в този свят? – заплаквам с отдавна забравените сълзи.

Тя строго отбива поредното бебе и го пуска по стръмнините на живота.

- Защото ти можеш да им разкажеш за мен и земята, от която се лишиха. Винаги ще те чакам тук и навсякъде ще съм с теб. Но помни, помни, помни!

Плачът на детето ми ме събужда и го прегръщам с цялата любов на вселената. Думите сами излизат от устните ми и свиват гнездо в сърцето му.

- Родена съм в центъра на земята, където всички пъпни върви се преплитат в горещо кълбо. Там си роден и ти.

КОГАТО ОБАЖДАНЕТО Е ОБВЪРЗВАНЕ

Изтрих телефона ти още в петък. Знаех какво е станало, знаех, че е нормално, предвид годините ти, да си несигурен. Но да ми се обаждаш вторник вечер, защото “тогава било добре и за двама ни”, беше безумно.

Резултат с изображение за monkeyПомниш как се запознахме, помниш, че ти ми се обади, помниш къде ти предложих да отидем, когато се видяхме, т.е. за мен ти беше познат, но не гледах на теб като на мъж. Ти инициира случилото се, ти пожела това между нас да стане реалност. Но да налагаш правила кога ще ми се обаждаш и кога да изчезваш, кога и в каква роля да се появявам, че и да мислиш вместо двама ни, е доста самонадеяно. За мен хората са хора, равноправни - общуват, забавляват се, уважават и разбират другия или си… тръгват.

Резултат с изображение за monkeyПринципите на живота са прости: искаш приятелство – създаваш го по неговите правила; желаеш секс – държиш се като мъж седмица, две (без значение, но постоянно във времето). Не може хем да ти е хубаво с една жена; хем да не искаш да й се обаждаш, защото било обвързващо (това определено не го бях чувала досега); хем за твоя сигурност да станете приятели без секс някак изведнъж (когато тя вече те е изтрила от живота си), защото комуникацията по телефона е сериозно нещо; хем ама в бъдеще да не си решил искаш ли да правиш секс с нея или не (а тя нека плете чорапи, докато умуваш).

Резултат с изображение за monkey funnyЖивотът е твой, изборите са твои, последствията – също. За седмица и нещо не бях чувала толкова много „съжалявам”. Кому е нужно? Тръгваш си и толкоз. Не знаеш какво искаш и толкоз. Но не звъниш постфактум, за да обясняваш как си мислил безсънно три дни и нищо не си измислил, изявявайки желание за среща, защото разговорът (за какво?) не бил за по телефона (не стана ли твърде ангажиращо?).

За разлика от теб три нощи аз спя спокойно и дните ми са забавни. Животът е низ от отговорности, но те не са драматични, Резултат с изображение за monkey danceкакто се възприемат в повечето случаи, а свързани с логиката (освен ако действието не се развива в двора на „4-ти километър”): когато се хващаш на хорото, знаеш, че можеш да го издържиш до края (т.е. седмица, две), а не в средата на нищото да спъваш съседите си и да им обясняваш, че всъщност рапът е нещото, което наистина искаш и ако може нека музикантите да порапират за твоя угода, а танцьорите… да се оправят, докато се завърне (евентуално) фолклорното ти настроение.

Аз желаех това, което и ти в началото. И въпреки че не си перфектен танцьор, те приемах такъв какъвто си до момента, в който не започна да “спираш музиката”, за да наложиш собствени стъпки в една ясна форма.

Резултат с изображение за monkey nature phoneИ последен „урок” (нали смяташе, че съм образователна за теб): когато желаеш сексът с една жена да продължи, обаждай й се, защото ОБАЖДАНЕТО НЕ Е ОБВЪРЗВАНЕ, А ВНИМАНИЕ. Или й кажи докато сте заедно: „Искаш ли да се видим вторник в 7?”, а ако тя е заета или сърдита, попитай я кога желае среща и какво изобщо й се прави на тази среща. Бъди конкретен и ясен! Никоя хормонално и социално определена жена не понася незнанието у мъжа. Тя търси такъв, който й създава сигурност за нощ-три-пет и после си тръгва или остава… за още няколко нощи или за нещо повече, ако и двамата си подхождат за това. Резултат с изображение за crazy monkeyИзлишно е да й обясняваш с какво си зает, че може ангажимента ти да е един ден, а може би три, че утре ще знаеш колко всъщност няма да те има, а после да се оказва, че дните били за твоето мислене-недомислено, приютено в капризната неяснота на искам-ама-не-знам-дали-кога-за-какво-искам-да-те-видя. Иначе тя ще се „дистанцира” и ще изтрие телефона ти много скоро.

Ако си й казал: „но събота е толкова далеко, искам да те видя днес”, „искам роднините ми да не идват и да си мързелувам само с теб”, „на мен ми е хубаво с теб, за теб не знам”, всеки адекватен човек би си помислил, че наистина ти е хубаво с тази жена и желаеш това да продължи (освен ако не си мазохист). Виж, ако диалогът за теб е нещо сериозно, то тогава става дума за друго клетъчно ниво.

Резултат с изображение за monkey loveПожелавам ти да събудиш мъжа в себе си и да уважаваш жените, за да уважават и те теб… някога. И действай, усещай, чувствай в отношенията си! Защото многото мислене води до големи заблуди, разочарования и… липса на секс. А за да спиш спокойно, разговаряй с нея, която и да е тя, или поне опитай да разбереш какво е в главата й! Тя знае по-добре от теб какво наистина иска, особено, ако е пораснала жена. За съжаление, според статистиката на приятелите ми обаче, такива жени се намират много рядко, така че може би е най-добре да не се променяш, за да има една постоянна “атонална” обърканост помежду ви, в която според емоционалните ви графици в някакъв момент може и да се засечете в настроение за едно и също.

Някога в началото беше словото. Днес в началото е секса, последван от мълчалива самота и ново начало, стигащо до същото.

И ако Мериме е прав, че “пътят към ада е постлан с женски езици”, то градежът му със сигурност е направен от добре изолирани мъжки страхове. Именно затова там е доста горещо.

Търси се

Търся вече четвърт век
този вид получовек.
Външно той е като другите,
но в очите му ще се изгубите.
я я я я
Чел е Гогол, Достоевски,
Оруел не би го стреснал;
може да цитира Пруст,
но харесва Уайлд на вкус.
я
Ходи на театър и на кино,
грижи се за котка, за роднина.
Знае, че цените са високи,
но е с джобове дълбоки.
я

Първи ще отиде на протест –
социално ангажиран, с интерес.
Волен дух, с идеи за реформа…
Вярва в личността, не в униформи.
я
Уморен след края на протеста,
той ще грабне своята принцеса
и под навес от звезди
ще я люби до зори.
я

Сутринта ще сготви палачинки
и ще слуша своята любимка
в изповед за вечната душа.
Той не вярва… знае за това.
я
И така ще им минават дните:
работа, протести… под звездите…
Търся мъж, какъвто няма.
Стихчето е зрителна измама.
я а

(Първата картина е на Сандро дел Прете, а третата - на Салвадор Дали.)

За приказките и истините

Те са твърде млади, имената им - непопулярни, и тепърва започват да играят на житейската и професионална сцена - пълнолетни. Затова пък още с първото си стъпване в театър „София” успяват да заразят с енергията си зрителите в препълнената зала. „Роня, дъщерята на разбойника” на Астрид Линдгрен, режисирана от Катя Петрова, е вълшебно и различно преживяване, което те пренася в свят, където надеждата не умира, а любовта побеждава. И макар да звучи като клише, всъщност не е, защото фантастичните средства, използвани в спектакъла, и колоритните актьорски изпълнения те карат да вярваш докрай, че е възможно, ако погледнеш реалността с други очи.

Кои са Роня и Бирк в живота?

Александър: Роня и Бирк в живота са Мартина Пенева и Александър Тонев. Ние сме студенти 1-ви курс актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на проф. Иван Добчев.

Мартина: Ние сме просто Алекс и Марти и ходим до тоалетна както всички хора.

Какво е усещането да работиш с режисьор като Катя Петрова?

Мартина: Невероятно! Зареждащо! Изпълва те с вяра за живия театър. Катя е вдъхновяваща и освен това е режисьор, който знае какво иска и как да го изкара от актьора.

Александър: Да работиш с режисьор като Катя е наистина голямо и ценно преживяване. Тя ми показа какво представлява едно представление, какво седи зад него; въвевде ме в репетиционния процес, разкривайки ми голямото му значение и ме научи каква отговорност носи актьорът не само като изпълнител, но и като съавтор на един спектакъл. Тъй като Катя работи на принципа на имровизацията, за мен беше ново и доста трудно, но същевременно беше уникално и полезно като опит. Благодарен съм й не само за доверието, което ни гласува, но и за всички ценности, на които ни научи.

inter2_600

Приказка или истина е „Роня, дъщерята на разбойника”?

Мартина: И приказка, и истина.

Александър: Приказка, която разказва и ни учи на истини.

Коя е любимата ви детска книга?

Мартина:Пипи, дългото чорапче”. Чела съм я около десет пъти и винаги плача, когато свършва.

Александър: “Джонатан Ливингстън Чайката” на Ричард Бах, но не знам дали е детска. Харесва ми, защото в нея се говори за хората, които не се вписват в обществото и за неограничените възможности, които крие всеки един човек.

Любовта е…

Мартина: Полет.

Александър: Нещо голямо, велико. Някаква движеща сила… като еволюционен процес (не е моя мисъл).

Какво бихте променили в българския театър, ако имахте неограничени възможности?

Мартина: Бих вдигнала заплатите. Бих назначила доверени хора, които да одобряват само представления, в които има дух, истина и послание. Представления, в които има живот…

Александър: Със сигурност има какво да се променя и то много. Има хора, заредени с енергия, желание и упоритост, които могат да променят картинката. Надявам се да стана един от тях.

Мечтая за…

Александър: Нещо красиво.

Мартина: Пътуване до Индия, да стана добра поне колкото Ал Пачино и да се запозная с него.

Може да гледате постановката на 12 и 19 ноември в Театър “София”.

Игра на осъзнаване

Публикувано на: 04-12-15 10:34 в stand.bg

Новият спектакъл на компания Derida dance - „Zen play”, изненадва с особения ракурс на о(т)глеждане на танца - като изразител на ясно „разказани” истории за свят, обладан от „демонтираща” индивида доминация, превръщаща го буквално в кукла на конци.

Хореографията на Живко Желязков, която тук търси (и намира) „жестоките”и крайни експресии на тялото в алегорична хирургична ситуация, ярко предава темата за контрола. Отказвайки се от поетиката на предишните си творби и възможността за твърде свободни четения на танца, той „счупва” алегорията в сцената с размяна на роли в интимното аз-и-ти пространство, където всеки може да прочете себе си според личната си дзен настройка.

zen2_401За разлика от предишните си спектакли, тук живите светлинни проекции отсъстват, за да позволят съсредоточаване на зрителя върху двамата танцьори, които биват разкъсвани, размествани, преобръщани в хирургичната операция, контролирана от трети (доминатора).

Изключителната прецизност и овладяност на тялото на Филип Миланов, Марион Дърова и Диана Александрова до такава степен разширяват границите на физическата реалност, че зрителят е поставен директно очи в очи с „ненормалността”, която плаши и възбужда собствената ни същност.

Тази философска медитация от особен тип, достигаща  до глобалното прозрение, че зад алегорията за нещо просто се крие винаги нещо значимо, заразява и слива зрители и изпълнители, оставяйки особеното усещане за безкръвна операция, в която нещо ти е отнето, за да ти бъде върнато „ремонтирано”…

С тази друга визия, демонстрирана в „Дзен игра”, Derida dance за пореден път доказва, че е безспорно развиваща се арт компания, която може да променя „състава” на танца, но запазва постоянното качество на продукцията си.

Zen play“, Derida dance Company

Концепция и хореография: Живко Желязков
Композитор: Иван Шопов (Cooh, Balkansky)
Визуална среда: Полина Стоянова (Jo Iyaa)
Участват: Филип Миланов, Марион Дърова, Диана Александрова
(със специалното участие на Динко Желязков)

Заповядайте на съд!

Публикувано на: 01-12-15 14:59 в stand.bg

„Спазвайте приличие в съдебната зала! Не дъвчете и не четете на глас!… В сградата е забранено да се смеете, да коментирате на висок глас и да ръкопляскате по време на заседанието на съда!”

С такива табелки на входа, смело размествайки клишетата за театралната условност, новата премиера на театър „София” въвежда зрителите в съдебна зала и ги превръща в съучастници на съдебен процес.

Дванайсет човека са избрани на произволен принцип за съдебни заседатели, за да гласуват (не)доверие на свидетелите, а на финала същите отсъждат смъртна присъда или помилване за обвиняемата, и съответно се играе един от двата възможни финала.

Решена като жива оценка за актьорската игра, „Нощта на 16-ти януари” на радикалната мислителка на 20-ти век Айн Ранд е съдебна драма - не особено познат жанр у нас, но въпреки това постига желания ефект с напрежението и наложеното съдействие от страна на публиката.

Социалният експеримент, режисиран от Пламен Марков, е поднесен като „игра в играта”, което предпоставя многостранно „четене” на гледните точки - объркващо и размиващо границите между истина и лъжа.

sad2_600

Карън Андре (Дария Симеонова) е обвиняемата - прототип на самата Айн Ранд - която се „самообвинява” драматургично в обществения спор за/против себе си  (концепции, по-късно доразвити в романите й „Изворът” и „Атлас изправи рамене”).

„Добро и зло са баналности, с които хора като вас прикриват собствените си страсти. Ако силно искаш нещо, трябва да го имаш, друг е въпросът дали можеш или не можеш. А той винаги можеше”, ще обясни Андре силната си  разумна любов към мъжа, в чиято смърт е обвинена.

Пронизана от недотам приемливия за всеки „световен морален кодекс, необременен от предразсъдъци и демагогия” на Ранд/Андре, криминалната история ще срещне своите отворени към нови преживявания почитатели. А присъдата всеки път ще е различна според убедителността на актьорските изпълнения и милостта на съдебните заседатели.

„Нощта на 16-ти януари” от Айн Ранд, Театър „София”

Превод: Златна Костова
Режисьор: Пламен Марков
Сценограф: Мира Каланова
Композитор: Калин Николов
Участват: Николай Антонов, Юлиян Рачков, Николай Върбанов, Мила Банчева, Лора Мутишева, Силвия Петкова, Лилия Маравиля, Дария Симеонова, Михаил Милчев, Росен Белов, Пламен Манасиев, Петя Силянова, Симона Халачева, Ивайло Герасков, Юлиян Малинов, Антон Григоров

Може да гледате постановката на 18 ноември 2016 година.

Никой не трябва да бъде спасяван от любовта

Публикувано на: 30-11-15 10:46 в stand.bg

“Че любов не се отлага,
тя веднъж ако избяга,
де ще иде, се не знай.
Не отвръщай: време има!
Днеска ме люби, любима!
Младостта не е без край.”

я

я

я

я

я

Винаги е очароващо, когато извънстоличен театър успява да те развълнува със своя постановка и още повече, когато тя е по многократно интерпретираната „Дванайсета нощ” на Шекспир.

С разпознаваем почерк, но всеки път изненадващ с решенията си, режисьорът Петър Денчев и тук акцентира върху темата за неискреността, която сега  гравитира около въпроса „Осмеляваш ли се да обичаш и да бъдеш обичан”.

За целта той кара актьорите да „корабоплават” в търсене на сърдечните си пристанища,  но за да ги достигнат, им „налага” да преплуват един басейн разстояние. Да, обаче някои не могат, а други не желаят да се потопят, затова и сцените логично са разположени на различни нива върху кораба - басейн (сценографско решение на Елица Георгиева).

Докато един вика от палубата с патос и истерия името на любимата си, без да се осмелява да се намокри, друг/а безстрашно се потапя в дълбочините, рискувайки да остане без дъх. Трети пък лентяйстват в хипарски доспехи, одумвайки плуващите, в трепетно очакване някой да се удави. А в логиката на закона за плуване в драматургични води „мокрите чувства” са регулирани от „спасителя” Малволио (от италиански „зложелател”), който се опитва да наложи суха подреденост на свят, жадуващ да лудува.

Още с появата си Ивайло Ненов събужда искрен смях у публиката с премерените крачки на голямото си его, впито в малкия костюм. Гротесков до най-дребния нюанс, той ще разпорежда по мегафон за тишина в залата и ще лустроса до блясък любовта - такава, каквато си я представя (сцената с ябълката), а малко след като обуе прословутите си жълти чорапи, подведен от фалшивото любовно писмо, ще се окаже единственият удавен в спектакъла. Не буквално, разбира се, защото в тази алегория, той е само човекът, който пречи на останалите да изживеят своите нощ и ден „както им харесва”.

nikoi2_350Дали с крайните емоционални преобличания и несподелени терзания на Мариана Бонева (Виола) или чрез феминисткия устрем на невъздържано преследващата целта си Елена Нацариду (Оливия); дали като бърз флирт с палави докосвания (както в началото) или в „завинаги” целунали се устни (както в края), любовта е всякак възможна.

А когато маските са свалени, дъждът завалява  в запомнящата се песен на Пламен Мирчев - Мирона. В нея всеки може да припознае себе си като млад или стар, влюбен или не, и да избере как ще обича по-нататък. Защото русенската „Дванайсета нощ” дава отговорите, от които се нуждаете, независимо дали плувате за първи или пореден път в рисковите дълбини на своето или нечие чуждо сърце.

“Дванайсета нощ” от Уилям Шекспир, ДТ „Сава Огнянов”, Русе

Превод: Валери Петров
Сценичен вариант и постановка: Петър Денчев
Сценография и костюми: Елица Георгиева
Музика: Пламен Мирчев - Мирона
Участват: Венцислав Петков, Александър Узунов, Ивайло Ненов, Ивайло Спасимиров, Иван Самоковлиев, Любомир Кънев, Йовко Кънев, Кадри Хабил, Елена Нацариду, Мариана Бонева и Мариана Крумова

Опера и Иво Димчев - възможно ли е това?

Operville е представление, в което се пресрещат амбицията ми от много време насам да напиша опера и личният ми вкус към театъра и музиката, за да се смесят в странна визуална и динамична материя.”
Иво Димчев

я

я

я

Признатият от години на световните фестивални сцени Иво Димчев се завръща в България, за да представи новия си експериментален проект в партньорство с оперните певци Пламена Гиргинова и Николай Войнов.

В опияняващ сценичен коктейл от опера, театър, танц, пърформанс и инсталация, творецът поднася своята визия за оперното изкуство, отвеждайки зрителя във вълнуващото „градче на операта” (operville), където нещата „не са такива, каквито изглеждат”.

Запознавайки ни с интересните му жители, решаващи смело „оперния си живот”, Иво Димчев и този път отстоява позицията си на новатор, който оставя трайна следа у всеки, осмелил се да пътешества с него отвъд границите на абсолютните правила за живота, изкуството и всичко останало.

Operville, Театър „Азарян”, пл. България 1, НДК

Текст, вокална структура и хореография: Иво Димчев
Участват: Пламена Гиргинова, Николай Войнов и Иво Димчев
В спектакъла се използва музика на Шопен, Стефан Христов и др.

Театърът, без който не можем

„Животът трябва да се описва не такъв, какъвто е и не такъв какъвто трябва да бъде, а такъв, какъвто го виждаме в мечтите си.”

я

я

я

я

я

На входа на новия театър „Азарян” в НДК някак естествено пристъпваш като в храм. Там, на входа, „оживял” напук на времето, самият режисьр споделя за миналото си на обущар и последвалото посвещение на театъра.

Мечтаеш и ти да си нещо друго, докато след още няколко крачки това не става възможно. Избираш си роля и „надяваш” обувките на любим актьор, за да си крал или слуга за малко - за да бъдеш някой, който не си.

И само след минути „извървяна” история разбираш, че неусетно си се влюбил - ако още не си - в магията, наречена театър.

Тази вечер тя е полет на спомена, мечтата и невъзможната любов - „Чайка” на Чехов. Най-емоционалният за Азарян текст, част от последния му сценичен триптих („Чайка”, „Три сестри”, „Вишнева градина”), днес се ражда през погледа на Явор Гърдев и сценографията на Никола Тороманов.

Тук всеки е нещастно влюбен в някого/нещо и всеки мечтае да е нещо друго и/или с някой друг. Но въпреки крещящото недоволство от участта си, следвайки „присъдата” на Чехов, всички те удобно продължават да съществуват компромисно до края - опитвайки да обичат, да творят изкуство, да живеят.

Докато персонажите на Чехов обаче неукротимо се лутат в нереализираните си копнежи, Явор Гърдев съвсем реално успява да „укроти” залата в рамките на три часа, без възражения от страна на публиката.

Безкомпромисният артистизъм на Снежина Петрова като Аркадина; естествената импулсивност на Елена Телбис като Нина Заречная; екзалтираността на Ованес Торосян - Треплев; манипулативното умение на Захари Бахаров - Тригорин; убедителната искреност на Лилия Гелева като Маша; образната плътност на Владимир Пенев - Дорн и Светлана Янчева - Полина Андреевна, както и палитрата от емоции на Михаил Мутафов  - Сорин  неустоимо приковават залата да гледа, да преживява, да се смее и да страда с възкръсващата „Чайка”.

А този път тя е по-възкръсваща от всякога. Защото тандемът Гърдев -  Тороманов, които за първи път „играят” Чехов, оставя особения привкус на страстната и неповторима първа любов, която е единствена, докато я преживяваш.

И не се забравя… колкото и да ти се иска да я замениш с други хора и други театрални изкушения, никога няма да е същото.

„Чайка” от А.П. Чехов, Театър „Азарян”, пл. България 1, НДК

Превод: Мария Вирхов
Режисьор: Явор Гърдев
Сценография: Никола Тороманов
Костюми: Свила Величкова
Музика: Калин Николов

Участват: Снежина Петрова, Елена Телбис, Захари Бахаров, Ованес Торосян, Владимир Пенев, Светлана Янчева, Михаил Мутафов, Лилия Гелева, Николай Урумов, Христо Петков, Стоян Габровски.
Може да гледате постановката през новия театрален сезон 2016/17.

С лице надолу

Публикувано на: 13-10-15 16:36 в stand.bg

„Сами: Има ли нещо друго в главата ти освен чалга?
Елка: Да, искам да танцувам.”

Историята: Французинът Сами е обвинен в контрабанда на фалшиви пари. За да избегне затвора, той става информатор на френската полиция, внедрявайки се в български канал за трафик на „секс робини”.

Почти случайно той се запознава с малолетната Елка - продадена от майка си проститутка от ромски произход, която му помага да стигне до престъпния бос, търгуващ с плът.

Въпреки че на карта е заложена свободата му, Сами се влюбва платонично в Елка, а сърцето му сляпо започва да прави избори - все по-рискови и невъзможни.

Резултатът: Новата творба на Камен Калев носи съчувствения документален привкус на „Източни пиеси”, но арт елементът на „тихото” рисуване е заменен от гръмогласно звучаща през целия филм чалга.

face2_600

Сюжетът, който е по истински случай, вдъхновява режисьора обстойно да изследва проблема за трафика на момичета, а съсредоточието му в малцинствените групи оправдава до голяма степен вихреното присъствие на „музикалния герой”, който пее за лъскавите мечти на хората от гетото.

Мелвил Пупо (участвал в продукции на Франсоа Озон и Ксавие Долан) - един от малкото професионални актьори във филма, пресъздава впечатляващо образа на Сами. Спонтанен и грубоват, уверен или не според ситуацията, персонажът му се опитва да се впише в живота и любовта с такава естествена недодяланост, че буди обратно на осъждането чувство.

Истинското актьорско откритие на филма обаче е Сехер Небиева (Елка), която няма никакъв екранен опит. Почти като в приказка тя е открита в софийско кафене след дълги и безуспешни кастинги за ролята. Това, че няма нищо общо с образа си, не пречи на Сехер достойно да партнира на френския актьор и въпреки че „това не се случва на нас”, дори въпреки чалгата, дуетът им, дирижиран от Камен Калев, те кара да съпреживееш всеки миг със затаен дъх.

До финалните субтитри. А след тях остава особеният послевкус на живот. Нашият живот, който има и друго лице, заровено в калта… надолу.

Премиерна дата - 16 октомври

Ние сме вечни

Публикувано на: 12-10-15 16:37 в stand.bg

←Older