НИЕ, ЖЕНИТЕ НА СРЕДНА ВЪЗРАСТ

Една източна легенда разказва, че наранявайки коза, в някой следващ живот ще се превърнеш в такава.

Ходът на времето минава през нас, както през всеки биологичен вид. Видим ли обаче напета, безопашата кокошка, или проскубана котка, доволно лежаща на припек, ни става жал, вместо да се поучим от тях. Тези наши чувства, принудени да съществуват в социалната подреденост на един сбъркан свят, който ни кара да изпитваме вина, че сме загубили младостта си! Свят, наложил табу върху бръчката, белокосието и намалелия брой зъби. Манипулация, отправена към единствения животински вид с чувства и точно заради тях.

Нашият живот е битка с времето. Обкръжени от циферблати си мислим, че измервайки комплексите си, превъртаме назад и стрелките на часовника. Затова ни наричат невротички, параноички и изобщо какви ли не. Защото не разбират колко трудна и болезнена е борбата ни... А нас просто ни е омръзнало да ни заливат с определения какви не сме: „хубави, слаби, с гладка кожа, енергични, съблазнителни”. Рекламите, магазините, дефилетата на полуразголена плът по улиците крещи в главите ни „старици!”.

Затова ще се борим, докато можем!

Резултат с изображение за женска омразаПървата бръчка е прикрита с новия, супер ефикасен крем; напуканите устни - с витаминозно червило; а очите ни, е, поне те още не издават годините ни. Застанали пред огледалото всеки ден се ужасяваме колко се увеличава времето за борба със самото него. Маските за лице и масажите, които изопват кожата; ноктите, които пазим да оцелеят несчупени поне седмица, ваните за отпускане – крадат от живота ни, но ни дават необходимото хапче достойнство, за да отидем на работа или да излезем с приятелки. А те са като нас - жени в нервна криза, които се борят за оцеляването си.

Ние сме странна общност, която се обича, но и презира, защото сме в постоянно състезание и ни е трудно да губим, когато сме вложили толкова усилия. Но никога няма да откажем помощ, да споделим тайна, която ни е подмладила и направила по-гледани, по-обичани. Ние сме като огромна компания за младост, в която всеки е специалист по нещо. Отдавнашната невъзможност да изтръгнем белите коси ни кара да се боядисваме в различни нюанси до пълно оплешивяване. Научавайки за новите технологии за безопасна боя, се втурваме дружно към магазина, за да я изпробваме. Но боядисвайки се, продължаваме да сме нервни, тъй като все бързаме, все потайничим, за да не разкрият мъжете ни колко се страхуваме. Защото те не разбират, че отделените за нас моменти са опит за преобръщане на тяхното безразличие и не знаят как страдаме, когато броят на бръчките и килограмите постоянно се увеличава, въпреки противоположните усилия.

Да, ние обичаме шоколад както мъжете младата плът. Но тяхната мания е престижна, а невинната ни сладка слабост – отблъскваща. Нашите изкушения се наказват жестоко – с неопитаните ястия, които готвим, с гладния сън и болезнения гастрит. Дали те не подкупват „журито”?

Резултат с изображение за изоставена женаИ всеки ден се борим да не бъдем изхвърлени като майки и съпруги, с които децата и мъжете ни се срамуват да излизат. Но не сме маймуни, а коне, които убиват, ако са уморени. Затова стискаме зъби и търпим. Невъзможната почивка да остареем е нашият опит за щастие.

Нас нищо не ни боли. След раждането сме оперирани от всички болести, освен една. Макар еманципирани и многофункционални, ние сме крехки и чупливи отвътре. И за да опазим сърцата си се ваксинираме по единствения проверен начин – с грижата за остаряващата ни физика. Защото имаме нужда от любов и сме готови на вълшебства, за да я получим.

Но дали не забравяме колко преходна е кожата, по която ни посрещат и колко ценна е красотата, пръкнала се от утробата ни? Тя продължава нас, а казват, че някой ден ще спаси и света.

Защото този манипулативен свят, който ни комплексира, отхвърля и осмива; светът, който не ни дава алтернатива, освен да оцелеем на всяка цена е сбръчкан старчок.

Родът се продължава от нас, затова нека не слушаме беззъбото светско бръщолевене! Красиви сме и не сме сами.

Бъдещето на всеки мъж е да бъде жена, а младите – те също ще остареят, колкото и да не им се вярва. Само спокойно, всеки минава по нашия път рано или късно. А ние ще го чакаме, мъдри и силни, за да му дадем съвет, да го прегърнем в неговата отхвърленост и да му кажем: „Нали ти казах, че така ще стане?”.

Leave a comment

Your comment