„Светът на политиците от времената на Софокъл винаги се е сблъсквал с „нездравословната” етична анормалност на персонажи като Антигона… Нашият спектакъл е за истинските, сакрални основания на протестиращия човек - човекът, който казва „НЕ” на разбиращото се от само себе си „ДА” и го отстоява с цената на живота си.”
Иван Добчев

Да поставиш трагедия в чист вид през 21-и век е колкото рисково, толкова и величаво, защото катарзисът е дума, която отдавна е загубила значението си в съвременното говорене.

В „Антигона” по Жан Ануи „душевното пречистване чрез трагическо преживяване” става възможно под режисурата на Иван Добчев, защото сфуматовецът е доказал в дългогодишната си практика, че театърът е силен именно с това си качество.

Провокиран от протестите в България, той прочита конфликта „Антигона” с патос и „запалва” сцената с колкото вехти, толкова и вечни чувства.

В средата на изключителната „пясъчна” сценография на Станислав Памукчиев, под бръмченето на музикални „мухи” (Христо Намлиев), Антигона (Каталин Старейшинска) се опитва да погребе брат си Полиник. Сама срещу забраната на Креон (Ириней Константинов), тя рискува бъдещето си, за да материализира това, което иска - обратно на властника, приел ролята да прави това, което трябва, въпреки желанията си.

Ролите са раздадени и трагедията започва под умелото диригентство на Хора (Дария Симеонова). Тя е безполова като тълпата, която регистрира събитията, привлича обратите и смила индивидуалността в името на собственото си първосигнално движение. И все пак тя, тълпата, има човешки спомени за себе си - затова, предусещайки трагедията, се опитва да я предотврати, противопоставяйки се на държавните решения. Защото въпреки че няма лице, тя не желае да губи свободата да го има.

Но все пак „трагедията е съдба”, изболедувана и осъзната в трагическия монолог на Вестителя (блестящо изпълнение на Росен Белов), обявяващ финалните трупове. Защото макар че „всички са невинни”, в крайна сметка „един убива, друг е убит според разпределението на ролите”.

Също като в живота, само че ние нямаме тези каузи, затова и не умираме наказателно. Въпреки че политиците ни са достатъчно изобретателни в измислянето на войни, в които произволно един е избран за добър, а друг за лош (подобно на казуса Етеокъл -Полиник) - предпочитаме да гледаме, но не и да участваме в живота си такъв, какъвто желаем да бъде.

Но все пак винаги ще има и едни други, малцина, които подобно на Антигона ще излязат на протест. Именно те ще се припознаят във вечния конфликт личност-държава.

Катарзисът е по избор. Все пак всеки е свободен да се чувства духовно „мръсен” или „чист”.

Антигона от Жан Ануи, Театър „София”

Превод: Христо Мицков
Сценична редакция и постановка: Иван Добчев
Режисьор: Иван Добчев
Асистент на режисьора: Христо Мицков
Сценография: Станислав Памукчиев
Костюми: Петя Боюкова
Музика: Христо Намлиев
Участват: Дария Симеонова, Каталин Старейшинска, Невена Калудова, Силвия Петкова, Асен Мутафчиев, Ириней Константинов, Йорданка Любенова, Николай Върбанов, Росен Белов, Николай Димитров, Иван Спасов

Може да гледате постановката на 22 ноември 2016 г.