Така започва най-известната пиеса на Иван Радоев, която „възкръсва” след 36 години на софийска сцена. Изречени от Илка Зафирова, участвала в театралната гротеска на Младен Киселов и тогава, те отключват отношенията на група възрастни, изхвърлени от света като непотребни вещи.

Парадоксално е, че режисьорите рядко посягат към обичаната от всички „Човекоядка” . Още повече, че тя  вълнува с дълбоките си, написани през усмивка смисли и днес. Но това в никакъв случай не е пиеса за мрънкащи, безсилни старци, а за непреходните проблеми, които стягат с комунистическа или капиталистическа примка шията на всяка осъзнала се личност.

„България започна да прилича на старчески дом”, е мотивът на Бина Харалампиева да постави Радоевата пиеса. Тя обаче променя границите на старостта, тъй като не цели провокирания от текста кикот, а нежното съчувствие към „нашето си племе”. „Никога не съм си мислила, че е за възрастни хора. Тя е за млади, които нямат мечти и живеят в ограден двор… манипулирани от топузовчета”.

Най-великата роля на Тодор Колев от 1978 г. днес е поверена на  Христо Мутафчиев, който се завръща с „новите” си тяло и глас на сцената на театър „Зад канала”. Той е Топузов - онзи вечният, който няма изкореняване дори когато е отишъл отвъд.

Дали в политиката, в старческия дом или в някоя социална акция, безсмъртният манипулатор ще състави набързо „колектив от личности”, които да му вярват безусловно, да го слушат без вопъл и в същото време да си мислят, че нещата отиват към добро. Защото този словоохотливец не борави само с думи, а се е погрижил за немощните старци да има цяло… голф игрище.

„Едно време надеждата крепеше човека, а сега вуйчото крепи надеждата. Но аз не съм вуйчо”, ще парира личните желания на колектива Топузов. Но затова пък той се е натоварил с неблагодарната задача да прави общността щастлива… т.е. да я товари с какви ли не горди и безсмислени задачи само и само да не й остава време да мисли. Защото е психолог, знае при кого какво минава… и то наистина „минава” от миналото хилядолетие, та до днес.

В историята, разказана на театралната сцена, има огромна ирония: аз-не-съм-това-което-всъщност-съм. Топузов лъже с думите си и бездейства, а колективът действа и може да повтори само вече дадения „отгоре” отговор, тъй като „два различни отговора на един и същ въпрос може да подкопаят единството в нашия старчески дом.”

Но тези социални философии остават на заден план, тъй като Радоевият хумор се запомня повече от заложената режисьорска нежност. И все пак нещо остава да те човърка.

Младите, които излязоха от „оградения двор”, по-скоро ни направиха услуга на нас, „забравените”. Защото, когато през 2011 г. ни преброиха, се оказахме 7,2 милиона и… доста изчезнали.

В „Човекоядката” изводът е, че „преброяването се прави, за да се види броят излишни хора” и ако се забележи такъв, „има война”.

Е, при нас нямаше, затова „топузовият” мир продължава по старому.

“Човекоядката” от Иван Радоев, Малък градски театър “Зад канала”

Режисьор: Бина Харалампиева
Сценография и костюми: Петя Стойкова
Музика: Асен Аврамов
Участват: Христо Мутафчиев, Филип Аврамов, Петър Калчев, Емил Котев, Евгени Будинов, Христо Пъдев, Ирини Жамбонас, Василена Атанасова, Албена Михова, Светлана Янчева, Илка Зафирова, Прея Осасей

Може да гледате постановката на 23 ноември 2016 г.