Раят в нашите сърца

И Бог ни създаде по свой образ и подобие, за да се насладим на земята… Като Негово подобие, като Негови „органи”, ние сме части и все пак цяло, т.е. ние сме Той.

Прогонването от рая всъщност не е било резултат от „мръсния” секс, но той е бил повод да се познае другия като различен от нас (включително всичко извън нас) чрез дисхармоничната, непораждаща нищо освен себе си страст, заместила хармоничната, съзидателна на всички нива любов. Така егото пропаднало на Земята, докато намери обратния път към целостта.

Хиляди години по-късно, егото ни все още задъхано се мята между крайния индивидуализъм и саможертвата, ослепяло от собствените си стремежи към инквизиране или мазохизъм. А ние продължаваме да не проумяваме (въпреки физическото доказателство за това), че едно цяло не може и миг да живее само с дроб, нито пък дробът може да се жертва заради бъбрека, без да „хване” рак. Объркването идва от медицината ни, която хем ни казва, че тялото ни в цялост не може без дроб, хем е способна да излекува само него, без да отчита, че останалата цялост също се е деформирала от неговата болест.

Ремонтират ни като коли в автосервиз. А уж сме по-висши от тях…

Объркват ни и политическите игри. Уж се обединяваме, ама толкова държим на независимостта си, че я облякохме в нови имена на страни, общности, философии, които затвърдиха индивидуалността, но не събудиха и частица от любовта.

Объркват ни общо взето отвсякъде, но пък няма проблем – те са виновни, не ние. Затова ще чакаме невинни „deus ex machina” да ни завърне на небето като Медея, която съзнателно убила децата си заради изневярата на мъжа си, но пък била с божествени протекции. Обаче това е само хартиена трагедия. В нехартиения живот, принципът е: „каквото посееш, това ще пожънеш.” Ако не посееш нищо, ще стоиш гладен.

И така… Ние сме органи и имаме своите функции, но единната система, която ни е породила и която захранваме с правилното си функциониране - любов е нужно да е синхронизирана, за да не боледуваме като органи; земята като организъм, приел ни в утробата си; вселената като корен на духа ни, която се нуждае от същата енергия -любов, с която ни е създала (не като количество, а като качество).

Ние често не разбираме какво е любовта, а стремежът на всички души отвъд е да се свържат с цялото. В това си желание те не се обезличават (драмата на съвременния човек), а стават силни в своята заедност (колко прав е бил хан Кубрат, за разлика от гещалт психолога Букай). Разбира се, силата не им е нужна за войни, защото там такива няма, а за да светят и да поправят дефектираната от индивидуални грешки вселена.
Раят и днес ни чака… в нас самите. Времето е без значение, стига да не ни е омръзнало да се прераждаме стотици пъти, да срещаме едни и същи други мързеливци, да препрочитаме пожълтели от пръстите ни книги, да пропътуваме едни и същи пътища. И от живот в живот ще ни се струва все по-познат онзи човек, онази история, онова място, но ще изтрием практично тази необяснимост, без да осъзнаваме, че може би нашият прозорец към рая е в тези очи, или в тази книга, или в пътуването точно натам.

Вратата към рая e в нас, прозорецът към него е света, а заклинанието – ключ, отварящо вратата е: „Всичко и всички сме свързани.”

Ако не друго, можем поне да опитаме да сме любов, в случай, че вратата в нас е незатрупана с отчаяние, прагматизъм или разни овехтели вещи и състояния, които от няма накъде сме натикали в сърцето си.

Земята ще приеме отсъствието ни и ще очаква присъствието ни - с повече рай в сърцето и с надеждата за повече сърца открили рая. За да я помилват с нежност и да кажат: „Сега съм ти и ти си аз. Любов.”