Вечната събота

Зима е. Рано сутринта в събота, съседът дава газ точно под твоя прозорец, а ти правиш отчаяни опити да продължиш да спиш с  възглавница върху главата си. Минута по-късно телефонът ти настойчиво звъни. С привкус на озлобление, твоето “ало” звучи като ръмжене на двигател. Иван е. Обажда се сякаш от друга галактика населена с хипита, където животът е лъчезарна събота и всеки час отбелязва трепета на нова любов. Без да се съобразява с твоето планетарно време, екзалтирано, на един дъх, изстрелва:
- Тя дойде. Съвършена е. Нямам думи. Ела, чака те и…
Връзката прекъсва. Ти се обличаш набързо, с не особено голямо желание, защото от думите на Иван хич не е станало ясно коя е тази, която те чака, а и съвършенството за теб винаги е било само дума за нещо си, в което ти откриваше явен дефект още от дете. Просто някои хора си живееха напушени с красота, а ти беше реалист.
Звъниш трети път на входната врата. Вместо гласа на Иван обаче, отвътре зазвучава музика. Ядосваш се. Целият ти предстоящ ден изглежда като световна конспирация срещу съботния сън - единственото успокоение в и без друго гадния ти живот.

Излизаш на улицата и сядаш на пейката с надеждата Иван скоро да се върне. Но минутите текат, яда ти нараства, а погледът ти блуждае празен из хорските прозорци. В ореола от дограма на един от тях, съвършено женско лице ти се усмихва и върху парните изпарения от устните му,  прочиташ: "Обичам те!". Обръщаш глава, защото лудостта те плаши, въпреки обещаващата всичко, скрита зад стъклото, красота. Някакво съмнение те човърка и ти започваш да броиш прозорците... три пъти за всеки случай. Няма съмнение - това е Ивановия прозорец. Тя още стои и те гледа, а в други парни облачета съвършените й пръсти рисуват думи. "Благодаря, че те има! Желая те с цялата си любов! Колко си тъжен и колко си ми любим!" Усмивките й не спират и отразени в слънцето сякаш стоплят грубия зимен ден. Ти не можеш да откъснеш очи от нея. Иска ти се да извикаш и още повече да я прегърнеш, а най-много да повярваш, че съвършенството е възможно и е точно за теб. Свечерява се, а никой от двама ви не помръдва. Тя продължава да пише за любовта си, а ти да усещаш мълчаливите отговори на думите й в лявата си гръд. Отдавна си забравил за Иван и яда си, за съботата и зимата. Не изпитваш глад и жажда, а само досадно напрежение в очите си от дългото взиране. Не искаш да свършва никога, а в главата ти наред с особения трепет се настанява натрапчивата мисъл как в средата на нощта ще разбиеш вратата на Иван и ще я откраднеш. Но тогава, контролът по взирането те напуска и затваряш за малко очи... А когато ги отваряш е само тъмнина - прозорецът е черен, нея я няма, целият живот някъде е изчезнал, а ти си съвсем сам в нищото на тази планета.

Събота е. Лъч светлина лази по бузата ти изпод кокетните гънки на пердето. Нещо придърпва одеялото ти и се обръщаш да видиш виновника.
Тя те прегръща истинска и  сгушено ти прошепва онези прекрасни думи. С нея не просто вярваш, а знаеш, че съвършенството съществува. Благодариш й, а после й споделяш странния си сън. Тя грейва в пролетно настроение и в секундите между две целувки, казва:
- Ех, Иване, понякога сънуваме странни неща, но пък те винаги ни посочват истината по техния си, сънен начин.
Защото ти си това, което избираш да бъдеш. А в твоя живот днес е пролет и събота, и утре пак ще е така...
Съседът пее под прозореца ти, а тя е тук до теб и е само твоя.

Leave a comment

Your comment