СОНЕТ НА ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ

d

Дните ми като безкраен, тъжен ромон,

бързо и внезапно се изтърколиха.

Миналото ги погълна - спомен следдъждовен -,

времето ги смачка със копита.

d

На часовника стрелките с грач зловещ

оплячкосаха цветоуханните градини

на моето сърце, в което нивга скреж

не се е сдържал и в студени зими.

d

Защото пламък съм роден във мраз,

ухание във безуханна зима,

звезда, изгряла в звезден час.

d

Аз винаги ще искам дъжд да има -

сълзи божествени над моята градина,

часовникът да спре отчаян и безглас.