ОБИЧАМ ТЕ, МИЛО ГЛУХАРЧЕ!

Като глухарче разпиляно от детски устни, миналото ме разпръсна по цялата земя. Мечтите ми с пухкавите си парашутчета отлетяха далеч от мен, за да погъделичкат нечие самочувствие и да родят други цветове в чужди градини.

„Колко съм плешива!”- възкликнах една сутрин, когато видях, че на голото ми стебло се полюшва едно единствено пухче. Парашутчето се крепеше на магия и дори лек вятър щеше да отнесе последната ми мечта далече. Наведох се, за да скрия глава под голямото листо лапад, изникнало близо до мен. Ако успеех да опазя единственото си семенце, щях да възкръсна и следващата година. Може би…

Всяка сутрин се будех с тревога, че сънят може да ме е направил напълно гологлава. И въздъхвах леко, за да не тревожа последната си мечта, която още се крепеше върху ми. Животът се движеше около мен, раждаше се и умираше, а аз стоях стаена под листото и чаках моето възраждане…

До сутринта, в която се появи ти. Наведе се над лапада и от горещия ти дъх стъблото ми така се разтрепери, че пухчето се откъсна и се закачи на ревера ти. Заплаках. Бях най-тъжното глухарче на земята. А ти, човекът, сякаш чул цветния ми плач, ме погали и каза: „Ти си най-красивото нещо, което съм виждал.” И после замина.

Тъй като нямаше какво повече да пазя, започнах да чакам твоето завръщане. Още няколко месеца оставаха до зимата. Всяка сутрин се будех и изпъвах стъбло, за да те видя в края на пътя. Тревожех се, защото знаех, че светът е пълен с красиви цветя. Какво можех да ти дам аз? Нямах цвят, нито мирис, само една мечта, която тръгна да странства с теб.

„Обичам те, мило глухарче!” – чух гласа ти, секунди преди зимата. Ти протегна ръка и посипа главата ми с пухкави парашутчета. Моите мечти, които бе открил разпилени навред в чуждите градини и по чуждите ревери, се завърнаха с теб. И пожълтяла от радост, като малко слънце, изтръгнах тялото си от земята.

Превърнах се в твоя вечна пролет.

Всяко утро гъделичкам устните ти с една от мечтите си. С друга те понасям из въздуха във въртелив танц. С трета галя умореното ти вечер тяло, докато заспиш в цветната ми прегръдка. А мечтата - пътешественик все още стои на ревера ти и когато си далече от мен ти шепне: „Тя те чака, тя те чака…”