ДУМИ

Аз съм много чуплива, прекалено запалима и когато се залепям отново, възкръсвам отново - оживявам бавно, защото внимавам за парчетата от себе си. Опитвам да се възвърна - предишната, но винаги има нещо строшено на прах, нещо изпепелено. Част от мен се променя и аз не съм вече същата…

Разсипвам се всеки миг и ти не забелязваш как се случва. Като брашно през несръчно държано сито, думите ми падат около теб разпилени в пухкав облак. Опитваш да задържиш някоя прашинка, да я върнеш обратно в разглобената ми душа, но тя полита вятърничаво и умира безславно някъде. А аз продължавам с опитите да пресея мислите си, да ги подредя в равни пластове, да ги оформя като вкусни сладки, поднесени със сутрешния чай.

Събирането. Толкова години, всеки ден след разсипичеството се събирах сама, че вече не помня дали някога съм била цяла. Ти знаеш ли дали?

Виждал ли си някога счупена ваза? Тя се залепва като свиден спомен, но никога не може да прегърне цветята както някога. И стои самотна, неиз- ползваема, старателно залепена, в някое кътче за спомени в хорските къщи. Физическите закони се оказват достатъчно утежняващи вината на вазата обстоятелства. Толкова съм лепена, че вече не приличам на себе си. Съществувам само защото някой пази спомените си за мен. Повече минала, отколкото настояща.

Понякога ми липсват цветята, които прегръщах, но кой ли ще ме чуе, ако извикам, че физиката е просто хапче срещу невроза за прагматиците?

Хей, виж, една прашинка брашно е кацнала на челото ти. Дали, ако те целуна ще разбереш скритата ми мисъл?

И ти улавяш палавата немирница и я погалваш, както галиш мен. И сякаш разбираш брашнените тайни, посипани от разбитото сито на душата ми… Докосваш ръцете ми, за да не се разсипвам повече и… може би някой ден ще закусваме сладки със сутрешния чай.