из “СЕДЕМТЕ ПЪТЕКИ НА ЧОВЕКА”

ПЕТА ПЪТЕКА

Тя се казваше Депресия. Изглеждаше толкова наранена, че будеше всеобщо съчувствие. Сякаш целият болезнен свят бе минал през живота й, за да остави трайна следа върху тялото и душата й. Но не плаче­ше. Нейното отчаяние бе отвъд естествените човеш­ки реакции.

Той я срещна сама, взряна в нищото.

— Защо не сте щастлива?

Извадена от своята далечност, тя му отговори:

— Защото познавам единствено нещастието, а когато срещна нечия усмивка, тя още повече ми на­помня за страданието.

И му разказа своята история:

— Не знам защо страдам, защо винаги търся из­ход от живота. Отдавна съм тук, твърде отдавна. Де­вет хиляди дни, от които три хиляди съм се тровила, бесила, рязала, душила, давила… и все безуспешно. Сякаш съм осъдена да преживявам своите самоубийства отново и отново, по различни начи­ни, възможни за някои, но не и за мен. В останалите дни на моя живот мисля и смятам колко е болката и колко радостта на земята. И винаги отговорът е един и същ — радостта е само в една секунда, ко­гато се раждаш, преди още да си разбрал в какъв кошмар ти е съдено да живееш.

Тя замлъкна, зареяла поглед, а той предложи:

— Аз ще Ви покажа радостта, но в замяна ще ми изпълните едно желание.

Тя прие и заедно поеха към неизвестното.