из “ЕМА”

Собственикът, червендалест неус­пял художник, чиято утеха бе да се радва на чуждия талант, се усмихна радушно и го поведе към зали­те с подредени картини. Мъжът мина бавно покрай тях, като ги гледаше отдалеко, за да не се дразни от дефектите, които откриваше всекидневно с остаря­ването им. „Ема“ задържа вниманието му със своя­та неуместност.

Момичето бе починало месец след като я нари­сува. Той виждаше, че това е портрет на смъртник – спокоен, бездиханен, погледнат през стъклен пох­лупак, с отворени очи, взрени в последното късче живот. Мразеше я. Още в деня, в който завърши кар­тината и видя за последно лицето й, я мразеше. Нея и нейното отражение. Дори когато се любеха, което бе неизменна част от преживяването му на творец, той я чувстваше студена, лепкава при допира до горе­щото му тяло; допир, в който губеше топлината си и потъваше като в сън, упоен от студеното й излъчва­не. Времето с нея бе безвремие. Никога не бе рисувал толкова дълго картина. В горещото лято ръцете му, замръзнали от нейното присъствие, бавно чертаеха линиите на лицето й, а после ги триеха обидени, ра­зочаровани от своята немощ да пресъздадат момиче­то отсреща. Продължаваше да прерисува, да търси с четката онова докосване, с което ръцете му я поз­наваха. Мразеше я, защото се страхуваше от всички други чувства. Изпита облекчение, когато научи за смъртта й. Престана да мрази нея и насочи чувствата си към картината. Но не можеше да не я изложи. Бе любимата на майка му.