„КОМЕДИЯ ОТ ГРЕШКИ”

Казват, че душите, влюбени преди, се търсят и след това. Но тъй като забравят една за друга, си дават знак, чрез който да се разпознаят.

Преди много векове Одисей напуснал Пенелопа и тръгнал по света. Дали от брачна скука или от лип­са на компас, пътешествието му отнело цели двайсет години. Плавайки по моретата, той си измислил вой­на, която го забавлявала едно десетилетие. Но дока­то се биел със своите троянци и циклопи, Сцили и Харибди, пораснал и решил, че е крайно време да се прибере в Итака. Предстояло му обаче още едно пре­пятствие. То било съвсем истинско и доста съблазни­телно. Тъй като скоро не бил виждал жена, Одисей се поддал на изкусителната Калипсо, забравяйки вярната си съпруга. Макар и бавни, комуникации­те били налични още тогава. Пощальонът Хермес се явил след седем години издирвания, за да връчи заплашително писмо на нимфата. То било от прадя­дото на Одисей, влиятелна за времето си личност, и гласяло, че ако не го пусне, ще приватизира остро­ва й. Изплашена, Калипсо набързо го отпратила при Пенелопа. Но нищо след дългата им раздяла не било същото. Той бил млад и безгрижен, а тя, изморена и ослепяла, изживявала последните си години в стар­чески дом.

Облякла нова кожа като Офелия, тя била напълно решена този път да бъде със своя отнесен по пъ­тешествията любим. Имало напредък в техните от­ношения. Той не бленувал за далечни земи, тъй като бил датски принц, затворен в мрачен замък. И Офелия срещнала Хамлет. Но една гадинка, станала нарица­телно за любима съпруга, ухапала бащата на Хам­лет. Влюбен в криминалните романи, той толкова се вманиачил да открие убиеца, че решил да превърне съществуването си в трагедия, а не да създава семейство. Като истински аристократ, имал много време за губене, затова съставил сложен план. Първо режиси­рал криминална постановка, която целяла да скъса нервите на чичо му, после вдигнал кръвното на май­ка си и убил бащата на Офелия, защото го помислил за плъх. С две думи — побъркал се, а покрай него от­качило и цялото датско кралство. Офелия плакала много и го молила да се осъзнае, но любимият й ни­как, ама никак не искал да престане с детските игри. Самотна и отчаяна, тя изпаднала в тежка депресия и се удавила, за да накаже Хамлет за безразличието му. И успяла, защото той наистина тъгувал за нея, но не за дълго. Бил убит много скоро във финалната кървава сцена.

Хамлет, в новото тяло на Отело, възмъжал и ре­шен да се извини за глупостта си, срещнал любима­та Дездемона. Вече не бил бял принц, а черен арап, но въпреки това сърцето й го познало. Влюбени, те решили да се оженят и всичко щяло да бъде наред, ако го нямало Яго. Но — имало го! А той бил лош човек — интригант и кариерист. И тъй като заплата­та му била малка, а злобата голяма — съставил план за очерняне на Дездемона. Тук няма да изброявам какви ги е говорил по неин адрес, защото е непри­лично, но Отело толкова побеснял от ревност, че я удушил след няколко драматични монолога. Твърде късно научил истината, но тъй като Дездемона била изстинала, решил и той да изстине с нея.

В друг живот те отново се срещнали. Съдбата ги събрала млади, с цел да наваксат изгубеното време. За да има напрежение обаче, родителите им били от два враждуващи рода — Свекърети и Тъщовети, популярни също като Монтеки и Капулети. Но Ро­мео имал за толкова неща да се извинява на Жулие­та, че решил този път да не върши глупости и да не се поддава на долни слухове. Затова си сложил тапи в ушите. Да, обаче родителите разбрали и силно се разгневили — не за тапите, а за любовта им. За да не ги разделят, Жулиета изпила краткотрайна отро­ва за временна смърт, а нейни съратници хукнали към Ромео, за да му разкрият плана. Но тапите за уши му попречили да чуе истината и се доверил на очите си. Когато видял Жулиета убедително мърт­ва, взел истинска отрова за дълготрайна смърт. Тя се пробудила, но било твърде късно. Затова целунала Ромео и умряла не на шега. Носи се слух, че благо­дарение на тяхната гибел Свекърети и Тъщовети се сдобрили, но няма данни, потвърждаващи това.

Тъй като този път Жулиета била виновна, решила да предприеме мерки. Разпознала го в младия Оне­гин и му написала любовно писмо. Но той, поучил се от своя опит, знаел, че не трябва да вярва на сетива­та си. Първо — по правило жената не се обяснява на мъжа и, второ — очите винаги лъжат. След откритието си, бил изправен пред дилемата: или Татяна е писала писмото, а сестра й Олга е влюбена в него, или Олга го е писала, а Татяна го обича. Не се чудил дълго, тъй като Олга била глупа­ва и неграмотна. Онегин се затичал към нея, но бил неочаквано изненадан. Поканили го на дуел, който от уважение приел, убил съперника си — няма дан­ни за какво са си съперничели — и избягал от местопрестъплението. Бродил дълго по света и след го­дини се върнал. Татяна отдавна не го чакала. Някак й омръзнало да се бори за любовта му и се омъжи­ла. Онегин едва сега разбрал, че, макар и жив, няма нищо. Но било твърде късно…

ЕПИЛОГ

— Знаеш ли кое е най-страшното нещо на тази земя? — попита ме ти и сам отговори. — Да не срещ­неш човека за теб.

Аз бях живяла на много места, в много роли и знаех, че има по-големи болки от тази.

— А ако срещнеш човека за теб, но той не те поз­нае? — усмихнах се тъжно, защото вече знаех кой си.

Докато заспиваше, те гледах и не исках да затва­рям очи, за да не тръгнеш към Итака, към своята поредна смърт или изкушение. Защото Ариадна се отегчи от плетката си, от това да ни среща, а ние да се разделяме.

И така започнах да пиша приказка за теб, в очак­ване да си спомниш… за мен.