из “ЦЕНАТА НА ЛЮБОВТА”

ПРЕДИ И СЛЕД ДЪЖДА

В селото вече седми ден валеше и хората, подпух­нали от тежката влага, не правеха нищо. Пасторът, който от една седмица почти не ставаше от леглото, освен по земни нужди, се взираше в облаците и ча­каше чудо. Времето бе толкова мързеливо, че родил­ките не раждаха, а обречените на смърт отказваха да умрат.

От първите капки до днес, пасторът бе спрял да произнася молитвите си, защото в пороя Бог едва ли щеше да ги чуе. Клисарят няколко пъти се опита да бие камбаната, но звънът й, удавен във въздуха, пада­ше тежко в краката му.

Тази сутрин отчето с мъка и нежелание се надиг­на от леглото и седна да допише проповедта за не­делята, когато искрено се надяваше дъждът да спре. Перото му бе засъхнало след първото изречение, за­щото тогава заваля. „Мили мои чеда, днес ще гово­рим за съпрузите…“ и потопи перото в мастилница­та, за да продължи. Но главата му тежеше от умора. Тогава на вратата се почука и той въздъхна облекче­но, че някой го е спасил от трудната задача да мисли в това време.

Една девойка влетя с кални, шляпащи крачки вътре. Той гледаше с укор момичето, което оставяше локви след себе си и се втренчи особено в голямата, образувала се при нейното спиране в средата на ста­ята. Беше напрегната, въпреки че цялото й същество излъчваше дъждовна омая. Няколко минути стояха без да продумат. Но когато първото облаче пара се надигна от мокрото й тяло, девойката каза:

— Отче, нуждая се от помощ.

Пасторът, който мислеше само как ще чисти след нея, скри напиращата прозявка и я погледна в очите въпросително.

— Не съм от тази околия и историята ми е твърде дълга за разправяне, но искам да се омъжа.

Тези думи почти го вцепениха, защото кой нор­мален човек би мислил в подобно време за такива работи.