из “ИЗПОВЕД НА БЛУДНИЦАТА”

Човешки стъпки нарушиха покоя и нечия ръка докосна моята. Свещеникът от храма коленичи до мен, заслушан в собствената си душа. Останах при него, изповядала греховете, живота, мечтите си, а той ме галеше, повтаряйки, че друг ще ми прости. И аз оставах грешна и блудна, в очакване на спасението.

Той ме обичаше, без да може да прости – името, миналото и сърцето ми. Аз му прощавах, защото неговият свят бе по-красив от моя, по-подреден и не­съществуващ.

От нашата безгрешност се роди дете. То прили­чаше на баща си, но никой още не знаеше, че съдбата му е като моята. Оставих част от себе си да се моли в храма и продължих по пътя си.

Вървях дълго, много дълго и виждах как всичко покрай мен умира – горите, селата, градовете. На края на света, когато животът ми броеше последните си дихания, спрях на ръба на една пропаст, през коя­то течеше буйната, вечна река.