из “ИЗПОВЕД НА САМОТНИКА”

Светът умира толкова безславно. Ненамерил сми­съл да живее, той се самоубива ден след ден. Едно без­смислено състезание за надмощие и победа, желание за смърт и презрение към живота. Тленната плът е по-тленна от всякога.

Защо лекувам раните на уморените войници? Те утре ще умрат нелепо и безименно, а после оцелелите ще строят паметници на тяхната гибел под атомното слънце.

И всичко е толкова цинично.

Може би именно това е целта — въздигането на мраморна плоча, заместваща живота, концентрира­ща хиляди хора в едно малко пространство.

Строях ги всеки ден. Паметниците станаха по­вече от живите хора. Престанах да помня дали под тях лежат хиляди или десетки хиляди смърти, дали са от Вердюн или Хирошима. Плачех над отливките вместо бездетните майки и камъкът се усмиряваше в ръцете ми.

Молех се… да се събудя и да знам, че не съм пос­ледната оцеляла.