Радостта, че напускаш България след пътуване с 84

(Писмо до СКГТ или Илф и Петров а ла Маркес в сценката: “100 години простота”)

Здравейте!

Ще бъда обяснително усмихната, защото абсурдностите и липсата на реакция за “поправянето” им е по-скоро практика, отколкото изключение в България.

Двама човека с огромен куфар гоним 84. Учтиво отивам, подавам 2 лева и моля за билети. (Куфарът бе спасен от нередовност, с намерен билет, изоставен от някой добросъвестен гражданин, предчувствал, че ще ми потрябва. Ура, поне багажът ще замине в чужбина!) Онзи, който завинаги ще си остане “онзи” шофьор за мен, ме поглежда сърдито и казва:

- Няма.

- Защо? - учудвам се аз.

- Качихте се от Плиска. Там имаше откъде да си купите билети.

Аз започвам да се оправдавам, като попаднала в разказ на Илф и Петров.

- Но автобусът дойде веднага, с тежък куфар сме.

- Няма. - продължава като развален да се пени шофьора. - Това, че ви мързи е ваша работа.

- Но бързахме, самолета…

- Не ме интересува.

- Значи няма да ми продадете билети?

- Няма. - заключва той дълбокия ни и изключително смислен диалог.

Чудя се какво да правим. Със сигурност предпочитам разпра с контрольори пред изпуснат полет. Но пуста памет и честност! Имам две десятки от талони в себе си. Вадя ги и ги дупча. Спасихме положението.

Мисля си, че очаквам качване на контрольор, който като манна небесна ще попари “онзи” шофьор. Е, качват се две контрольорки. Обяснявам на едната какво е положението. Тя обещава да разучи. Дивя се пред нея, че “онзи” може да реагира така грубо и да не ми продаде билети.

Тя застава пред него и 3-4 пъти задава един и същ въпрос:

- Колега, имате ли билети?

Първият опит е с лек флирт, но другите разсмиват останалите хора в автобуса (почти до летището сме вече). Шофьорът явно я чува, защото завърта глава наобратно, т.е. да не я вижда, нищо, че и пътя не вижда - той е професионалист - може и без очи да се справи. Човекът е зает: говори по телефона в движение. Това си е важна работа, пътниците и колежките - кучета ги яли, пардон, гробари ги извозили.

Най-после разговорът свършва и той с досада се обръща към колежката, за да й каже, че сме се качили от Плиска, което и аз й казах. Тя идва и ми съобщава:

- Така е, той ИМА ПРАВО ДА НЕ ВИ ПРОДАВА БИЛЕТИ, АКО СТЕ СЕ КАЧИЛИ ОТТАМ.

Забравих да я питам какво би станало, ако нямах билети.

А какво му пречи “правото” да ми продаде? Не е ли “по-правилно” да пътувам редовна?

И ако дотогава пазех приличния тон, когато шофьорът, виждащ че се разправяме с контролата по повод него, отпраши скоропостижно към следващата спирка с едната половина от нас и куфара отвън и с мен - вътре, се изнервих. Две жени започнаха да трополят заедно с мен, което само го накара да увеличи скоростта.

Контрольорката, в час с моята история, говореше на някакъв чех или поляк на родния му език - да даде 10 лв. Успоредно с това, въпросната проверяваща коментираше на всеослушание как може да не е научил този чужденец “тикет” или “билет” да казва. Абсолютен безсрамник бих казала аз! Затвор и глоба за такива, ама доживотен. Другата колежка, чула че наричам шофьора селянин, докато с присъединилите се в отбора блъскахме вратата и се асоциира с него:

- Хайде да не се обиждаме!

- Не знаете изобщо какво е станало и защо го казвам. Кога ще се научите, че вие сте фирма, която предлага услуга и трябва да бъде качествена? Що за отношение? Та аз съм клиент!

И слязох, за да пешеходствам до предишната спирка. Беше поне близо.

Скоро ми казаха, че в една близка соц. страна има два портала на летището: единият за Европа, а другият за останалия свят… и България.

И ако някога СА3849РА отново се управлява от същия “онзи”, само ще го попитам:

- Днес в настроение ли сте да ми продадете билетче?

… И ще сляза, за да не превръщам усмивките си в нер(а)вна нелюбезност. “Онзи” не го заслужава.