ПОНЕДЕЛНИШКА ЛИТУРГИЯ

- Господи, защо си дарил тази планета с толкова прелести, а на моята няма нищо? – попитал марсианеца.

- Не завиждай! На Земята ще спусна едно същество, което смути моя рай. То ще стигне и до Марс, за да унищожи дори и твоето „нищо”.

s

Живеем в свят, който ни убива с хаоса на своите неразбории. Умираме почти невинни, защото не искаме да бъдем отговорни. Примиряваме се религиозно и социално, и мечтаем за рая на кротко блаженство. Абстракциите на надеждата и вярата смекчават депресиите ни в мечти за невероятно бъдеще. То обаче не идва.

„От нас нищо не зависи”. Затова по толкова неща си приличаме. Харесва ни да бъдем еднакви, защото нямаме смелост да бъдем различни. По-лесно е да сме слаби, да се спотаяваме на задния чин на живота със средни оценки, просто да живеем, просто да завършим, просто да умрем.

Ние нямаме свобода, защото се страхуваме от самотата. Най-големият ни страх ни е превърнал в изпълнители на чужди програми за живеене. Съобщават ни ги по телевизията, спускат ни ги със закони, внушават ни ги с изкуство и ние изпълняваме инструкциите за свински грип, финансова криза и „шъба” духовно просветление. Боледуваме от всичко, нямаме пари за нищо, въздишаме тежко и броим… още няколко години докато децата пораснат, докато вземем пенсия, до… пълното затъмнение.

Знаем повече за непознатите, отколкото за нас самите, защото нямаме време да се срещнем със себе си, с най-големия ни враг – Аз. Тази среща ни плаши толкова повече, колкото в годините сме се отдалечавали от същността си. Докато стигнем до пълен ужас от самотата, в която ще се сблъскаме с едно същество, което ни е толкова близко, но и толкова далечно, толкова любимо, но и така омразно, защото ни напомня за това, което сме можели да бъдем, ако не го бяхме убивали в малките самоти под душа, в коридора, на границата на съня, докато люлеехме детето си или разбърквахме яденето.

Загубили сме собствената си уникалност, но обичаме уникалните неща. Уникални коли, домове, бижута, пътувания. Уникални по размери, по блясък, по цена; неща, които нямат същност, но са наша собственост. Работим, за да не мислим и мислим как да работим, за да можем утре да си купим и хора, гори, звезди, планети; да ги кръстим „мое” и да ги застраховаме от престъпници, които искат да ги кръстят „свое”. Мерим и себе си по размер и блясък, като вещи, които утре ще се счупят. Продаваме се, защото отдавна сме се предали… да гледаме навътре, в зеещата рана, за която ни предписват аналгетици за душата.

Светът не се променя, защото и ние не се променяме. Информацията не означава знание; пътуванията не значат движение; подменените вещи, не означават промяна.

Щастлив ли си? Защо тогава четеш това?

Ти си свободен да не се променяш. Но тогава не питай защо не си щастлив; защо се развеждаш, защо децата ти те презират; защо нямаш пари или парите ти не ти купуват радост. Ти искаш отговори, които да ти харесат, които да те въздъхнат смирено пред външни обстоятелства, да се почувстваш аутсайдер - мъченик, да те оневинят, въпреки че си извършил най-големият грях… самоубийството.

Готов ли си да чуеш болезнените отговори? Тогава си задай правилните въпроси. И не си мисли, че те са резултат от историята на народа ти или са вина на родителите ти; че са непреодолима психологическа деформация или физиологически недостатък.

Ти си уравнение - логично и подредено -, в което случайността няма място.

И когато се подредиш и разбереш себе си, ще поискаш да дишаш, да живееш. Ще осъзнаеш, че никой няма право над теб, както и ти не властваш над никого. Ще видиш, че всичко има своя същност и тя е икономически неудобна.

Имаш право на въздух, на храна, на съществуване и те не принадлежат на държавна или съюзна администрация. Защото никоя държава не произвежда кислорода, нито храната, нито гравитацията, а само поставя финансови граници. И когато ти се внуши, че си само физика, която е грешна, заради своята физичност и трябва да си плаща за това, предпочиташ да не се чудиш защо изобщо живееш и си плащаш кротко всички такси - виновност, които са ти наложени.

„Нямам време да мисля за друго освен за храната, за децата, за дома.” Нищо. Държавата ще мисли за теб как да продължиш да не мислиш за друго. Защото ти си държавата и държавата е в теб.

И мога да продължа да пиша за войните, бедствията, бедността, замърсяването и липсващите ресурси, но това са просто симптоми на планетарно заболяване, което удобно лекуваме с мирни плакати, спасителни операции, хуманитарни помощи, пречиствателни станции и очакване, че няма да сме свидетели на края. Чий край? Нашият? Глупости! Ще се случи на нашите деца, на нашите вложения и изобретения, но ние няма да сме живи свидетели, така че – спокойно! Дори и любовта ни е безотговорна. Любов ли? Колко струва?

Ако пратите това на 10 човека, озонът няма да се възстанови; ако пратите това на 100 човека световният глад няма да изчезне; на 10000 човека – няма да настане мир; на 1000000… толкова изобщо могат ли да четат?

Не е ли късно вече да се променям? Какво печеля от това? Какъв е смисълът да съм индивидуалност? На тези и подобни въпроси няма да отговарям, но това ще разберете като ми пратите смс с цена 4,80 лв. на посочения номер… Безотговорността е скъпа, другари, особено в свят, в който от никого нищо не зависи.

И ако това беше на чужд вам език, ето превода в няколко думи: Отново кучето си лае, керванът продължава да върви… О, куче, лай си! Имам търговия и нося тапи за уши.”