ПЕПЕРУДЕНА НАДЕЖДА
Тя стои на прозореца. Будува. Някъде отсреща хората продължават да живеят. Всеки е повече от сам.
Гледат се с обич или омраза, но никой не стои на прозореца. Почти усеща как мислите й изкрещяват, излизат от главата й като какавида от твърдия си пашкул и хукват да го търсят. Хората отсреща се свиват с гръб или лице един към друг в леглата си. Туптят един до друг. А нейните мисли хвърчат като изгубени нощни пеперуди. Пътуват.
Той е някъде, омаян от бирени изпарения, с приятели. Иска да е до нея, но не може. Законите на физиката са безпощадни. Замества я. Прегръща бутилки, слуша гласове. Иска да я забрави поне за малко. Всяка тишина му напомня за нея и колко далеко е сега.
Тя отваря още по-широко очи, взирайки се навън. Като през отвори на пещера мислите й – изгладнели и слепи - хвърчат навън. Прилепи, които търсят храна за сърцето й.
Той не иска да говори с нея, а да усеща всяка гънка на тялото й върху себе си. Знае, че е невъзможно. Предпочита да я забрави, вместо да я дели с времето и пространството. Далечното й тяло е тяхно притежание. А сърцето й – част от далечината – неизвестно, недосегаемо. Всъщност душата й го плаши, защото говори на друг език, неразбираем.
Тя иска всичко, но се задоволява с малко, защото знае, че повече е невъзможно. Празна е. Всичките й пеперуди са изпратени да го търсят. Намират го сред приятелите му, чуват смеха му, забравата му. И тъжно закръжават около нощната лампа, за да бъдат видени.
Той се обръща, размахва ръка да ги прогони. Дори не вижда, че го гледат с нейните очи, облечени в цвета на нощницата й. Говорят му на своя тих, пеперуден език и изгарят. А той се обръща отново към замяната - неговата реалност, непеперудена, но истинска.
Тя продължава да стои на прозореца. Ефирните смърти на изгорелите й мисли се завръщат обратно. С писък на гладни прилепи, още по-невиждащи от преди. А по пещерните й отвори се образуват сталактити от сол. Още миг и тя започва да крещи с цялата енергия на последната си надежда.
Тогава той млъква. Сбогува се бързо с реалността и тъмният път го повежда през тишината.
- Ало, миличка, спиш ли? - прозвучава шепнешком гласа му, за да не настъпи сънищата й.
- Почти. – отговаря тя, а слушалката се пързаля непослушна по ръката й.
- Липсваш ми. Просто исках да го знаеш. Нали нищо не те боли?
- Добре съм, наистина съм добре.
Нещо тихо дращи роговицата му. Той също се вълнува по свой силен, мъжки начин.
- Знаеш ли колко пеперуди имаше тази нощ? Не съм виждал подобно нещо. Бяха красиви, но… изгоряха.
- Не са.
- Откъде знаеш?
- Просто знам.
Той не настоява повече. Праща й целувка, тя му връща своята и си уговарят среща в съня. Без ограничения.
Тя се отлепя от прозореца. Сърцето й е нахранено, а писъците замъркват като топъл спомен в леглото й.
Той разтърква очи, но дразнението продължава…
Две пеперуди с нейните очи кротко са заспали в ирисите му.
Прекрасна си, Стели…
Винаги ме оставяш бездумна…