Да играеш жертвата

Публикувано на: 05-10-15 11:53 в stand.bg

Фотокредит: Иван Дончев

я

Отново провокативна, жонглираща с философско вълнение между живота и театъра, новата постановка на Диана Добрева („Декамерон“, Йерма, „Къщата на гнева“) в театър „Българска армия” е желано предизвикателство за почитателите на Мелпомена.

Текстът на добилите широка популярност братя Преснякови се завърта за втори път на българска сцена, но сюжетът, който позволява многостранно оглеждане, вълнува и тук.

Валя работи в милицията, изобразявайки жертвите на криминални престъпления по време на следствените експерименти. Объркан от личните си страхове и самота, той играе собствената си самоосъденост, опитвайки да намери правилното решение на вечната дилема „да бъдеш или не”.

Във фарсовите ситуации, които забавляват, стискайки с абсурда си гърлото,  нарочните (по автор) преписи на „Хамлет” звучат съвсем естествено, отговаряйки с „не” на възможния живот. Защото точно като датския принц, Валя предпочита да направи от живота си трагедия,  „уж” решавайки чужди конфликти, но не и своя собствен.

t2_600_01

Поднесена динамично през режисьорските решения, тази „игра в играта” избягва крайните внушения, но подтиква към замисляне за живота и воайорския ни поглед към него. Подтикът, разбира се, е с лека скорост, точно както Диана Добрева умее да пътува към зрителите - без да „катастрофира” в собствените им противоречия, оставяйки само „драскотина” върху „бронята” им.

„Поуката” е свободно избираема - някъде между театралната илюзия и кривите огледала. Все пак смехът така залива сцената, че може и да пропуснем да се замислим… Или пък да прекалим като Хамлет.

„Да играеш жертвата” от Братя Преснякови, театър „Българска армия”

Режисьор: Диана Добрева
Сценография и костюми: Нина Пашова
Музика: Петя Диманова
Участват: Милен Миланов, Деян Георгиев, Десислава Касабова, Мирослав Косев, Стефка Янорова, Веселин Ранков, Гергана Данданова, Александър Дойнов, Веселин Анчев, Георги Къркеланов, Анастасия Ингилизова, Тигран Торосян

Може да гледате постановката на 20 ноември 2016 г.

За магистралите или за културата?

Публикувано на: 27-09-15 13:30 в stand.bg

„Процесът против богомилите” е най-съдбовната моя творба. Тя предопредели живота ми. Пишейки за еретиците, аз станах еретик… Богомилството не е разрушителна ерес, за каквато я представят… богомилството е бунт срещу всякакъв вид деспотизъм, духовен и политически…” Стефан Цанев

я

Силното предизвикателство на Народен театър „Иван Вазов”, откриващо новия театрален сезон, е шокиращо събуждане на мисълта и историческата памет на българския зрител.

Наопаки на лятното безгрижие, режисьорът Маргарита Младенова среща минало и настояще през „живите” сценографски времеви тунели на Никола Тороманов, за да покаже, че нещата преди и сега доста си приличат. Историческото осъждане на институционално неудобната ерес от страна на служещата на властта църква е стартова площадка за излитане на по-значимия процес срещу свободата на личността преди и днес.

„Убихме девет царя, десетият дойде. Играта се повтаря…”, припява хор от сцената, докато Деян Донков майсторски „възкръсва”, жаден за новото си царуване като уж различен властник. А срещу него водачът на богомилите Иван Бърнев е готов наистина да умре за вярата си, дори без „право на възкръсване”.

„Как може да вярвате в Бог, който ни забранява всички радости, освен радостта да вярваме в него?” ще възкликне еретикът с почуда, а думите му разсъблечени от буквалност ще зададат другия въпрос: защо всички привиждат в царския кон Архангел Михаил? Отговорът е един: царят така е заповядал, а „вярата е по-силна от истината”.

bog2_600

Пропит с история и евангелски текстове, словесният конфликт между гротескните образи на властимащите и „децата на светлината”, всъщност сблъсква подчиняващи и нежелаещи да се подчинят. Независимо от времето, уравнението ограничаващи и нежелаещи да бъдат ограничавани е със сходен резултат - едните остават, а другите… изчезват.

Според Маргарита Младенова и Стефан Цанев обаче големият въпрос е как и откъде ще изчезнеш. Защото докато Борил е позабравен наш цар, за богомилите всички малко или много са чували.

И тъй като на сцената се появява и настоящият ни политически лидер, въпросът остава отворен: за кого/какво ще се говори след 100 години?

„Процесът против богомилите”, Народен театър “Иван Вазов”
от Стефан Цанев

Режисьор: Маргарита Младенова
Сценография и костюми: Никола Тороманов
Музика: Асен Аврамов
Фотограф: Яна Лозева

Участват: Деян Донков, Рени Врангова, Иван Бърнев, Теодора Духовникова, Теодор Елмазов, Пламен Пеев, Йосиф Шамли, Сава Драгунчев, Христо Петков, Христо Ушев, Благовест Благоев, Илиана Коджабашева, Стефания Колева, Павлин Петрунов, Лилия Гелева, Калоян Трифонов, Неда Спасова

Може да гледате постановката на 27 ноемри и 7 декември 2016 г.

МЪЖЕТЕ НЕ СА…

Всяка прилика с действителни лица е случайна.
Но никой герой в тази история не е случаен.

ЗАБОЛЯВАНЕТО

Мъжете не са, каквито бяха. Години наред набеж­даваха за това еманципацията, но тя няма вина, че полът им от доста време страда от неизлечимото заболяване абсолютикум патриархаликум. Тъй като учените все още търсят лекарство, заразната болест, която се предава по кръвен път от баща на син, вече е придобила невиждани размери. Еманципацията бе един от опитите да се локализира развитието на болестта, но, уви… Вместо това, тя предизвика му­тация на вируса-носител, което рефлектира по два начина.

Част от мъжете станаха абсолютикум на квадрат и можеха да предават болестта не само на своите си­нове, но и по въздушно-словесен път на всички за­обикалящи ги.

Други пък, след приема на еманципацията, до­толкова преодоляха заболяването, че от мъжката им идентичност оцеляха единствено първичните поло­ви белези.

АЗ, ЕМАНЦИПАЦИЯТА

Необходимо е уточнението, че аз не съм бивш мъж, а настояща жена. Родих се в това болно време и някак ми се наложи да се адаптирам. Биологична­та определеност да съм от женски пол логично ме свърза с екземпляри от мъжки пол. И така започна историята…

Отдавна съм разбрала, че мъжете предпочитат да ме съзерцават отблизо и далеч, вместо да разговарят с мен. Но това не е, защото не млъквам, а по проста­та причина, че имам навика да мисля. Не съм веща в теми като пазаруване, Биг Брадър, „кого срещнах днес“ или „какво да облека утре“, но затова пък мога да готвя и обожавам да мия чинии (което говори за една незакърняла напълно женственост). А това е проблем — имам предвид невежеството ми, защо­то по тези популярни женски теми мъжете генно са тренирани да не се задълбочават, т. е. изобщо да не включват какво точно се говори. Тъй като формално съм жена, обаче, заговоря ли по неочаквани от мъже­те теми, spam защитата им блокира, неподготвена за подобни изненади.

Освен тези недостатъци, съм и еманципирана. Повечето биха казали — ами, логично! Да, ама не, ще отговоря аз. Не съм се родила с веруюто, че трябва да се боричкам цял живот с доказано по-силния пол. Научих се да бъда такава. След като гледах достатъч­но количество американски филми, разбрах колко е полезно всъщност да си еманципирана. В любовните епизоди на тези произведения на изкуството той и тя се запознават в крайно неромантичен бар. След като пият по бира с картофки и той (забележете!) плаща сметката, на паркинга, палейки колата, еднозначно и с премрежен поглед изрича култовата фраза: „У нас или у вас?“. Ясно е, че следва продължение от особен характер.

Естествено, американската филмова индустрия се грижи за интереса на кинозрителя и затова предла­га и друг сценарий за любовна вечер. Барът се заменя с крайпътно заведение (често долнопробно), хапват се сандвичи, той отново плаща (нали е джентълмен!) и, като я изпраща до тях, тя, застанала на входната врата, невинно пърхайки с мигли, изрича друга кул­това реплика: „Ще се качиш ли да изпием по кафе?“. Той, разбира се, приема на драго сърце поканата, но всъщност чак на сутринта пият кафе. Не мога да набеждавам хората. За тях наистина не знам какви са ги вършили. Може да е имало повреда в електро­централата, оправена в ранните утринни часове (а като е обещано кафе, няма как — ще се чака), или тя живее в мансардата на някой небостъргач, който, не щеш ли, е с развален асансьор.

Дълго разсъждавах по въпроса — дали винаги след употребата на бира с картофки ми се „пие кафе“. Стигнах до извода, че най-често след тяхната консу­мация единствено и само ми се доспива. (Някакъв непознат, който си има другаде легло, да иска да се настани в моите чаршафи, ми се струва някак на­хално от негова страна.)

Резултат с изображение за woman paysРазковничето за хранително-вкусовата развръз­ка обаче се оказва друго. След обстоен анализ на ситуацията открих, че важните точки в любовния сценарий са „той плаща“ и логичното скъсяване на дистанцията „у нас или у вас“. Еврика! Ами това си е негласна търговска сделка! Да, но аз не струвам кол­кото една бира с картофки.

И така станах еманципирана.

За съжаление, обаче, ако един елемент от любов­ния сценарий отсъства или бъде променен — всичко се проваля.

В случай, че си разделят сметката, тя:

пешеходства сама до дома си;

казва: „беше ми приятно, но в следващите де­сет години съм заета“.

Ако тя плати сметката, той:

вижда в нея жената-мечта, а в себе си мъжа‑тър­тей;

срамежливо я изпраща и казва, че му е било особено приятно.

Ако той черпи, но в крайна сметка тя плаща сметката, тя:

се обажда на най-добрия си приятел, за да дойде да я прибере;

при следващ удобен случай го „черпи“ по същия начин.

Ако тя черпи, но в крайна сметка той плаща смет­ката, той:

спира първото такси и я натоварва на него;

изисква продължението без уточнение на мяс­тото и без каквото и да е предложение за кафе.

В случай, че той плати и я изпрати, но условията по сделката не бъдат изпълнени, той:

се обажда на приятели и казва какво гадже е свалил, какви белоснежни чаршафи има и т. н.;

звънва на мама, защото само тя знае, че „она­зи“ не заслужава нейното прекрасно момче.

След като щрихирах в най-общи линии особеностите, полезни за разбирането на следващите редове, мога да започна с фактическите случки в последните години от живота ми, които обърнаха тотално пред­ставите ми за другия, силния пол.

ИСТОРИЯ ЗА МОМЧЕТО, КОЕТО СЕ СТРАХУВАШЕ

Вървяхме по парковата алея, след като настоятел­но го бях помолила да ме изпрати. След вечерята на първата ни среща и приятелски разделената сметка, той ми съобщи своята посока. Да, но аз бях в проти­воположната. (Не съм страхлива, но като жена с не особени физическо-съпротивителни данни, считах за логично да бъда изпратена до дома.)

Улични лампи осветяваха алеята, а от едната страна, зад ред дървета, постоянно профучаваха коли. Усетих как той ме хваща за ръката и невидяна се усмихнах. В следващия миг обаче той извика и се притисна до мен. Какво ли бе станало?

— Страх ме е! — проплака той.

— От какво? — попитах аз.

Бяхме сами.

— Не се знае какво може да се случи.

— Спокойно, аз съм тук и ще те пазя — отвърнах смело.

И вървях пред него, проправяйки бразда по осеяния с опасности път. Той бързо подтичваше след мен и чувах в тихите от автомобилния шум моменти из­плашеното му сърце. Мислех си: „Как ли излиза този човек сам по улиците, след като всичко може да му се случи?“. Изпратих се до вкъщи и му поръчах так­си, за да го отведе завинаги, далеко от опасностите, в неговия дом — между четири стени и старателно заключена врата.

ИСТОРИЯ ЗА МЪЖА СЪС СВАТБЕНИТЕ НАМЕРЕНИЯ

— Може ли първата чаша вино на Нова година да изпия с теб?

Загубих ума и дума от предложението. Познавах­ме се от вчерашна случайна среща. Аз бях бедна сту­дентка, а той високопоставен мениджър.

— Нали мога да си помисля? — попитах, защото не знаех какво друго да кажа.

— Имаш един ден.

И аз изпаднах в двайсет и четири часов дълбоко­мислен размисъл. Приех. Тъй като не стигнах до ло­гично умозаключение, реших да продължа абсурда с наложените от него правила.

Той се интересуваше от моето бъдеще, а своето виждаше през съжителството си с мен. В двете сед­мици, оставащи до празничния ден, няколко пъти ме кани на вечери, но те се реализираха като самот­ни разходки по тъмните улици. И тогава се случи — стигнахме до ресторанта, след дългите гладувания. Разделихме си по равно сметката, въпреки консу­мацията девет към едно в негова полза. Изпрати ме със същата галантност при първия ненадеен сняг. Спря такси, а мен остави на оживено кръстовище, пошляпваща с есенни обувки из кишата. Тези мои принципи! Търпях, тъй като отговорът ми бе „да“ за новогодишната покана. Е, грандиозният финал на­стъпи, когато ме попита колко пари мога да му от­пусна за празника. Тъй като студентството ми беше класическо и безпарично, предложих му да го изкара с баща ми. Добре, че татко не обичаше новите годи­ни, празнувани на чаша вино с кандидати за ръката на дъщеря му.

ИСТОРИЯ ЗА МОМЧЕТО, КОЕТО МИ КАЗА „НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙ“

— Ти си един прекрасен човек – каза той, при­стъпвайки през прага ми.

— Благодаря.

— Ти си умна, много се радвам, че те познавам — доволно изрази мнението си той, предъвквайки пос­ледните хапки от приготвената от мен вечеря.

— И ти си умен.

— Не вярвам в нещата, в които вярваш, нито спо­делям гледните ти точки, но си интересен човек — сподели съмишленичеството си той.

— Радвам се, че ме разбираш.

Всъщност и аз не го разбирах. Разговорът ни се затлачи в някакви строго доказани неща, които той анализираше и разглобяваше като автомеханик с де­сетгодишен опит. Добре, че имах прозорец, през кой­то да наблюдавам съседите, гледащи телевизия и на­лични цигари, за да не барабаня нервно по масата.

Душата ми бе кръстопът, през който минаваха ка­кви ли не хора. Домът ми — крайпътен хан, в който всеки влизаше през южния вход, западната конюш­ня, източния прозорец или северната кухня — спо­ред зависи от възпитанието на гостите. Уморени път­ници винаги имаше. Ханът работеше денонощно.

Същият човек скоро си намери добра работа и се обади, настоявайки да ме почерпи. Неколкократно отказвах, поради работата си в „хана“, но след някол­ко седмици склоних да излезем.

— Не се притеснявай за нищо — каза той. — Ис­кам да те почерпя, защото много те уважавам.

Направи го. Всеки плати сметката си. Останала без пари, в средата на нощта, излизайки от заведение­то, го чух да казва:

— Ти какво ще правиш? Аз ще си хвана такси от­там. Чао!

Дори дума не успях да изрека. Шокът беше твърде силен за крехката ми психика. След час и половина се добрах до моя „хан“. Реших да затворя за известно време входовете. Душата ми бе фалирала.

ИСТОРИЯ ЗА МЪЖА, КОЙТО БЕШЕ НОМЕР ЕДНО

Преди първата ни среща, той започна с уговор­ките по телефона:

— Не очаквай нещо много специално. Нямам лъс­кава кола и богатство, които да ти предложа.

По неговите думи бе грозен, плешив и кръгъл. Не съм предубеден човек. Харесваше ми да общувам с него — нищо повече. Той наистина бе обективен в преценката за себе си, но мен ме вълнуваше човекът зад външните условности. Още на третата крачка обаче, по време на срещата ни, успяхме да се скара­ме. Той плюеше нацията ни и се прекланяше пред институциите разпалено. Опитах се да му обясня, че зад тези институции стоят хора от същата тази нация, която презира. Но не, оказа се, че съм в дъл­боко заблуждение. Според него институцията си бе институция и трябваше да се уважава. Прекъснах темата.

— Явно имаме доста противоположни мнения — констатира той.

— Да, много сме различни — съгласих се аз.

Седнахме да вечеряме. Заболя го стомах. Изра­зих съчувствие, но отново грешка.

— Не ми говори така! — възмути се той. — Аз съм мъж и не се нуждая от съчувствие. Само на жените може да се съчувства.

Доживях да чуя и това.

— Хей, аз не те съжалявам, а те разбирам. Пра­виш ли разлика? И говориш с една много еманципи­рана жена, така че, ако обичаш… — тогава вече бях убедена еманципантка.

Настояването ми да си платя сметката беше посрещнато с артилерийски огън от думи в тоналност „крехката, нуждаеща се от защитеност и грижи жена“.

След драматичната ни първа среща, образувала ми прогресивно главоболие, той ме помоли за втора. Думата „не“ я нямам за нищо. Защо се съгласих и аз не знам. Може би заради умоляващия ме, влажен поглед, заради самотата и объркаността му. Е, както се знае, всяко нещо има своето развитие. Втората сре­ща беше не драматична, а трагична (добре, че действието спря преди смъртните случаи, характерни за този жанр).

— Защо не ми отговори на обаждането преди по­ловин час? Може би има други мъже в живота ти и не съм номер едно. Вероятно съм две или три — въздъхна съкрушено той, докато пътувахме към избран от него романтичен ресторант.

— Имах работа — достоверно отговорих аз.

По време на вечерята отново кръстосахме шпаги по конфликтните теми. Той нямаше спирачки. Беше опериран от съобразителност, а аз — от послушание. Ходих около десет пъти до тоалетната, за да туши­рам в клаустрофобичното пространство насилстве­ните си пориви. Но след поредната противоречива тема, той не издържа и ми каза:

— Слушай какво, ти нищо не знаеш за живота. Ако знаеш колко съм преживял аз.

Милият той! Та как аз, една жена, можех да знам за неговата велика човешка драма? Изобщо не пред­ложих да си платя сметката. Станахме, изпрати ме и… пожела трета среща. Е, този път отказах, някак не се стърпях. А той се обади на най-добрия си при­ятел, за да разкаже каква прекрасна жена познава.

ИСТОРИЯ ЗА МОМЧЕТО, ОТКРИЛО ЖЕНАТА–МЕЧТА

Той не можеше да обича само нея. Тогава се поя­вих аз, другата. Тя беше просто жена. Аз бях онази, приказката. Искаше ни и двете. Имаше ни и двете. За нея бяха всички подаръци. За мен бяха всички на­казания. Докато строях мечтите му, тя ги разруша­ваше и после той с подвита опашка се връщаше при мен, за да го излекувам от срещите му с реалността.

Каква бях? Жената мечта. Обичах го, работех, готвех, любех го. Каква беше тя? Жената реалност. Обичаше я, разбираше я, подаряваше й подаръци, любеше я. Бяхме двете противоположности. Но дока­то аз правех всичко, за да бъде той щастлив, той пра­веше всичко, за да бъде тя щастлива. Нашият бер­мудски триъгълник, в който и тримата бяхме влезли без надежда за измъкване. Той просто се чувстваше удобно. Тя си мислеше, че са само двама, а аз — вярвах, че мъжете уважават мечтите си.

Не познах. Винаги го черпех или винаги той ме черпеше с мои пари, а когато ми омръзнеше да съм все излъганата, той просто ме завръщаше с думи­те „ти си моята приказка“. Да, но дори приказките имат нервна система. В периода си на работна пчела, съжителстваща с класически търтей, изживях усеща­нето за пълна метареалност. Но настъпи моментът, в който нещото, наречено егоизъм, се събуди. Когато си тръгвах, на ръба на нервна криза, той отново ми каза завръщащите думи. Този път обаче те не по­действаха. А и той отдавна бе избрал своята любов. Разбираемо. Естеството на нещата води до следния извод: „просто жените“ раждат деца, „жените при­казки“ — единствено мечти.

ИСТОРИЯ ЗА МЪЖА, КОЙТО БЕ „ПРЕЛЪСТЕН И ИЗОСТАВЕН“

Той обожаваше моята компания навсякъде. Дали щях да стоя като цвете на масата, да се въртя кръшно на дансинга или да разговарям умно и премерено с неговите приятели — за него бе все едно. Важното беше, че бях негова (поне според него). Излизаше с мен, а живееше с ревнива, досадно глупава и безработна жена. Когато го попитах „защо?“, той ми от­говори, че съм единственият съзрян повод за измък­ване от навика. Той ми предложи целия материален свят. Но аз бях твърде летателна, за да се поддам на изкушението. Обичаше да чете вестник или да говори по те­лефона, когато влизахме в заведение. Обаче когато аз извадих взет нарочно вестник от чантата си, се засегна много. Оправдаваше се, че има много работа (уговаряше спорта си с приятели в събота или ра­ботна среща за следващата година), не че не съм му интересна. Ходеше с костюми, а не познаваше еле­ментарната етикеция (като изключим отварянето на автомобилна врата и плащането на сметки). Купува­ше всичко на килограм, без да се интересува какво и защо ми харесва. Страхуваше се от много неща, но основно от това да не ме загуби и от болката. Веднъж се опита да сготви и без да иска леко се поряза. Имах чувството, че ушите ми чуха колективния вопъл от тексаското клане. Страшна работа! Мислех си какво ли би се случило, ако някой ме заплаши или нарани? Със сигурност не можех да разчитам на него. Май­ка му го бе отгледала като цвете в саксия, а цветята, както знаем, са крехки създания.

— Ти ми разкриваш нови светове — казваше той.

— А ти на мен какво ми разкриваш? — питах аз.

Неговите мечти бяха прозаично-парични, а мои­те — летателно-феерични. Разминаването ни бе то­тално. Когато една вечер ме покани на „седене“ пред телевизора, му отказах. Нямах повече време за мате­риализиране, а скуката, която получавах като ком­пенсация, беше като домашните чехли, които нико­га не обувах.

Поне опитах да съм движима собственост. Не ми хареса. Мама с радост го чакаше да й се обади.

ИСТОРИЯ ЗА ПРЕКРАСНОТО МОМЧЕ НА МАМА

Този случай не е като предишния. Майки разни, но има и достатъчно безобразни. С него имахме общи теми, общи интереси и ни бе изключително прият­но да разговаряме. Той не понасяше една единствена моя черта, че понякога разказвах истории от личния си живот. Влюби се в някаква рафинирана мен, до­бита от отбрани сортове възвишеност. Аз, човек? Аб­сурд. Нямах право на дефекти.

Той ме искаше съвършена. В знак на уважение ме черпеше постоянно, но с мои пари. След време се пренесох у тях. Взех със себе си само малко дрехи и цветята си. Издържах цели два дни. Изневиделица в негово отсъствие се появи майка му, която в рамките на малкото време, откакто ме познаваше, беше разу­чила цялата ми биография по мистериозни пътища, а белите полета, незапълнени по този начин, бяха „почернени“ от сина й.

Тя ме обвини, че използвам детето й (за какво ли?), че не го обичам (със сигурност не познавах нейната любов!) и че нищо не знае за мен (явно за нея трябва­ше и справка от минали животи!). Измъкнах се бързо от този кошмар. Обадих се на мой приятел да ме взе­ме и отведе далеко. По-късно момчето на мама ми се обади, за да ми каже, че не е трябвало да се карам с нея, да съм наясно, че повече не мога да стъпя в дома му и че съм много глупава. Още по-късно ми писа, че съжалява за случилото се, че се надява да му простя и желае отново да се видим. Явно бе разбрал колко е сам и нещастен с дадената майка, която никога не би напуснал и с наложителната мастурбация всяка вечер в детската му стая.

ИСТОРИЯ ЗА МЪЖА, КОЙТО ОБИЧАШЕ ЖЕНАТА

В нашето запознанство имаше една надежда, но тя беше само моя. Той искаше едно, а аз — всич­ко останало. Никой не разбра защо хора като нас се опитват да бъдат заедно. Може би единствено той знаеше. Светът му се изчерпваше в междуредията на собственото му самочувствие (плоско като древната представа за Земята) и първичните задоволявания - закуска, обяд и вечеря… душ. Така се въртеше кръгов­ратът и на мислите му. Ние почти не излизахме. Бях доброто момиче, което се грижи за всичко, а той, удобно настанили­ят се в дома ми влюбен мъж. Живеехме затворено в задуше(в)ността на неговите елемент(ар)ни желания. Когато бяхме навън, той намираше бързо поводи за ревност и ме прибираше в кошарката.

Защо позволявах това ли? Американското кино още беше непознато за мен, а еманципацията — дума с неясно значение. Мислех, че той е мъж. Това беше моята надежда. Тъй като не се бунтувах, явно му ом­ръзвах бързо. Той си заминаваше постоянно, но скоро след това се връщаше като при сигурно пристанище. Веднъж го попитах: „Докога ще продължава това?“, а той се учуди: „Какво да продължава?“. Тръгнах си. За първи път аз, за първи път осъзнала стойността си, за първи път жена.

ХЕТЕРОСТАЛГИЧНО

Това е краят или началото на моите истории. Хронологията в случая не е важна. Проблемът е, че има какво да разказвам.

На ръба на своята хетеросексуалност, на която до преди време бях сто процента вярна емоционално и физиологично, си задавам един въпрос: дали да не стана хомосексуална по убеждение? Защото вече не само не вярвам, че мога да срещна мъжа с глав­на буква, но съм изобщо предубедена дали ще ми се случи да се запозная с мъж.

В началото на женствеността на баба ми напри­мер, когато сред мъжете все още е имало мъжестве­ни екземпляри, всичко е било наред. Той я закрилял и държал да плаща навън, а тя от своя страна го ка­нела на романтични или прозаични вечери вкъщи. Така нямало ощетени, обидени и полуизнасилени във връзките.

С носталгия си спомням тези приказни истории за годините, когато ТЯХ ОЩЕ ГИ Е ИМАЛО (не просто полово определени като такива). Тогава те, млади­те девойки, се разделяли романтично или прозаично с девствеността си.

Хипотетично си представям какво ли би било, ако подобни мъже не бяха съществували? Налице щеше да бъде освен глобалният спад на прираста на населе­нието, но и наличието на неформална асоциация на девиците. Моето появяване също би било заплашено.

Но нали знаем, че ги е имало тях, мъжете. Не купуващи ни, не търгуващи с нас, не властващи, а обичащи ни каквито сме. Защото дори в природа­та бозайниците вървят заедно по пътя си, грижат се заедно за поколението и храната си. Той се бори за нейното внимание и я защитава в моменти на неси­гурност, а тя от своя страна създава плода, който ще запази вида им.

Но за моя вид нещата са по-сложни. Жените в отчаянието си станаха еманципирани, а мъжете в незнанието си — обратни.

До ден днешен чакам да науча дали аз съм стран­на или целият свят е ненор/морален. Може би ще го разбера един ден, когато срещна… някой мъж.

МЪЖЪТ ОТ U.N.C.L.E

Публикувано на: 13-08-15 21:10 в stand.bg

Резултатът: Новото екшън шпионско предизвикателство на Гай Ричи е съвсем в тоналността на летните горещини – динамично и ненатоварващо, с умен диалог и хитри ситуационни решения. Макар и основан на телевизионен сериал от 60-те години, филмът успява да блесне с оригинално майсторство, благодарение на доказано работещия тандем Гай Ричи - Лайнъл Уиграм, в чиято биография са двата касови хита за Шерлок Холмс.

Актьорите Хенри Кавил („Човек от стомана”, който е заявен и за следващите Супермен продукции), Арми Хамър („Социалната мрежа”) и Алисия Викандер („Ex machine – Бог от машината”) сръчно тичат по екрана, дуелирайки се умело с хапливи реплики, въпреки неголемия си професионален опит. Но дори с наличието само на едно утвърдено име в продукцията (Хю Грант в епизодична роля), филмът успява да постигне желания ефект. Да се внедри в шпионажа, да примири конфликта, да реши проблема в някаква територия, без да се взема особено насериозно. И макар че персонажите са пародия на сериозните си социални и професионални прототипи, филмът трудно може да се нарече пародия, тъй като не се опълчва „срещу” когото и да е, освен срещу ядреното въоръжаване.

Всъщност ако сте гледали „Шерлок Холмс“ на Гай Ричи, вече ви е ясно - това е просто неговият начин да погледне злото през комични очила. А за август шпионските очила на Ричи са просто задължителни – слънцето е силно, а мозъкът е в отпуска от решаване на екзистенциални дилеми, освен една – как да спасим света от ядрена катастрофа с усмивка.


“ИСИХИЯ”: ПРЕЗ ГОДИНИТЕ НАУЧИХМЕ МНОГО ЗА МУЗИКАТА

Публикувано на: 31-07-15 10:12 в stand.bg


Каква е тръпката да се появите на сцена след 10 години отсъствие?

Най-кратко казано, радваме се. Има някаква суетня, едно бързане и постоянно усещане за не докрай свършена работа… все пак не само не свирим често, а не свирим изобщо. Усещането е, че предстои нещо специално, защото ще бъде необичайно като събитие, като място, като емоция. Има някаква приятна носталгия в цялото нещо, сякаш се връщаме в едно друго време, когато бяхме по-различни, по-объркани и доста по-наивни.

С какво ви съблазни „Transfiguration festival”?

Най-вече с това, че Веско е част от организацията на фестивала. Нямаше как да не го подкрепим. Аз гледам на това участие като проява на личното ми отношение към специален приятел. Естествено характерът и съдържанието на фестивала имат огромно значение в полза на решението да се съберем и да свирим. Идеята за някакво завръщане към универсални истини в локалната им проява е била наше кредо със самото създаване на „Исихия”. В известен смисъл Transfiguration festival се явява като надграждане върху наши стари търсения и посоки. Вписва се в изконната идея за „Исихия” като послание, поднесено независимо в каква форма - музикална или друга.

Стартирахте като студентска формация от хора с общи музикални интереси. Колко пораснахте към днешна дата?

Научихме много за музиката. И в практичен и в творчески план. Осъзнаване е точната дума. Има една тънка нишка на вътрешната увереност за нещата, която още не е скъсана, и когато я следваш, тя ти помага да си излееш душата, както се казва. Затова хем не сме по-различни от преди, защото се доверяваме само на тая нишка, хем се понаучихме как да придаваме по-убедително форма на посланията си.

Какви са ползите от немузикалното ви образование?

В моя случай ползата е в изграждането на начина ми на мислене и оформянето на личността като цяло. Историята може да ти покаже миналото на човека, но по-важното е, че наистина може да ти помогне да станеш човека, който искаш да бъдеш. Просто трябва да избереш чий пример да следваш и кой мироглед да споделяш.

is2_603

Къде никнат корените на вашето вдъхновение?

В нас самите. Когато нещо те вълнува и ти е интересно, искаш да го споделиш, да говориш за него. Всеки автор в крайна сметка иска да изразява себе си. Това е вътрешен импулс, който не можеш много да контролираш. А да се заявиш и да намериш съмишленици в публиката, е смела постъпка, защото ставаш уязвим… всеки може да разбере какво мислиш. Може да се съгласи или да те осъди…

Каква е основната съставка на „живата” ви музика?

Ако правилно разбирам въпроса, става въпрос за това, че музиката ни е образна и изразителна. Просто сме искрени, може би това е достатъчно…

Трудно ли се прави музика в България?

Не. Трудно се живее достойно от непопулярна музика не само в България, а навсякъде. Това е цената да следваш себе си. А най-трудното е да продължаваш да се убеждаваш, че има смисъл.
Но ако музиката ти е професия, можеш да се справиш доста добре, предполагам. Всички популярни музиканти са пример за това. Харесват ги достатъчно много хора, които искат да ги гледат и да ги слушат.

Имате ли неосъществена „исихийска” мечта?

Създаване на музика за филм или театрална постановка.

Ще дръпнете ли завесата какво ви предстои след дългоочаквания концерт?

Връщаме се обратно в битието си. Музиката е част от него, наистина… но сме ангажирани достатъчно с всичко останало и за подобно хоби не остава много време. Имаме желание да направим нещо ново, да кажем още нещо. Надявам се да успеем.

МАНДАРИНИ

Публикувано на: 26-06-15 10:14 в stand.bg

- Защо?
- Бият се за земята, на която растат мандарините ми.”

Историята: По време на войната в Абхазия (1992-1993), в малко градче, от което всички са избягали в Естония, двама мъже – Иво и Маргус, упорито отказват да напуснат мястото.

Мандарините вече са узрели, но от никъде не идва помощ за беритбата им.

Докато се борят с положението, пред дома на Иво отеква стрелба. След вражеската престрелка, оцеляват двама войници – Ахмед, който е чеченски наемник към абхазката страна и Нико, който е грузинец. Иво е решен да спаси живота и на двамата, въпреки риска от война в дома си.

Резултатът: Копродукцията на Естония и Грузия, с режисьор и сценарист Заза Урушадзе, триумфиращо минава през редица кинофестивали. Семпъл и емоционален, филмът излиза от рамките на конвенционалната война с батални сцени, за да се взре в индивидуалните преживявания на участниците в нея. Домът на Иво е поставен в центъра, около който се решава военният конфликт, а малкото участници са достатъчни, за да изразят различните гледни точки по въпроса.

Целта е една – мирът. И въпреки че войната продължава да отнема души до края на лентата, филмът успява да апологизира живота без крясъци и „неонови” внушения.

Интересното тук е, че животът е показан с дълбоки алегории, маркиращи неговото отсъствие. Наред с мандарините, които изгниват необрани, единствената жена, която присъства във филма като образ, е на снимка. Избягала в Естония, внучката на Иво събира всеки ден войнишките въздишки като блян за раждане и нов живот.

Макар и муден за съвременното лакомо за динамика око, филмът, подобно на книга, поглъща зрителя с изключителната си естественост и човечност.

Мъжките дилеми – жестоки и нежни – все пак намират своето решение. Но обратно на очакванията, не оцелява най-силният или най-правият във военния конфликт, а само онзи, който носи мир в себе си.

И въпреки че няма happy end, доброто все пак побеждава по някакъв странен и абсурден начин… Точно като надеждата - въпреки всичко. 

СИЛНИЯТ ЧОВЕК

Резултат с изображение за добър човек
Силният човек не строи сгради и не поправя фасади.
Той скромно превежда през улицата слепеца
и премества пречещата на мравката ограда
без да чака одобрителна дума или друга награда.
s
Силният човек не мери своите дела по големина,
защото единственото, което иска е да помага.
Той вижда многоизмерно за миг време света
и знае кое е добро, кое истина и кое лъжа.
s
Според някои е ням, а всъщност думите му са златни,
изричайки нещо го претворява в дела незабавно
и не го вълнува, че буди завист и мълва постоянни -
той споделя единствено онова, което са му дали.
s
Защото преди време, още като беше малък
Човекът срещна друг човек, който помагаше,
но вместо да погълне добротата с гладна ярост
я посади в себе си и се роди от нея гора от жалост.
s
И оттогава човекът силен се влюби безименно
във всеки и всичко, изпитващо болка и страх. И все пак
той ще помогне на един, а друг ще отмине,
защото единият живот се движи, а пък другият е сринат.
s
А той има гора от жалост да отглежда в сърцето си
и се нуждае от други гори, а не от несретности.
Но поне ви е ясно, че ако този човек ви подмине
или сте щастлив или животът ви е сринат.
s
+ + +
s
И ако любопитствате какво се случи,
онзи спасен от кола слепец прибра бездомно куче.
Мравката смело продължи с бучка захар на гърба си,
която то иначе щеше гладно да изсмуче.
Светът сякаш почти не се промени…
Само силният човек и кучето знаеха, че е по-добър от преди.

“ГОЛЯМАТА ЛЮБОВ” ТРАЕ 30 ГОДИНИ

Публикувано на: 18-06-15 14:55 в stand.bg

Фотокредит: Петър Бегов

я

Дългоочакваният концерт на Roxette заля с настроение препълнената зала „Арена Армеец”.

След 30 години на сцената групата доказа, че да „прекараш времето си” добре все още е възможно - както на сцената, така и в живота.

Мари Фредериксон, която 13 години вече се бори с рака, демонстрира силната си воля и глас, като само на по-високите тонове я подкрепяше беквокалистка. Затова пък за Пер Гесле годините сякаш нямаха значение - той подскачаше неуморно по сцената със своята китара, пеейки без грешка куплетите си.

Любимците на няколко поколения наблегнаха на старите си песни, на които публиката активно се включваше с умело припяване. „Sleeping in my car”, „Big love”, „Spending my time” отключиха купона, който бързо се нагря до максимум. Опиянението бе толкова силно (определено не само бирено), че въпреки неколкократните прекъсвания в озвучаването Мари и Пер продължаваха да пеят без звук, а присъстващите ги подкрепяха акапелно като в доброто старо време, когато техника изобщо е нямало.

roxette2_600

Еуфорията бе съвсем естествена. Звучните, запомнящи се парчета с рок звучене и жизнено позитивни текстове естествено се продължаваха в гласа на публиката. Защото се знаеха от всички и всички знаеха кои са Roxette.

А те от своя страна бяха наясно, че са точно тук. В „междуредията” на бисовете - „Listen to your heart” и „The look”, соло китаристът изпълни две рок импровизации върху „Моя страна, моя България”.

За наша радост отмина времето, когато, забързани в турнетата си, групите преминаваха почти транзитно с по едно „We love you, Bulgaria”. Вече стана навик световни музиканти да ни поздравяват „по български”.

Защото се превърнахме в голяма гара на световния музикален влак, носещ редовни предизвикателства от вагони с меломански удоволствия.

УТРЕЛАНДИЯ

Публикувано на: 22-05-15 15:54 в stand.bg

- Кой ще победи?
- Този, когото нахраниш”.

Историята: Една магична значка, гъвкаво пространство и фантастично по-добро бъдеще ще накарат две поколения и две съдби да поемат по пътя за спасяването на света от обещавания апокалипсис.

Бившият изследовател и мечтател Франк (Джордж Клуни) и любознателната тийнейджърка Кейси (Брит Робъртсън) преминават заедно в измерението на Утреландия, за да открият, че светът може да бъде спасен само от мечтатели и реализирането на неосъществените им идеи. Макар и основите на съвършената Утреландия да са поставени от гениалните Едисон, Тесла и Айфел, се оказва, че продължението зависи от всеки човек.

Резултатът: Новата продукция на „Дисни”, режисирана от двукратния носител на „Оскар” Брад Бърд („Рататуи”, „Феноменалните”) е колкото оригинална, толкова и недоизпипана.

Идеята за свят от учени и гении - мечтатели, които да подобрят живота ни, е сама по себе си интересна, опирайки се на Айнщайновото „Въображението  е по-важно от знанието”. Предвид високия пример може да се предположи, че внушението на създателите на лентата към младата аудитория е: учете се, създавайте нови джаджи и не си поставяйте ограничения в реализирането им.

Деформирането на пространството също е впечатляващо, тъй като е създаден ефект на измерение в измерението, т.е. няма пътища за преминаване от-до, а са на принципа на матрьошките - едно в друго. Освен това цялата устременост, мечтателност и ефекти а ла „Дисни” както обикновено са приятни за сетивата и дори се чувстваш по-добър на финала, но след края на този филм оставаш и доста объркан.

Големият проблем на сценария е, че няма ярък антагонист. Опитът да се вмени тази роля на сенатор Никс (Хю Лори) остава само опит, тъй като изобщо не се изяснява мотива му да внуши апокалипсис на земляните, а и той съвсем адекватно разсъждава, че така или иначе те са приели края на света „с радостно безгрижие”.

И тук започва голямото лутане в търсене на смисъла: кого спасяват Франк и Кейси, след като няма нищо страшно; защо все пак продължава търсенето на мечтатели, т.е. бъдещи спасители на света; защо разумният и обективен Никс праща лоши роботи на протагонистите?

Всъщност отговорът може би е само един. Когато похапваш шарен сладолед, ароматите толкова се омесват, че в крайна сметка остава само охлаждащия ефект и безличната сладост от неясно какви първоначални вкусове (замисли). Но ако това е вашия начин да посрещнете лятото, филмът неустоимо ще ви грабне. Особено ако имате мечти и амбиции да спасите света… независимо от кого.

УРОК

Публикувано на: 13-05-15 10:43 в stand.bg

Междувременно преподавателката разбира, че домът й е обявен на търг и няколко дни делят семейството й от оставане на улицата. Моралните опити за спасяване на ситуацията се оказват безуспешни и притисната до стената, тя се изправя пред дилемата: да престъпи урока, на който учи децата, или да загуби дома си.

Резултатът: Вдъхновен от плевенската учителка, обрала банка, блестящата авторска история на Кристина Грозева и Петър Вълчанов заслужено печели престижни международни награди.

Парадоксалната българска действителност, показана през обектива, на моменти е така оголена, че буди силни чувства в диапазон от шок до смях. Но тук не става дума за пародия, която в последните години обитава българското кино, а за онзи смях, който се появява след последния шокиращ дъх - смях от лудост, смях от няма-накъде-повече.

urok2_600

Дилемите, пред които се изправя Маргита Гошева (Надежда), опитвайки да спаси поне нещо след тоталния срив в живота си, са споделени както на екрана, така и в живота с Иван Бърнев (съпругът й). Актрисата, поставена в центъра на сюжета, е толкова плътна и убедителна - благодарение и на оператора Крум Родригес - че в голяма част от филма зрителят е хипнотично принуден да се „качи на сцената”.

„Урок” е безспорна глава в книгата на новата ни киноистория. Силата, с която сблъсква персонажи-действителност-зрител, въпреки разрушителния ефект, всъщност строи мост. Онзи порутен мост между публика и българско кино, по който доста хора - и от двете страни - си навехнаха краката, извървявайки го в последните години.

С творбата на Грозева и Вълчанов киното ни има големия шанс да върне непредубедените зрители в салоните, а надеждата е за останалите, които ако преодолеят спирачката си да гледат наш филм, ще разпознаят качество и ще се убедят, че поне в един ресор България вече е в Европа.