СТРАНИЦА НА ЕДНА БРОДНИЦА

Никой не трябва да бъде спасяван от любовта

Публикувано на: 30-11-15 10:46 в stand.bg

“Че любов не се отлага,
тя веднъж ако избяга,
де ще иде, се не знай.
Не отвръщай: време има!
Днеска ме люби, любима!
Младостта не е без край.”

я

я

я

я

я

Винаги е очароващо, когато извънстоличен театър успява да те развълнува със своя постановка и още повече, когато тя е по многократно интерпретираната „Дванайсета нощ” на Шекспир.

С разпознаваем почерк, но всеки път изненадващ с решенията си, режисьорът Петър Денчев и тук акцентира върху темата за неискреността, която сега  гравитира около въпроса „Осмеляваш ли се да обичаш и да бъдеш обичан”.

За целта той кара актьорите да „корабоплават” в търсене на сърдечните си пристанища,  но за да ги достигнат, им „налага” да преплуват един басейн разстояние. Да, обаче някои не могат, а други не желаят да се потопят, затова и сцените логично са разположени на различни нива върху кораба - басейн (сценографско решение на Елица Георгиева).

Докато един вика от палубата с патос и истерия името на любимата си, без да се осмелява да се намокри, друг/а безстрашно се потапя в дълбочините, рискувайки да остане без дъх. Трети пък лентяйстват в хипарски доспехи, одумвайки плуващите, в трепетно очакване някой да се удави. А в логиката на закона за плуване в драматургични води „мокрите чувства” са регулирани от „спасителя” Малволио (от италиански „зложелател”), който се опитва да наложи суха подреденост на свят, жадуващ да лудува.

Още с появата си Ивайло Ненов събужда искрен смях у публиката с премерените крачки на голямото си его, впито в малкия костюм. Гротесков до най-дребния нюанс, той ще разпорежда по мегафон за тишина в залата и ще лустроса до блясък любовта - такава, каквато си я представя (сцената с ябълката), а малко след като обуе прословутите си жълти чорапи, подведен от фалшивото любовно писмо, ще се окаже единственият удавен в спектакъла. Не буквално, разбира се, защото в тази алегория, той е само човекът, който пречи на останалите да изживеят своите нощ и ден „както им харесва”.

Дали с крайните емоционални преобличания и несподелени терзания на Мариана Бонева (Виола) или чрез феминисткия устрем на невъздържано преследващата целта си Елена Нацариду (Оливия); дали като бърз флирт с палави докосвания (както в началото) или в „завинаги” целунали се устни (както в края), любовта е всякак възможна.

А когато маските са свалени, дъждът завалява  в запомнящата се песен на Пламен Мирчев - Мирона. В нея всеки може да припознае себе си като млад или стар, влюбен или не, и да избере как ще обича по-нататък. Защото русенската „Дванайсета нощ” дава отговорите, от които се нуждаете, независимо дали плувате за първи или пореден път в рисковите дълбини на своето или нечие чуждо сърце.

“Дванайсета нощ” от Уилям Шекспир, ДТ „Сава Огнянов”, Русе

Превод: Валери Петров
Сценичен вариант и постановка: Петър Денчев
Сценография и костюми: Елица Георгиева
Музика: Пламен Мирчев - Мирона
Участват: Венцислав Петков, Александър Узунов, Ивайло Ненов, Ивайло Спасимиров, Иван Самоковлиев, Любомир Кънев, Йовко Кънев, Кадри Хабил, Елена Нацариду, Мариана Бонева и Мариана Крумова

Опера и Иво Димчев - възможно ли е това?

„Operville е представление, в което се пресрещат амбицията ми от много време насам да напиша опера и личният ми вкус към театъра и музиката, за да се смесят в странна визуална и динамична материя.”
Иво Димчев

я

я

я

Признатият от години на световните фестивални сцени Иво Димчев се завръща в България, за да представи новия си експериментален проект в партньорство с оперните певци Пламена Гиргинова и Николай Войнов.

В опияняващ сценичен коктейл от опера, театър, танц, пърформанс и инсталация, творецът поднася своята визия за оперното изкуство, отвеждайки зрителя във вълнуващото „градче на операта” (operville), където нещата „не са такива, каквито изглеждат”.

Запознавайки ни с интересните му жители, решаващи смело „оперния си живот”, Иво Димчев и този път отстоява позицията си на новатор, който оставя трайна следа у всеки, осмелил се да пътешества с него отвъд границите на абсолютните правила за живота, изкуството и всичко останало.

„Operville” , Театър „Азарян”, пл. България 1, НДК

Текст, вокална структура и хореография: Иво Димчев
Участват: Пламена Гиргинова, Николай Войнов и Иво Димчев
В спектакъла се използва музика на Шопен, Стефан Христов и др.

Театърът, без който не можем

„Животът трябва да се описва не такъв, какъвто е и не такъв какъвто трябва да бъде, а такъв, какъвто го виждаме в мечтите си.”

я

я

я

я

я

На входа на новия театър „Азарян” в НДК някак естествено пристъпваш като в храм. Там, на входа, „оживял” напук на времето, самият режисьр споделя за миналото си на обущар и последвалото посвещение на театъра.

Мечтаеш и ти да си нещо друго, докато след още няколко крачки това не става възможно. Избираш си роля и „надяваш” обувките на любим актьор, за да си крал или слуга за малко - за да бъдеш някой, който не си.

И само след минути „извървяна” история разбираш, че неусетно си се влюбил - ако още не си - в магията, наречена театър.

Тази вечер тя е полет на спомена, мечтата и невъзможната любов - „Чайка” на Чехов. Най-емоционалният за Азарян текст, част от последния му сценичен триптих („Чайка”, „Три сестри”, „Вишнева градина”), днес се ражда през погледа на Явор Гърдев и сценографията на Никола Тороманов.

Тук всеки е нещастно влюбен в някого/нещо и всеки мечтае да е нещо друго и/или с някой друг. Но въпреки крещящото недоволство от участта си, следвайки „присъдата” на Чехов, всички те удобно продължават да съществуват компромисно до края - опитвайки да обичат, да творят изкуство, да живеят.

Докато персонажите на Чехов обаче неукротимо се лутат в нереализираните си копнежи, Явор Гърдев съвсем реално успява да „укроти” залата в рамките на три часа, без възражения от страна на публиката.

Безкомпромисният артистизъм на Снежина Петрова като Аркадина; естествената импулсивност на Елена Телбис като Нина Заречная; екзалтираността на Ованес Торосян - Треплев; манипулативното умение на Захари Бахаров - Тригорин; убедителната искреност на Лилия Гелева като Маша; образната плътност на Владимир Пенев - Дорн и Светлана Янчева - Полина Андреевна, както и палитрата от емоции на Михаил Мутафов  - Сорин  неустоимо приковават залата да гледа, да преживява, да се смее и да страда с възкръсващата „Чайка”.

А този път тя е по-възкръсваща от всякога. Защото тандемът Гърдев -  Тороманов, които за първи път „играят” Чехов, оставя особения привкус на страстната и неповторима първа любов, която е единствена, докато я преживяваш.

И не се забравя… колкото и да ти се иска да я замениш с други хора и други театрални изкушения, никога няма да е същото.

„Чайка” от А.П. Чехов, Театър „Азарян”, пл. България 1, НДК

Превод: Мария Вирхов
Режисьор: Явор Гърдев
Сценография: Никола Тороманов
Костюми: Свила Величкова
Музика: Калин Николов

Участват: Снежина Петрова, Елена Телбис, Захари Бахаров, Ованес Торосян, Владимир Пенев, Светлана Янчева, Михаил Мутафов, Лилия Гелева, Николай Урумов, Христо Петков, Стоян Габровски.
Може да гледате постановката през новия театрален сезон 2016/17.

С лице надолу

Публикувано на: 13-10-15 16:36 в stand.bg

Ние сме вечни

Публикувано на: 12-10-15 16:37 в stand.bg

„Даваме ли отговори, лепейки етикети?…”Красивите и умните”, „интернет лумпени”, „цветът на нацията”… „Ние сме вечни” е пиеса за три пропилени срещи по повод на една раздяла, която се случва на фона на силен, но безрезултатен политически протест. За пропилените надежди, време, думи, илюзии.”
Василена Радева

С взрив от емоции и младежки дух, премиерата на театър „София” заля публиката, демонстрирайки, че възрастта на всеки от нас се определя не от отметнатите дати в календара, а от собствените ни чувства.

Задаваща много въпроси в диапазон от „накъде отиваме?” до „кой съм аз всъщност?”, постановката улавя безукорно духа на младите в България днес. Нюансите в характерите и езика, динамичното преминаване от социални към лични теми, грубостта и нежността, вплитащи се в едно изречение, някак естествено ни връщат към нашите 19 - апатични и объркани или бунтуващи се срещу какво ли не. Вероятно ние не сме се събирали пред Паметника на Съветската армия, говорили сме малко по-културно и приятелите ни не са били точно такива, но със сигурност за по-старите  поколения сме изглеждали някак „пропаднали”.

Авторът на текста Кирил Буховски обаче смята за важно, че пиесата е актуална сега и няма никакво значение дали ще се поставя в бъдеще и дали ще бъде разбрана тогава. „Тази пиеса я писах като подарък за мои приятели, а прототипите в нея са мои познати. Тя е искрена и сурова изповед от младите и за младите”, споделя той.

И въпреки че целта на автор и режисьор е да огледат съвремието, те успяват да надскочат времевите ограничения и да заразят с младост - болезнена и усмихната, няколкото поколения преди тях, доказано от разнобройните бръчки по ръцете, ръкопляскащи топло на финала.

Защото „ние сме вечни”, докато сме млади, наивни и непослушни. После се вслушваме в тиктакането на часовника… и остаряваме.

„Ние сме вечни” от Кирил Буховски, театър „София”

Режисьор: Василена Радева
Сценограф: Даниела Николчова
Композитор: Емилиян Гацов- Елби
Автор на песента: Константин Кучев

Участват: Боян Арсов, Юлиян Рачков, Антон Григоров, Симона Халачева, Дария Симеонова, Лора Мутишева

Да играеш жертвата

Публикувано на: 05-10-15 11:53 в stand.bg

Фотокредит: Иван Дончев

я

Отново провокативна, жонглираща с философско вълнение между живота и театъра, новата постановка на Диана Добрева („Декамерон“, Йерма, „Къщата на гнева“) в театър „Българска армия” е желано предизвикателство за почитателите на Мелпомена.

Текстът на добилите широка популярност братя Преснякови се завърта за втори път на българска сцена, но сюжетът, който позволява многостранно оглеждане, вълнува и тук.

Валя работи в милицията, изобразявайки жертвите на криминални престъпления по време на следствените експерименти. Объркан от личните си страхове и самота, той играе собствената си самоосъденост, опитвайки да намери правилното решение на вечната дилема „да бъдеш или не”.

Във фарсовите ситуации, които забавляват, стискайки с абсурда си гърлото,  нарочните (по автор) преписи на „Хамлет” звучат съвсем естествено, отговаряйки с „не” на възможния живот. Защото точно като датския принц, Валя предпочита да направи от живота си трагедия,  „уж” решавайки чужди конфликти, но не и своя собствен.

Поднесена динамично през режисьорските решения, тази „игра в играта” избягва крайните внушения, но подтиква към замисляне за живота и воайорския ни поглед към него. Подтикът, разбира се, е с лека скорост, точно както Диана Добрева умее да пътува към зрителите - без да „катастрофира” в собствените им противоречия, оставяйки само „драскотина” върху „бронята” им.

„Поуката” е свободно избираема - някъде между театралната илюзия и кривите огледала. Все пак смехът така залива сцената, че може и да пропуснем да се замислим… Или пък да прекалим като Хамлет.

„Да играеш жертвата” от Братя Преснякови, театър „Българска армия”

Режисьор: Диана Добрева
Сценография и костюми: Нина Пашова
Музика: Петя Диманова
Участват: Милен Миланов, Деян Георгиев, Десислава Касабова, Мирослав Косев, Стефка Янорова, Веселин Ранков, Гергана Данданова, Александър Дойнов, Веселин Анчев, Георги Къркеланов, Анастасия Ингилизова, Тигран Торосян

Може да гледате постановката на 20 ноември 2016 г.

За магистралите или за културата?

„Процесът против богомилите” е най-съдбовната моя творба. Тя предопредели живота ми. Пишейки за еретиците, аз станах еретик… Богомилството не е разрушителна ерес, за каквато я представят… богомилството е бунт срещу всякакъв вид деспотизъм, духовен и политически…” Стефан Цанев

я

Силното предизвикателство на Народен театър „Иван Вазов”, откриващо новия театрален сезон, е шокиращо събуждане на мисълта и историческата памет на българския зрител.

Наопаки на лятното безгрижие, режисьорът Маргарита Младенова среща минало и настояще през „живите” сценографски времеви тунели на Никола Тороманов, за да покаже, че нещата преди и сега доста си приличат. Историческото осъждане на институционално неудобната ерес от страна на служещата на властта църква е стартова площадка за излитане на по-значимия процес срещу свободата на личността преди и днес.

„Убихме девет царя, десетият дойде. Играта се повтаря…”, припява хор от сцената, докато Деян Донков майсторски „възкръсва”, жаден за новото си царуване като уж различен властник. А срещу него водачът на богомилите Иван Бърнев е готов наистина да умре за вярата си, дори без „право на възкръсване”.

„Как може да вярвате в Бог, който ни забранява всички радости, освен радостта да вярваме в него?” ще възкликне еретикът с почуда, а думите му разсъблечени от буквалност ще зададат другия въпрос: защо всички привиждат в царския кон Архангел Михаил? Отговорът е един: царят така е заповядал, а „вярата е по-силна от истината”.

Пропит с история и евангелски текстове, словесният конфликт между гротескните образи на властимащите и „децата на светлината”, всъщност сблъсква подчиняващи и нежелаещи да се подчинят. Независимо от времето, уравнението ограничаващи и нежелаещи да бъдат ограничавани е със сходен резултат - едните остават, а другите… изчезват.

Според Маргарита Младенова и Стефан Цанев обаче големият въпрос е как и откъде ще изчезнеш. Защото докато Борил е позабравен наш цар, за богомилите всички малко или много са чували.

И тъй като на сцената се появява и настоящият ни политически лидер, въпросът остава отворен: за кого/какво ще се говори след 100 години?

„Процесът против богомилите”, Народен театър “Иван Вазов”
от Стефан Цанев

Режисьор: Маргарита Младенова
Сценография и костюми: Никола Тороманов
Музика: Асен Аврамов
Фотограф: Яна Лозева

Участват: Деян Донков, Рени Врангова, Иван Бърнев, Теодора Духовникова, Теодор Елмазов, Пламен Пеев, Йосиф Шамли, Сава Драгунчев, Христо Петков, Христо Ушев, Благовест Благоев, Илиана Коджабашева, Стефания Колева, Павлин Петрунов, Лилия Гелева, Калоян Трифонов, Неда Спасова

Може да гледате постановката на 27 ноемри и 7 декември 2016 г.

МЪЖЕТЕ НЕ СА…

Всяка прилика с действителни лица е случайна.

Но никой герой в тази история не е случаен.

ЗАБОЛЯВАНЕТО

Мъжете не са, каквито бяха. Години наред набеж­даваха за това еманципацията, но тя няма вина, че полът им от доста време страда от неизлечимото заболяване абсолютикум патриархаликум. Тъй като учените все още търсят лекарство, заразната болест, която се предава по кръвен път от баща на син, вече е придобила невиждани размери. Еманципацията бе един от опитите да се локализира развитието на болестта, но, уви… Вместо това, тя предизвика му­тация на вируса-носител, което рефлектира по два начина.

Част от мъжете станаха абсолютикум на квадрат и можеха да предават болестта не само на своите си­нове, но и по въздушно-словесен път на всички за­обикалящи ги.

Други пък, след приема на еманципацията, до­толкова преодоляха заболяването, че от мъжката им идентичност оцеляха единствено първичните поло­ви белези.

АЗ, ЕМАНЦИПАЦИЯТА

Необходимо е уточнението, че аз не съм бивш мъж, а настояща жена. Родих се в това болно време и някак ми се наложи да се адаптирам. Биологична­та определеност да съм от женски пол логично ме свърза с екземпляри от мъжки пол. И така започна историята…

Отдавна съм разбрала, че мъжете предпочитат да ме съзерцават отблизо и далеч, вместо да разговарят с мен. Но това не е, защото не млъквам, а по проста­та причина, че имам навика да мисля. Не съм веща в теми като пазаруване, Биг Брадър, „кого срещнах днес“ или „какво да облека утре“, но затова пък мога да готвя и обожавам да мия чинии (което говори за една незакърняла напълно женственост). А това е проблем — имам предвид невежеството ми, защо­то по тези популярни женски теми мъжете генно са тренирани да не се задълбочават, т. е. изобщо да не включват какво точно се говори. Тъй като формално съм жена, обаче, заговоря ли по неочаквани от мъже­те теми, spam защитата им блокира, неподготвена за подобни изненади.

Освен тези недостатъци, съм и еманципирана. Повечето биха казали — ами, логично! Да, ама не, ще отговоря аз. Не съм се родила с веруюто, че трябва да се боричкам цял живот с доказано по-силния пол. Научих се да бъда такава. След като гледах достатъч­но количество американски филми, разбрах колко е полезно всъщност да си еманципирана. В любовните епизоди на тези произведения на изкуството той и тя се запознават в крайно неромантичен бар. След като пият по бира с картофки и той (забележете!) плаща сметката, на паркинга, палейки колата, еднозначно и с премрежен поглед изрича култовата фраза: „У нас или у вас?“. Ясно е, че следва продължение от особен характер.

Естествено, американската филмова индустрия се грижи за интереса на кинозрителя и затова предла­га и друг сценарий за любовна вечер. Барът се заменя с крайпътно заведение (често долнопробно), хапват се сандвичи, той отново плаща (нали е джентълмен!) и, като я изпраща до тях, тя, застанала на входната врата, невинно пърхайки с мигли, изрича друга кул­това реплика: „Ще се качиш ли да изпием по кафе?“. Той, разбира се, приема на драго сърце поканата, но всъщност чак на сутринта пият кафе. Не мога да набеждавам хората. За тях наистина не знам какви са ги вършили. Може да е имало повреда в електро­централата, оправена в ранните утринни часове (а като е обещано кафе, няма как — ще се чака), или тя живее в мансардата на някой небостъргач, който, не щеш ли, е с развален асансьор.

Дълго разсъждавах по въпроса — дали винаги след употребата на бира с картофки ми се „пие кафе“. Стигнах до извода, че най-често след тяхната консу­мация единствено и само ми се доспива. (Някакъв непознат, който си има другаде легло, да иска да се настани в моите чаршафи, ми се струва някак на­хално от негова страна.)

Разковничето за хранително-вкусовата развръз­ка обаче се оказва друго. След обстоен анализ на ситуацията открих, че важните точки в любовния сценарий са „той плаща“ и логичното скъсяване на дистанцията „у нас или у вас“. Еврика! Ами това си е негласна търговска сделка! Да, но аз не струвам кол­кото една бира с картофки.

И така станах еманципирана.

За съжаление, обаче, ако един елемент от любов­ния сценарий отсъства или бъде променен — всичко се проваля.

В случай, че си разделят сметката, тя:

пешеходства сама до дома си;

казва: „беше ми приятно, но в следващите де­сет години съм заета“.

Ако тя плати сметката, той:

вижда в нея жената-мечта, а в себе си мъжа‑тър­тей;

срамежливо я изпраща и казва, че му е било особено приятно.

Ако той черпи, но в крайна сметка тя плаща сметката, тя:

се обажда на най-добрия си приятел, за да дойде да я прибере;

при следващ удобен случай го „черпи“ по същия начин.

Ако тя черпи, но в крайна сметка той плаща смет­ката, той:

спира първото такси и я натоварва на него;

изисква продължението без уточнение на мяс­тото и без каквото и да е предложение за кафе.

В случай, че той плати и я изпрати, но условията по сделката не бъдат изпълнени, той:

се обажда на приятели и казва какво гадже е свалил, какви белоснежни чаршафи има и т. н.;

звънва на мама, защото само тя знае, че „она­зи“ не заслужава нейното прекрасно момче.

След като щрихирах в най-общи линии особеностите, полезни за разбирането на следващите редове, мога да започна с фактическите случки в последните години от живота ми, които обърнаха тотално пред­ставите ми за другия, силния пол.

ИСТОРИЯ ЗА МОМЧЕТО, КОЕТО СЕ СТРАХУВАШЕ

Вървяхме по парковата алея, след като настоятел­но го бях помолила да ме изпрати. След вечерята на първата ни среща и приятелски разделената сметка, той ми съобщи своята посока. Да, но аз бях в проти­воположната. (Не съм страхлива, но като жена с не особени физическо-съпротивителни данни, считах за логично да бъда изпратена до дома.)

Улични лампи осветяваха алеята, а от едната страна, зад ред дървета, постоянно профучаваха коли. Усетих как той ме хваща за ръката и невидяна се усмихнах. В следващия миг обаче той извика и се притисна до мен. Какво ли бе станало?

— Страх ме е! — проплака той.

— От какво? — попитах аз.

Бяхме сами.

— Не се знае какво може да се случи.

— Спокойно, аз съм тук и ще те пазя — отвърнах смело.

И вървях пред него, проправяйки бразда по осеяния с опасности път. Той бързо подтичваше след мен и чувах в тихите от автомобилния шум моменти из­плашеното му сърце. Мислех си: „Как ли излиза този човек сам по улиците, след като всичко може да му се случи?“. Изпратих се до вкъщи и му поръчах так­си, за да го отведе завинаги, далеко от опасностите, в неговия дом — между четири стени и старателно заключена врата.

ИСТОРИЯ ЗА МЪЖА СЪС СВАТБЕНИТЕ НАМЕРЕНИЯ

— Може ли първата чаша вино на Нова година да изпия с теб?

Загубих ума и дума от предложението. Познавах­ме се от вчерашна случайна среща. Аз бях бедна сту­дентка, а той високопоставен мениджър.

— Нали мога да си помисля? — попитах, защото не знаех какво друго да кажа.

— Имаш един ден.

И аз изпаднах в двайсет и четири часов дълбоко­мислен размисъл. Приех. Тъй като не стигнах до ло­гично умозаключение, реших да продължа абсурда с наложените от него правила.

Той се интересуваше от моето бъдеще, а своето виждаше през съжителството си с мен. В двете сед­мици, оставащи до празничния ден, няколко пъти ме кани на вечери, но те се реализираха като самот­ни разходки по тъмните улици. И тогава се случи — стигнахме до ресторанта, след дългите гладувания. Разделихме си по равно сметката, въпреки консу­мацията девет към едно в негова полза. Изпрати ме със същата галантност при първия ненадеен сняг. Спря такси, а мен остави на оживено кръстовище, пошляпваща с есенни обувки из кишата. Тези мои принципи! Търпях, тъй като отговорът ми бе „да“ за новогодишната покана. Е, грандиозният финал на­стъпи, когато ме попита колко пари мога да му от­пусна за празника. Тъй като студентството ми беше класическо и безпарично, предложих му да го изкара с баща ми. Добре, че татко не обичаше новите годи­ни, празнувани на чаша вино с кандидати за ръката на дъщеря му.

ИСТОРИЯ ЗА МОМЧЕТО, КОЕТО МИ КАЗА „НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙ“

— Ти си един прекрасен човек – каза той, при­стъпвайки през прага ми.

— Благодаря.

— Ти си умна, много се радвам, че те познавам — доволно изрази мнението си той, предъвквайки пос­ледните хапки от приготвената от мен вечеря.

— И ти си умен.

— Не вярвам в нещата, в които вярваш, нито спо­делям гледните ти точки, но си интересен човек — сподели съмишленичеството си той.

— Радвам се, че ме разбираш.

Всъщност и аз не го разбирах. Разговорът ни се затлачи в някакви строго доказани неща, които той анализираше и разглобяваше като автомеханик с де­сетгодишен опит. Добре, че имах прозорец, през кой­то да наблюдавам съседите, гледащи телевизия и на­лични цигари, за да не барабаня нервно по масата.

Душата ми бе кръстопът, през който минаваха ка­кви ли не хора. Домът ми — крайпътен хан, в който всеки влизаше през южния вход, западната конюш­ня, източния прозорец или северната кухня — спо­ред зависи от възпитанието на гостите. Уморени път­ници винаги имаше. Ханът работеше денонощно.

Същият човек скоро си намери добра работа и се обади, настоявайки да ме почерпи. Неколкократно отказвах, поради работата си в „хана“, но след някол­ко седмици склоних да излезем.

— Не се притеснявай за нищо — каза той. — Ис­кам да те почерпя, защото много те уважавам.

Направи го. Всеки плати сметката си. Останала без пари, в средата на нощта, излизайки от заведение­то, го чух да казва:

— Ти какво ще правиш? Аз ще си хвана такси от­там. Чао!

Дори дума не успях да изрека. Шокът беше твърде силен за крехката ми психика. След час и половина се добрах до моя „хан“. Реших да затворя за известно време входовете. Душата ми бе фалирала.

ИСТОРИЯ ЗА МЪЖА, КОЙТО БЕШЕ НОМЕР ЕДНО

Преди първата ни среща, той започна с уговор­ките по телефона:

— Не очаквай нещо много специално. Нямам лъс­кава кола и богатство, които да ти предложа.

По неговите думи бе грозен, плешив и кръгъл. Не съм предубеден човек. Харесваше ми да общувам с него — нищо повече. Той наистина бе обективен в преценката за себе си, но мен ме вълнуваше човекът зад външните условности. Още на третата крачка обаче, по време на срещата ни, успяхме да се скара­ме. Той плюеше нацията ни и се прекланяше пред институциите разпалено. Опитах се да му обясня, че зад тези институции стоят хора от същата тази нация, която презира. Но не, оказа се, че съм в дъл­боко заблуждение. Според него институцията си бе институция и трябваше да се уважава. Прекъснах темата.

— Явно имаме доста противоположни мнения — констатира той.

— Да, много сме различни — съгласих се аз.

Седнахме да вечеряме. Заболя го стомах. Изра­зих съчувствие, но отново грешка.

— Не ми говори така! — възмути се той. — Аз съм мъж и не се нуждая от съчувствие. Само на жените може да се съчувства.

Доживях да чуя и това.

— Хей, аз не те съжалявам, а те разбирам. Пра­виш ли разлика? И говориш с една много еманципи­рана жена, така че, ако обичаш… — тогава вече бях убедена еманципантка.

Настояването ми да си платя сметката беше посрещнато с артилерийски огън от думи в тоналност „крехката, нуждаеща се от защитеност и грижи жена“.

След драматичната ни първа среща, образувала ми прогресивно главоболие, той ме помоли за втора. Думата „не“ я нямам за нищо. Защо се съгласих и аз не знам. Може би заради умоляващия ме, влажен поглед, заради самотата и объркаността му. Е, както се знае, всяко нещо има своето развитие. Втората сре­ща беше не драматична, а трагична (добре, че действието спря преди смъртните случаи, характерни за този жанр).

— Защо не ми отговори на обаждането преди по­ловин час? Може би има други мъже в живота ти и не съм номер едно. Вероятно съм две или три — въздъхна съкрушено той, докато пътувахме към избран от него романтичен ресторант.

— Имах работа — достоверно отговорих аз.

По време на вечерята отново кръстосахме шпаги по конфликтните теми. Той нямаше спирачки. Беше опериран от съобразителност, а аз — от послушание. Ходих около десет пъти до тоалетната, за да туши­рам в клаустрофобичното пространство насилстве­ните си пориви. Но след поредната противоречива тема, той не издържа и ми каза:

— Слушай какво, ти нищо не знаеш за живота. Ако знаеш колко съм преживял аз.

Милият той! Та как аз, една жена, можех да знам за неговата велика човешка драма? Изобщо не пред­ложих да си платя сметката. Станахме, изпрати ме и… пожела трета среща. Е, този път отказах, някак не се стърпях. А той се обади на най-добрия си при­ятел, за да разкаже каква прекрасна жена познава.

ИСТОРИЯ ЗА МОМЧЕТО, ОТКРИЛО ЖЕНАТА–МЕЧТА

Той не можеше да обича само нея. Тогава се поя­вих аз, другата. Тя беше просто жена. Аз бях онази, приказката. Искаше ни и двете. Имаше ни и двете. За нея бяха всички подаръци. За мен бяха всички на­казания. Докато строях мечтите му, тя ги разруша­ваше и после той с подвита опашка се връщаше при мен, за да го излекувам от срещите му с реалността.

Каква бях? Жената мечта. Обичах го, работех, готвех, любех го. Каква беше тя? Жената реалност. Обичаше я, разбираше я, подаряваше й подаръци, любеше я. Бяхме двете противоположности. Но дока­то аз правех всичко, за да бъде той щастлив, той пра­веше всичко, за да бъде тя щастлива. Нашият бер­мудски триъгълник, в който и тримата бяхме влезли без надежда за измъкване. Той просто се чувстваше удобно. Тя си мислеше, че са само двама, а аз — вярвах, че мъжете уважават мечтите си.

Не познах. Винаги го черпех или винаги той ме черпеше с мои пари, а когато ми омръзнеше да съм все излъганата, той просто ме завръщаше с думи­те „ти си моята приказка“. Да, но дори приказките имат нервна система. В периода си на работна пчела, съжителстваща с класически търтей, изживях усеща­нето за пълна метареалност. Но настъпи моментът, в който нещото, наречено егоизъм, се събуди. Когато си тръгвах, на ръба на нервна криза, той отново ми каза завръщащите думи. Този път обаче те не по­действаха. А и той отдавна бе избрал своята любов. Разбираемо. Естеството на нещата води до следния извод: „просто жените“ раждат деца, „жените при­казки“ — единствено мечти.

ИСТОРИЯ ЗА МЪЖА, КОЙТО БЕ „ПРЕЛЪСТЕН И ИЗОСТАВЕН“

Той обожаваше моята компания навсякъде. Дали щях да стоя като цвете на масата, да се въртя кръшно на дансинга или да разговарям умно и премерено с неговите приятели — за него бе все едно. Важното беше, че бях негова (поне според него). Излизаше с мен, а живееше с ревнива, досадно глупава и безработна жена. Когато го попитах „защо?“, той ми от­говори, че съм единственият съзрян повод за измък­ване от навика. Той ми предложи целия материален свят. Но аз бях твърде летателна, за да се поддам на изкушението. Обичаше да чете вестник или да говори по те­лефона, когато влизахме в заведение. Обаче когато аз извадих взет нарочно вестник от чантата си, се засегна много. Оправдаваше се, че има много работа (уговаряше спорта си с приятели в събота или ра­ботна среща за следващата година), не че не съм му интересна. Ходеше с костюми, а не познаваше еле­ментарната етикеция (като изключим отварянето на автомобилна врата и плащането на сметки). Купува­ше всичко на килограм, без да се интересува какво и защо ми харесва. Страхуваше се от много неща, но основно от това да не ме загуби и от болката. Веднъж се опита да сготви и без да иска леко се поряза. Имах чувството, че ушите ми чуха колективния вопъл от тексаското клане. Страшна работа! Мислех си какво ли би се случило, ако някой ме заплаши или нарани? Със сигурност не можех да разчитам на него. Май­ка му го бе отгледала като цвете в саксия, а цветята, както знаем, са крехки създания.

— Ти ми разкриваш нови светове — казваше той.

— А ти на мен какво ми разкриваш? — питах аз.

Неговите мечти бяха прозаично-парични, а мои­те — летателно-феерични. Разминаването ни бе то­тално. Когато една вечер ме покани на „седене“ пред телевизора, му отказах. Нямах повече време за мате­риализиране, а скуката, която получавах като ком­пенсация, беше като домашните чехли, които нико­га не обувах.

Поне опитах да съм движима собственост. Не ми хареса. Мама с радост го чакаше да й се обади.

ИСТОРИЯ ЗА ПРЕКРАСНОТО МОМЧЕ НА МАМА

Този случай не е като предишния. Майки разни, но има и достатъчно безобразни. С него имахме общи теми, общи интереси и ни бе изключително прият­но да разговаряме. Той не понасяше една единствена моя черта, че понякога разказвах истории от личния си живот. Влюби се в някаква рафинирана мен, до­бита от отбрани сортове възвишеност. Аз, човек? Аб­сурд. Нямах право на дефекти.

Той ме искаше съвършена. В знак на уважение ме черпеше постоянно, но с мои пари. След време се пренесох у тях. Взех със себе си само малко дрехи и цветята си. Издържах цели два дни. Изневиделица в негово отсъствие се появи майка му, която в рамките на малкото време, откакто ме познаваше, беше разу­чила цялата ми биография по мистериозни пътища, а белите полета, незапълнени по този начин, бяха „почернени“ от сина й.

Тя ме обвини, че използвам детето й (за какво ли?), че не го обичам (със сигурност не познавах нейната любов!) и че нищо не знае за мен (явно за нея трябва­ше и справка от минали животи!). Измъкнах се бързо от този кошмар. Обадих се на мой приятел да ме взе­ме и отведе далеко. По-късно момчето на мама ми се обади, за да ми каже, че не е трябвало да се карам с нея, да съм наясно, че повече не мога да стъпя в дома му и че съм много глупава. Още по-късно ми писа, че съжалява за случилото се, че се надява да му простя и желае отново да се видим. Явно бе разбрал колко е сам и нещастен с дадената майка, която никога не би напуснал и с наложителната мастурбация всяка вечер в детската му стая.

ИСТОРИЯ ЗА МЪЖА, КОЙТО ОБИЧАШЕ ЖЕНАТА

В нашето запознанство имаше една надежда, но тя беше само моя. Той искаше едно, а аз — всич­ко останало. Никой не разбра защо хора като нас се опитват да бъдат заедно. Може би единствено той знаеше. Светът му се изчерпваше в междуредията на собственото му самочувствие (плоско като древната представа за Земята) и първичните задоволявания - закуска, обяд и вечеря… душ. Така се въртеше кръгов­ратът и на мислите му. Ние почти не излизахме. Бях доброто момиче, което се грижи за всичко, а той, удобно настанили­ят се в дома ми влюбен мъж. Живеехме затворено в задуше(в)ността на неговите елемент(ар)ни желания. Когато бяхме навън, той намираше бързо поводи за ревност и ме прибираше в кошарката.

Защо позволявах това ли? Американското кино още беше непознато за мен, а еманципацията — дума с неясно значение. Мислех, че той е мъж. Това беше моята надежда. Тъй като не се бунтувах, явно му ом­ръзвах бързо. Той си заминаваше постоянно, но скоро след това се връщаше като при сигурно пристанище. Веднъж го попитах: „Докога ще продължава това?“, а той се учуди: „Какво да продължава?“. Тръгнах си. За първи път аз, за първи път осъзнала стойността си, за първи път жена.

ХЕТЕРОСТАЛГИЧНО

Това е краят или началото на моите истории. Хронологията в случая не е важна. Проблемът е, че има какво да разказвам.

На ръба на своята хетеросексуалност, на която до преди време бях сто процента вярна емоционално и физиологично, си задавам един въпрос: дали да не стана хомосексуална по убеждение? Защото вече не само не вярвам, че мога да срещна мъжа с глав­на буква, но съм изобщо предубедена дали ще ми се случи да се запозная с мъж.

В началото на женствеността на баба ми напри­мер, когато сред мъжете все още е имало мъжестве­ни екземпляри, всичко е било наред. Той я закрилял и държал да плаща навън, а тя от своя страна го ка­нела на романтични или прозаични вечери вкъщи. Така нямало ощетени, обидени и полуизнасилени във връзките.

С носталгия си спомням тези приказни истории за годините, когато ТЯХ ОЩЕ ГИ Е ИМАЛО (не просто полово определени като такива). Тогава те, млади­те девойки, се разделяли романтично или прозаично с девствеността си.

Хипотетично си представям какво ли би било, ако подобни мъже не бяха съществували? Налице щеше да бъде освен глобалният спад на прираста на населе­нието, но и наличието на неформална асоциация на девиците. Моето появяване също би било заплашено.

Но нали знаем, че ги е имало тях, мъжете. Не купуващи ни, не търгуващи с нас, не властващи, а обичащи ни каквито сме. Защото дори в природа­та бозайниците вървят заедно по пътя си, грижат се заедно за поколението и храната си. Той се бори за нейното внимание и я защитава в моменти на неси­гурност, а тя от своя страна създава плода, който ще запази вида им.

Но за моя вид нещата са по-сложни. Жените в отчаянието си станаха еманципирани, а мъжете в незнанието си — обратни.

До ден днешен чакам да науча дали аз съм стран­на или целият свят е ненор/морален. Може би ще го разбера един ден, когато срещна… някой мъж.

МЪЖЪТ ОТ U.N.C.L.E

“ИСИХИЯ”: ПРЕЗ ГОДИНИТЕ НАУЧИХМЕ МНОГО ЗА МУЗИКАТА

Публикувано на: 31-07-15 10:12 в stand.bg

Музиката на „Исихия”е вдъхновена от традиционния български фолклор, от магията на вековната култура и отг силата на природата. Тя съчетава древното ни културно наследството с ортодоксални песнопения и теми, засягащи българската история. Групата ще свири за пръв път на живо от 10 години на сцената на Transfiguration festival.