За възможната свобода, за homo happiness и колко трънлив е пътят до Делфиново, ни разказва Вал Тодоров, създател на филма.
Кога се роди бунтът в теб?
Откакто се помня, все съм бил бунтар. През 80-те ходех с много дълга коса напук на ченгетата, и се смятах за нещо като рок поет. Пишех текстове на български за „Ахат” и на английски за „Контрол”, „Ера”, Милена и други култови рок групи от онези времена. С група приятели списвахме нелегален самиздат за „изкуство и политика”, наречен „Праксис”, и се считахме за истински дисиденти. През цялата 1989-а, още преди да е паднал режимът на Тодор Живков, същата група работихме тайно върху независим проект за конституция на България.
След промените това беше и първият регистриран проект за конституция. По време на първия студентски бунт и палатков лагер поемата ми „Бесен съм” беше разлепена навсякъде по стените на Софийския университет. През 1991 г. най-после излезе и веднага се превърна в бестселър и първата ми книга „Иркала, страната на мъртвите”, която беше фантастична алегория за живота в древен Шумер, но всъщност сюрреалистична критика на родния тоталитаризъм.
Същата година, вече напълно разочарован от политическите процеси в България, заедно с доста от приятелите ми се изнесох в САЩ. Там учих в магистърска програма за кино и медийни изкуства, но скоро започнах да схващам, че Америка не е никакъв рай на демокрацията, а по-скоро империя на лъжата. След 2001 г., когато САЩ започнаха бързо да се превръщат в полицейска и милитаристична държава, се включих в алтерглобалисткото движение и движението за мир.
Спомням си, че преди десетина години попаднах на една пресконференция в Ню Йорк на известен американски автор и радикален активист. Попитаха го кога и какво го било накарало да стане анархист. Той отговори, че откакто се помни, винаги е бил такъв, поне от 6-годишна възраст, когато за пръв път отказал да изпълни нарежданията на баща си. Това изказване ми се видя не само остроумно, но и доста вярно.
Някои хора носят бунта генетично в себе си. Без да изпадам в биологически детерминизъм, смятам, че в това има голяма доза истина. Разбира се, по-късно житейските социални и културни обстоятелства активират в по-голяма или по-малка степен тези склонности. Моят живот се стече така, че беше разделен точно наполовина на два континента и в две много различни, но дълбоко репресивни системи.
“Физиката” на творчеството ти не е ли в конфликт с академичното ти образование?
Голяма част от „творчеството” ми всъщност не са публикувани текстове или прожектирани филми, а социалната ми организационна дейност и безбройните ми разговори с приятели и съмишленици по целия свят. През последните 5 години обаче реших да положа повече усилия да кодифицирам идеите си в някаква по-конкретна медийна форма.
„България, тази вечна ерес” е главният резултат в момента. Както съм казвал и преди, за мен киното не е кариера, а мисия. Не е просто средство да се разкаже дадена история, а език за отворен диалог и магическо съпреживяване на общочовешки универсалии. Аз лично не виждам никакво противоречие между научния и философския дискурс и разказването на истории или емоционалния свят на поезията. За мен всичко е едно неделимо интегрално цяло и именно разфасоването му на комодифицирани хапки е противоестествено. Да вземем следния текст например:
Да ти кажа ли истината, човече,
защото тя изпепели зениците ми.
Лозниците на ритмите и инстинктивните атракции вече
тъчаха лепкавата хореография на танцьорите и войниците.
Огньовете горяха по каналите на фракталите.
Митологията на всеобщата Майка и Бащата конник
от генетичните спомени на Орфей и Евридика
е социалната епистемология, която извика
всеки огнепоклонник в текста на общите норми
да разчертае, осмисли и оформи
нашите взаимоотношения и жертвоприношения
на пътуващи корени, танцьори, любовници и воини.
Съзнавам, че за доста хора такъв изказ е чудат и еретичен, може би неприемлив, може би неразбираем, но за мен лично това е идеалната поетична репрезентация не само на темите, но и на наративния подход в „България, тази вечна ерес”. Смятам, че прекалената специализация и фрагментирана самоидентификация е точно един от големите проблеми на света, в който живеем.
Винаги съм се приемал по-скоро за многостранно любопитен ренесансов човек, отколкото за тесен специалист, в която и да е било съвременна дисциплина. Не случайно във филма си дадох ролята на Валентин Гностик - един от старейшините в Делфиново, който проповядва интегралност и цялостност в човешките преживявания, но в същото време е и отпратка към реалния основоположник на гностическата школа на валентинианството от 2-и век в Александрия.
“България, тази вечна ерес” е филм, който не просто маркира глобални проблеми, а дава рецепта за “отстраняването” им. Какви препятствия срещна в извървяването на пътя до митичното Делфиново?
На екзистенциално ниво пътят към Делфиново съм го вървял цял живот, но специално последните 10 години съм посветил усилията си главно на това. От съвсем малък, когато връстниците ми слушаха приказки, аз четях утопична научна фантастика, например книгите на Иван Ефремов. Но още като тийнейджър започнах да изпитвам когнитивен дисонанс между това, което се обещаваше в книгите, и реалния живот около мен. Когато тоталитарният социализъм беше заменен от неолиберален капитализъм, локалните и глобални проблеми всъщност се влошиха.
Както съм писал в програмния текст на Демиургия: нищо не работи както трябва - неуредици, недоразумения, неразбиране, отчуждение, апатия и цинизъм. Технологията не носи щастие или спасение. Невидимата ръка на пазара е ръка на зъл слепец, която сее хаос, завист и омраза. Храната, водата, въздухът, цялата природа бива отровена, ограбена, препродадена и задушена. Богатите стават все по-богати, а бедните все по-бедни. Злината се шири, скудоумието избуява, лъжата вилнее.
В даден момент стигнах до заключението, че не е достатъчно да говориш за промяна или дори да се бориш за промяна, а трябва да я живееш. Съществуват поне три различни стратегии за отношение към системата: адаптивна, разривна и подривна. При първата всеки търси начин да се нагласи и живурка както може и както му е позволено - огромното мнозинство, съзнателно или не, се придържат към нея.
При втората целта е разрушаване на системата и изграждане на нова - изминалият век по-скоро показа несъстоятелността на този подход. За мен най-интересна е третата, подривна стратегия, чиято цел е изграждането на нови социални структури в нишите и отворените пространства на съществуващата система. Това е пътят на изграждане на мрежа от автономни общности. Това е пътят на Делфиново. Препятствия по този път има много, но аз съм пътувал по света и лично съм посетил доста успешни автономни общности и екоселища, които ми вдъхват силна надежда в дългосрочната устойчивост на Делфиново.
Как се намерихте с автентичните хора във филма?
Както става ясно във филма, Делфиново не е обикновено село, в което селяните просто си садят картофи и си гледат кокошките. Старейшините на селото казват, че от край време това е място на „книжници и лечители”. Антропологът Аксилен Хаструп пише, че „старите комунари, които четели Кропоткин, Бакунин, Оуен, Фурие, Русо и Ибн Халдун, си викали делфини, защото си помагали един на друг срещу акулите от външните морета”.
При така зададени параметри на тази уникална общност доста рано си зададох въпроса кои биха могли да бъдат реалните прототипи на ранните заселници на Делфиново. Представих си как ако членовете на софийския Клуб по фантастика и прогностика, който си беше център на дисидентско мислене през 80-те, бяха изселени от столицата като „врагове на народа” (каквато практика е съществувала през ранните години на тоталитарния социализъм), биха били идеалното ядро на общност като Делфиново.
Именно такива съвсем реални хора привлякох да бъдат повече или по-малко самите себе си във филма. Един от тези хора е и Атанас Славов в ролята на Кирил Философ, която е аватар на драматизирана версия на него самия.
Трудна ли беше спойката между магията и реалността, мъдростта и простотата? Какво е твоето жанрово определение?
Подзаглавието на филма е “игрално-документално, музикално-антропологично, научно-магично, еко-анархо-утопично пътешествие в релеф от 8 части”, което естествено е директно предизвикателство срещу жанровите определения. Още преди да съм написал и един ред от сценария на филма, бях решил твърдо, че този филм няма да се вписва в нито едно прието жанрово определение.
Този бунт и отказ срещу налаганото ни отвън комодифицирано разфасоване на културни „продукти”, за което вече стана дума, само по себе си е основно послание. Не случайно в заглавието става дума за тази наша „вечна ерес” срещу цивилизационните канони, от която аз лично нямам никакво намерение да се отказвам. В какъв жанр се развива животът, който живеем - романтична комедия, драма, трилър, приказка, сюрреалистична алегория?
Някой би казал „всичко това”. Но аз се отъждествявам повече с традиционните разказвачи, гриоти и аеди, които просто биха вдигнали рамене в недоумение на такъв въпрос, който е продукт на чуждо и ненужно им маскултурно производство и пакетиране. По същата причина не ми е нужно да търся „спойка между магията и реалността, мъдростта и простотата”, а просто разкривам един свят, в който те въобще не са разчленени. Един свят на живи хора и изконни ценности, а не на конструирани наративи, съшити с бели конци като предвидими и скучни франкенщайновски механизми.
Трудното разпространение на лентата е обратнопропорционално на възхищението на гледалите го зрители. На какво се дължи това?
Всъщност не мога да кажа, че разпространението на филма среща повече трудности от който и да е бил друг български филм. Специално артхаус кината в София като „Евро Синема” и „Г-8″ подкрепят филма и му дават доста часове и дати за прожекции. Проблемът е другаде обаче - в негативните очаквания. Българите имат толкова ниски и негативни очаквания към българските филми, че много трудно биха влезли в кино, за който и да е било български филм. Това е малко като следния парадокс - всички са гневни защо няма честни български политици, но ако по случайност или чудо се появи такъв, никой няма да му вярва! Защото всички са лъгани толкова дълго време, че знаят с абсолютна сигурност, че всички политици са корумпирани и не трябва да им се вярва.
По сходни причини твърде малко хора рискуват да влязат на български филми. Тези от тях обаче, които поемат този съвсем основателен риск, в голямото си мнозинство са силно впечатлени от филма. Може би отново поради базовите ниски очаквания. Аз не наричам тези хора „зрители”, а „събеседници” и „съмишленици”, тъй като филмът „не е просто филм”, както много пъти казвам, а отворен диалог.
Към днешна дата нараснало ли е населението на Делфиново?
През последните 4 години, откакто започнах този проект, интересът към живи алтернативни модели на сегашната система нараства непрестанно. Макар че в България няма все още големи и зрели интенционални общности от ранга на Финдхорн, Даманхур и много други, каквито съществуват от десетилетия по света, има много нови опити, които все още са в начална фаза на развитие.
Само групата „Мрежа на автономни общности и екоселища”, която създадохме във Facebook преди две години, има над 2600 участници. Освен това поне в София и Варна съществуват социални и солидарни центрове, които могат да бъдат базата за градски автономни общности в бъдеще. Но най-важното е да се разбере, че този модел на развитие не търси растеж (какъвто всъщност е движещият императив на глобализираната система), а устойчивост и жизнеспособност. Това не е рецепта за всички, а доказателство, че алтернативи - и то вероятно многобройни - всъщност съществуват.
Има ли специални изисквания към жителите му?
Животът в системата всъщност предявява нови и нови все по-трудно изпълними и социопатски изисквания към нас, само за да можем да оцеляваме при непрестанно намаляващо качество на живот. Делфиново от друга стана е егалитарна общност, където хората живеят според принципите на справедливост, солидарност и самоуправление.
В момента се води ожесточен дебат около същността на „човешката природа”. Аз съм убеден, че тези базови принципи - всичките произлизащи от склонността ни към емпатия - са изконно човешки и могат да се реализират много по-лесно от социално инженерните правила за отглеждане на хомо економикус. Значи основното изискване да живееш в Делфиново, е просто да си припомниш какво значи да бъдеш човек. Просто и ясно, нали?
Какво ти предстои в творчески план?
В момента работя по пълнометражен филм, наречен „Мегале Теа”. Това е любовен триъгълник на две нива - в настоящето и в 29-а година пр. н. е. Героите са археолог или одриски воин жрец, певица или жрица на Бендида, директор на мултинационална корпорация или римски легат на проконсул Марк Крас. Става дума и за питагорейските скрижали, които ще им разкрият тайнството на обезсмъртяването, а и за още много други неща, които е твърде рано да разкривам сега.
Повече за “България, тази вечна ерес” може да научите тук.
Зима е. Рано сутринта в събота, съседът дава газ точно под твоя прозорец, а ти правиш отчаяни опити да продължиш да спиш с възглавница върху главата си. Минута по-късно телефонът ти настойчиво звъни. С привкус на озлобление, твоето “ало” звучи като ръмжене на двигател. Иван е. Обажда се сякаш от друга галактика населена с хипита, където животът е лъчезарна събота и всеки час отбелязва трепета на нова любов. Без да се съобразява с твоето планетарно време, екзалтирано, на един дъх, изстрелва:
Излизаш на улицата и сядаш на пейката с надеждата Иван скоро да се върне. Но минутите текат, яда ти нараства, а погледът ти блуждае празен из хорските прозорци. В ореола от дограма на един от тях, съвършено женско лице ти се усмихва и върху парните изпарения от устните му, прочиташ: “Обичам те!”. Обръщаш глава, защото лудостта те плаши, въпреки обещаващата всичко, скрита зад стъклото, красота. Някакво съмнение те човърка и ти започваш да броиш прозорците… три пъти за всеки случай. Няма съмнение - това е Ивановия прозорец. Тя още стои и те гледа, а в други парни облачета съвършените й пръсти рисуват думи. “Благодаря, че те има! Желая те с цялата си любов! Колко си тъжен и колко си ми любим!” Усмивките й не спират и отразени в слънцето сякаш стоплят грубия зимен ден. Ти не можеш да откъснеш очи от нея. Иска ти се да извикаш и още повече да я прегърнеш, а най-много да повярваш, че съвършенството е възможно и е точно за теб. Свечерява се, а никой от двама ви не помръдва. Тя продължава да пише за любовта си, а ти да усещаш мълчаливите отговори на думите й в лявата си гръд. Отдавна си забравил за Иван и яда си, за съботата и зимата. Не изпитваш глад и жажда, а само досадно напрежение в очите си от дългото взиране. Не искаш да свършва никога, а в главата ти наред с особения трепет се настанява натрапчивата мисъл как в средата на нощта ще разбиеш вратата на Иван и ще я откраднеш. Но тогава, контролът по взирането те напуска и затваряш за малко очи… А когато ги отваряш е само тъмнина - прозорецът е черен, нея я няма, целият живот някъде е изчезнал, а ти си съвсем сам в нищото на тази планета.
Събота е. Лъч светлина лази по бузата ти изпод кокетните гънки на пердето. Нещо придърпва одеялото ти и се обръщаш да видиш виновника.
„Любов, ти тъй си жадна, че макар
„…една история: за неистовия стремеж на човека към свободата, към бреговете на непознати морета; за смисъла, когато ти се отнеме - да обичаш и да бъдеш обичан; за любовта като възможен сън и невъзможен живот; за диктатурата и бунта на свободната воля; за гнева, роден в самота…” Диана Добрева
Знаменитият „Хор на Турецкий”, обиколил най-престижните световни сцени, за първи път показа майсторското си многогласие и стилна хореография и в България.
“Ела с мен там, където се раждат мечтите, а времето завинаги е спряло! Достатъчно е да си помислиш за красивите и щастливи неща, и твоето сърце ще полети към Невърленд.” “Питър Пан”, Джеймс Матю Бари
